Get Adobe Flash player

Тя примигна няколко пъти, издаде болезнен звук, сякаш се опитваше да каже нещо, после се обърна на една страна, прибра ръцете и краката към тялото си и затвори очи.

–Моз, докладвай! – Каза нервно Джонатан.
–Тя спи, сър.
–Но...нали току що я събудихме – В гласа му се усещаше едва скрито възмущение примесено с разочарование.
–Изкарахме я от комата, сър. Енцефалограмата показва нормална мозъчна активност. В момента е изпаднала в здрав сън.
–Значи ли това, че мозъкът и е читав?
–Не можем да бъдем сигурни преди напълно да се събуди. Възможно е да има различни увреждания въпреки, че поддържа основните си вегетативни функции.
Джонатан прекара целият ден до леглото ѝ. От време на време тя помръдваше. На няколко пъти промени позата и веднъж дори отвори очи за секунди, но после отново ги затвори. Накрая, той самият се умори твърде много и се наложи да поспи.
На следващият ден реши, че няма смисъл да стои неотлъчно до леглото, но нареди на Моз да го осведоми веднага щом има промяна в състоянието ѝ. Това се случи в късният следобед.
–Сър има значителна промяна в електроенцефалограмата. Смятам, че скоро ще се събуди.
–Разбрано! Идвам! – Той моментално прекоси коридора и се озова в стаята, където тя наистина се будеше. Дишането ѝ бе учестено, тя разтъркваше лицето си със съвсем съзнателни движения, които изпълниха Джонатан с надежда. Накрая отвори очи и го погледна. Опита се да се надигне, но се отпусна отново.
–Калина, как се чувствате? – Попита той с ясен, но спокоен глас. Разбираше, колко е важно в този момент да възприеме, че се намира в приятелска обстановка.
Тя си пое дълбоко въздух, след което едва доловимо произнесе:
–Къде съм…
–В безопасност сте! Битката приключи, няма от какво да се безпокоите.
–Каква битка… – Попита тя объркано.
–Нормално е да сте объркана. Бяхте извадена от хибернетично състояние, но по всичко личи, че ще се възстановите.
–Чувствам се уморена...– Каза тя и затвори очи. След малко заспа отново.
Джонатан стана и тихо излезе от стаята. Той беше щастлив. Проведе първият разговор с обекта на експеримента и по всичко личеше, че макар и доста объркана, тя е с напълно функциониращо съзнание.
–Мисля, че успяхме Моз! Това е невероятно, тя е прекарала седем десетилетия в открития космос, замръзнала като буца лед, но ето че сега е тук и ние си говорим с нея!
–Наистина е забележително, Сър! Предстои дълъг възстановителен период, но щом мозъкът функционира, значи останалото е въпрос на време.
На следващият ден в осем и половина сутринта, Джонатан се събуди от алармен сигнал.
–Какво става Моз? Докладвай!
–Сър, наредихте да ви съобщя когато тя отново се събуди. Само че спяхте и…
–Да, правилно си постъпил. Отивам веднага!
След минута, Од внимателно пристъпи в стаята на пациентката. Тя извърна глава към него. Очите и бяха отворени и веднага го фокусираха. Явно този път наистина беше будна.
–Здравейте, Калина, как се чувствате? – Той придърпа близкият стол и седна до леглото ѝ.
–Докторе аз… – Тя го смяташе за лекар! – Помсли си Джонатан. –...чувствам се страшно объркана.
–Възможно е пост-травматичният стрес да не ви позволява да си спомняте какво точно се е случило в последните мигове от битката, преди да сте загубили съзнание. Няма от какво да се притеснявате в момента сте в безопасност.
–Каква битка? – Попита отново тя.
–Как, каква? Каласката битка! В която Вие участвахте, като боен пилот. – Тя продължавше да го гледа въпросително. – Кое е последното нещо което си спомняте?

Тя повдигна рамене:
–Там е работата докторе….нищо не си спомням.
–Как? Съвсем нищичко?
–Дори не помня името си. Нарекохте ме Калина?
–Да, Калина Атанасова. Вие сте лейтенант от звездния флот на Земния Съюз. Пилот на изтребител. Нищо ли не ви говори? – Тя поклати глава в отговор.
– Добре...явно имате пълна амнезия. Вероятен ефект от дългата хибернация. Не се притеснявайте паметта обикновено се връща.
Тя кимна. Изглеждаше объркана и уплашена. Джонатан изпита нужда да каже още нещо което да я успокои.
–Тук сте в безопасност. Ако има нещо аз ще съм до вас. Сега само трябва да починете и да се възстановите.
След малко тя отново заспа. Джонатан излезе от стаята и се обърна към бордовия компютър:
–Моз, какво казва базата данни за загуба на паметта след хибернация?
–Наблюдава се при 16% от случаите, докторе…
–Ха-ха много смешно.
–Не можах да се сдържа, сър.
–Нали не мислиш, че беше подходящ момент да обясня на горкото момиче, че действително не съм никакъв лекар.
–Въпреки това постижението ни бе забележително, сър.
–Така е. Та какво за загубата на памет?
–Наблюдава се в 16% от случайте и е с временен характер. Пациентите бързо си възстановяват спомените. Обаче не мисля, че имаме адекватна статистика която може да ни бъде от помощ.
–Защо смяташ така?
–Защото никой не е прекарал в хибернация толкова дълъг период от време. Изобщо не беше сигурно дали е възможно човек да оживее и е истинско чудо, че успяхме да я съживим.
–Разбирам! При това положение няма как да правим прогнози за нейната амнезия базирайки се на съществуващите случаи.
–Именно.
–Е…–Въздъхна Джонатан – Искаше ми се да получа разказ от първо лице за Каласката битка, но и това което постигнахме не е малко. След три седмици ще спрем за презареждане на планетата Озирия. Там смятам да предадем нашата находка на съответните отговорни длъжностни лица, като им обясним случая.
–И аз смятам, че е най-правилно, Сър. Тя има нужда от професионални медицински грижи.
–Не, че ние се справихме зле…

Добавете коментар

Защитен код
Обнови