Get Adobe Flash player

–Добре...хм...май се справихме. – Приятното усещане, което бе изпитал докато докосваше тялото ѝ го изпълваше с чувство за вина. Нямаше никакво намерение да се възползва по такъв начин от обстоятелствата.
–Сър, сега трябва да извадите респиратора, за да дадем възможност на белите дробове да дишат самостоятелно.
Следвайки инструкциите на Моз, който пък на свой ред черпеше информацията от медицинската си база данни, Джонатан внимателно извади тръбата. Последва кашляне, тя като че ли се задави за момент, крайниците ѝ конвулсивно се свиха няколко пъти, но после си пое въздух и започна да диша равномерно.
–Поздравления, сър! Екстубацията беше успешна! Имаме самостоятелно дишане и пулс.
–Забележително наистина! – Възхити се Джонатан, докато съзерцаваше нежните черти на лицето ѝ.
–Сега ще трябва да изчакаме още двадесет и четири часа, докато тялото ѝ се адаптира към новата среда, след което ще опитаме да прекратим медикаментозната кома.
–Да, чак тогава ще разберем дали сме направили нещо. – Въздъхна Од.

Притесненията му не бяха безпочвени. Въпреки обнадеждаващите сигнали и успехът на изминалите етапи от възстановяването, оставаше неразгадан основният въпрос – дали мозъкът, този най-чувствителен човешки орган, се бе запазил след седемдесет и две години прекарани в хибернация?

Джонатан успя да спи едва няколко часа през следващото денонощие. Не че имаше някаква работа, просто се вълнуваше твърде много. Сам не можеше да си обясни защо. Намираше се пред прага на разкриване на резултатът от този експеримент, който провеждаше вече три седмици. В крайна сметка всичко както винаги бе започнато от едно чисто любопитство. Защо се вълнуваше толкова много от съдбата на това момиче?

Леглото бе преместено от голямата лаборатория в малка специално оборудвана стая. Од прецени, че така средата ще е по-малко стресираща. И без това шокът за нея при събуждането ѝ седемдесет и две години по-късно щеше да е достатъчно голям.

След може би най-дългите двадесет и четири часа в живота му, настъпи моментът на истината. Джонатан се намираше в стаята, когато процедурата щеше да започне. Той следеше всичко много внимателно на мониторите. С Моз бяха преценили какъв е най-подходящият метод за прекратяване на медикаментозната кома.
–Стартиране на събуждащата последователност! – Каза монотонно Моз.
–Прието, продължавай!

В следващите петнадесет минути, поетапно бяха спрени шестте вида медикаменти, които се вливаха в кръвоносната система на пациента.
–Започвам вливане на стимуланти!
–Прието, продължавай по предварителната схема. За сега показателите ѝ реагират както се очакваше.

–Резултатът трябва да е на лице след няколко минути, Сър. Тя трябва да дойде в съзнание. – Последните думи на Моз накараха Джонатан да изтръпне. Тялото му се изпълни с адреналин. Това наистина беше моментът на истината!

Чаршафът едва забележимо се помръдна, когато тя направи слаб опит за двигателна активност на крайниците. После тялото и се размърда малко по-силно, като на човек който се кани да се събуди. Сърцето на Джонатан затуптя неудържимо, той се приближи и се вгледа по-отблизо в лицето ѝ. Появи се гримаса, тя сви вежди, след това помръдна леко глава и… очите ѝ се отвориха за първи път. Той гледаше като омагьосан, най-красивите, влажни сини очи, дълбоки и чисти като езера.

Добавете коментар

Защитен код
Обнови