Самотният Скаут - Част II

 

Златото беше успешно доставено до Вега 1. Джонатан смяташе да изчака поне няколко месеца преди да поеме нова поръчка. Това щеше да му даде възможност да се посвети на изследванията си.

В момента той се намираше в личната си библиотека на борда на “Опортюнити”. Странно място за космически кораб, особено като се има предвид, че хората от векове използваха електронни книги. Джонатан обаче, освен всичко друго, имаше интерес и към историята. Ето защо, колекционираше стари неща, особено книги. Малка част от пространството на кораба бе посветено на библиотеката.

 

 

Од обичаше да чете романи и друга художествена литература, както и да гледа произведения на филмовото изкуство. Това което го привличаше бе многообразието на човешките взаимоотношения. Да, той мразеше да контактува с хора, но това не означаваше, че не обича да изучава човешкото общуване като страничен наблюдател. Те – хората – бяха наистина забележителни същества, най-очарователната и неразбираема гатанка на природата. И стига да бяха на достатъчно разстояние от него, нямаше нищо против да стане свидетел на техните страсти, емоции, сблъсъци и др.

–Сър, съжaлявам, че Ви прекъсвам, но държа да съобщя, че пристигнахме на зададените координати.
–Доста бързо? Мислех че имаме поне още час. – Отвърна Джонатан затваряйки книгата.
–Успях да подобря с 8% ефективността на двигателите ни и по този начин можем да летим малко по-бързо изразходвайки същото количество гориво, сър.
–Чудесно, Моз, ставаш все по-добър.
–Благодаря, сър.

Джонатан бързо се изкачи в командният мостик. На големият екран се виждаше забележителна гледка. Десетки, може би стотици кубични километри пространство бяха осеяни с отломки от космически кораби. Погледа привличаха няколко големи изкорубени корпуса. Въпреки обезобразеният им вид можеше с просто око да се прецени, че принадлежаха на някогашни флотски кръстосвачи.
–Сър, данните от скенера до този момент показват 96% съвпадения. Можем да сме положителни, че сме открили мястото на Каласката битка.
–Невероятно! – Възкликна възхитен Джонатан.

Каласката битка бе останала в историята, като първият мащабен сблъсък между хората и аркусианците. Тя се случила през 2168 година в триъгълника между звездите Калас 1, Калас 2 и Калас3. До този момент за аркусианците се знаело единствено , че са нападнали и безжалостно опустошили няколко периферни планети на Съюза. На помощ на обезпокоените колонии били изпратени Трети и Четвърти флот, които трябвало да пресрещнат непознатия противник именно в Калаският триъгълник. Битката завършила с пълно поражение на човешките сили. От двата флота, нито един кръстосвач не успял да се завърне. Едва няколко малки съда се спасили и оцелелите разказали за жестокостта на аркусианците.

Въпреки, че след десетилетия на кървави битки, хората в крайна сметка спечелили войната, звездите от Калаският триъгълник и до днес се считат за опасна зона и за това колониите не са възстановени. Точното място на битката остава неизвестно, поради прекъсване в комуникациите между флагманските кораби на Трети и Четвърти флот и щабът на Звездния Съюз.

Джонатан щеше да е първият човек, открил точното място на тази историческа битка и документирал нейните останки.


Предстоеше много работа. Първо всички по-големи отломки, представляващи цели или части от корпуси щяха да бъдат сканирани и фотографирани. След това използвайки историческите данни за състава на трети и четвърти флот, отломките щяха да бъдат идентифицирани. Накрая Джонатан предвиждаше да разгледа отблизо разрушенията и по възможност да събере ценни сувенири.

Първият етап от работата отне около седмица. Почти не се срещаха отломки от вражески съдове. Това свидетелстваше за степента на надмощие, което аркусианците са имали в този сблъсък.

В края на седмицата Джонатан беше идентифицирал останките на всичките дванадесет кръстосвача участвали в битката и на тридесетина по-малки съда. Сега оставаше по-интересната част. Предстоеше да се гмурне сред отломките на тази историческа битка и да събере неща, които можеха да имат историческа или колекционеркса стойност. Това беше и отлична възможност да изпробва новият ракетен костюм за работа в откритият космос.

Първо, Од зададе такъв курс, че с много ниска скорост “Опортюнити” се придвижи навътре в морето от космически останки. Това му напомни на първите години прекарани в космоса. Тогава той използваше подобни места като източник на резервни части и касетки с гориво. Отдавна обаче не се занимаваше с това, тъй като сега имаше финансовите възможности да си купува първокачествени материали и апаратура.

Маневрираше бавно сред отломките, като гледаше да избягва по-едрите. Някои по-малки така или иначе се блъскаха в кораба, но не можеха да му нанесат щети.
Скоро “Опортюнити” спря в близост до огромен изкорубен корпус, който бе идентифициран като някогашният флагмански кораб на Четвърти флот – “Австралия”. От тук щеше да започне търсенето на исторически следи и интересни предмети.

–Добре, Моз, време е да излезем навън! През това време ти можеш да продължаваш с обстойното сканиране на района. Ако откриеш нещо което да ти привлече вниманието, кажи ми и ще го проверя!
–Да, сър.

С енергична крачка Джонатан напусна командната зала. Две минути по-късно, вече се намираше в камерата за излизане в откритото пространство. След като бързо облече летателният си костюм, активира програмата за автоматична проверка.
–Всички системи за ОК, сър.
–Добре, задействай освобождаващата последователност! – След тези думи, камерата бавно започна да се разхерметизира, докато целият въздух излезе от нея. В същото време изчезна изкуствената гравитация, така че Од остана да виси в средата на затвореното пространство, намирайки се в безтегловност. Най-накрая, когато налягането се изравни с външното, масивният люк се отвори и Джонатан се оттласна с крака в стената излитайки в открития космос.
–Сър, костюмът се справи отлично на всички тестове, но въпреки това бих препоръчал...– Од не дочака препоръката на своя приятел – бордовия компютър. Той стисна излизащата от костюма ръкохватка, като по този начин включи с всичка сила ракетната раница намираща се на гърба му.

Той се понесе с огромна скорост напред, като непрекъснато трябваше да маневрира за да избегне отломките. Това му доставяше истинско удоволствие. При нормални обстоятелства нямаше да усети полета по такъв начин, ако само се стрелкаше в празното пространство. Но сега профучаващите покрай него парчета придаваха истинско усещане за скорост и го изпълваха с адреналин.

–Сър, наистина Ви препоръчвам да намалите тягата с 30%. Ако продължите да ускорявате скоро ще достигнете до точката при която времето ви за реакция… – Твърде късно. Джонатан се размина с две гигантски отломки, но точно в този момент пред него изскочи корпус на нещо което не можа да определи. За части от секундата разбра, че няма да успее да го заобиколи за това задейства спирачката – няколко малки ракетни двигателя действащи обратно на посоката на движение. Но както Моз правилно предвиди, времето за реакция не бе достатъчно. Джонатан се удари в металния къс подобно на муха в прозорец.

Когато дойде на себе си, усети че цялото му тяло го боли. Нямаше представа от колко време се рее в космическото пространство. Пое си въздух и усети силна болка в гръдния кош, след което изхъхри в микрофона.
–Моз...приятелю…
–Да, Сър!
–От колко време съм в безсъзнание?
–Изминаха точно двадесет и три секунди от сблъсъка, сър.
–А...значи не е било нищо особено.
–Спирачката намали голяма част от силата на удара. Самият костюм също Ви предпази. Позволих си да пусна пълна диагностика на физическото ви състояние, като се имат предвид обстоятелствата.
–Добре си направил, какво е положението?
–Имате мозъчно сътресение, но за щастие черепът ви е здрав. Три от ребрата ви са пукнати и имате множество натъртвания. Ако позволите ще поема контрол над костюма и ще ви прибера обратно.
–Изчакай малко! – Од с мъка се извърна и погледна големият предмет пред себе си. Обектът имаше форма на гигантски куршум.
–В това ли се ударих?
–Да, сър.
–Какво е?
–Пилотската кабина на изтребител Ягуар 1, сър.
–Искам да го маркираш, Моз. След като това нещо почти ме уби, смятам да започна събирането на сувенири от него.
Джонатан прекара следващите двадесет и четири часа в рехабилитационната зала. Той знаеше, че да живееш сам в космоса крие своите рискове. Ето защо с течение на годините отдели време и средства за да оборудва едно от помещенията на “Опортюнити” така че да може да посрещне вероятни медицински нужди. Имаше всичката необходима диагностична техника, така че бордовият компютър да може сам (дори Од да се намира в безсъзнание) да диагностицира състоянието му за няколко минути. Залата разполагаше още с най-модерни възстановителни камери, където можеха да се лекуват изгаряния и други травми. Помислено беше дори за напълно оборудвана хирургическа маса и робот-хирург ако се наложеше нещо по-сложно.

В случая ставаше дума за няколко фрактури и по-леки наранявания, така че престой във възстановителната камера, за едно денонощие, се оказа напълно достатъчен. Когато Джонатан най-сетне излезе от нея се чувстваше като нов.
–Май трябва да го правя по-често!
–Сър, смятам, че би било безразсъдно. – Моз явно не схвана шегата.

След като се възстанови физически, той се захвана с работа. Спомни си за предмета в който се блъсна и реши да продължи изследванията от там. Отново облече ракетния костюм и се понесе, този път по-внимателно в космоса. Од поиска точните координати на обекта и те веднага му бяха изпратени.

Все още споменът за болката при сблъсъка бе прясна в паметта му, за това се доближи някак бавно и със страхопочитание към обекта. Сега за първи път успя да го разгледа отблизо и в детайли. Архаично изглеждаща кабина от Ягуар 1 на повече от седемдесет години. В предната си част бе идеално запазена, включително и прозрачния купол на пилота. Виждаха се опознавателните знаци, а ако се приближеше още малко щеше да може да прочете надписът с името на пилота. От задната част стърчаха кабели, тръби и разкъсан метал и се виждаха следи от обгаряне. Явно кабината се бе отделила навреме от взривяващото се тяло на изтребителя. Така пилотът запазваше шансовете си за оцеляване. Дни след това можеше да бъде спасен. Не и в този случай – помисли си Од. Седемдесет и две години след края на битката бе малко късно за пращане на спасителен отряд.
Джонатан се приближи още малко. Той опря ръце в горната част на стъклото и се взря вътре. Изпита лек страх от това което можеше да види. Представи си че в мрачната вътрешност на кокпита ще се озъби някой гол череп. Остана изненадан. Вътре се виждаше напълно запазено тяло или поне пилотски костюм и шлем. Какво имаше под тях трудно можеше да се каже.

Любопитството му надделя и реши да продължи, като отвори пилотската кабина. С помощта на миниатюрна плазмена резачка, той стопи болтовете държащи пилотското стъкло. След това внимателно го отмести и то полетя в безвъздушното пространство. Това което очакваше да види е как безжизненото тяло се понася на свой ред през отворения люк. С огромно учудване обаче установи, че всъщност цялото пространство в кабината бе изпълнено с лед.

–Как не се досетих! Моз, дали е възможно…
–Сър, попаднали сте на напълно запазена крио-камера. – Констатира Моз. – След като пилотът не е бил спасен в течение на дни, резервните енергийните запаси на кабината са се изчерпали. Живото-поддържането е станало невъзможно и тогава е била активирана последната защита - превръщането ѝ в крио-камера.
–Точно така, кабината се изпълва с крио-флуид, който замръзва без нужда от допълнителна енергия, поради абсолютната температурна нула, която цари в открития космос. Така тялото на пилота се консервира и може да престои...кой знае колко.
–В действителност, сър, шансът крио-камерата да се запази толкова дълго време е почти нулева. Сблъсъкът с други отломки би разбил стъклото, а леда е много податлив.
–Значи сме попаднали на истинска находка! Нека го приберем и да потърсим още оцелели! – Отвърна ентусиазирано Джонатан.
–Сър, оцелели е силно казано. Въпреки, че камерата е запазена, шансът човешкото тяло да бъде върнато към живот след толкова десетилетия е…
–Да, да но не ни пречи да опитаме, Моз! Представяш ли си ако успеем?! Ще можем да разпитаме жив свидетел на Каласката битка! Това е най-близкото усещане до връщане назад във времето, което някога ще можем да изпитаме!

Джонатан трескаво се зае с работата. Първо изпрати роботизиран влекач, който да транспортира кабината до не-отоплявана част от товарното отделение на кораба. В следващите дни забрави за съществуването ѝ и се захвана с претърсване на цялото пространство с цел да бъдат открити още запазени кабини. За целта бяха впрегнати всичките най-модерни скенери на кораба, а Моз по цял ден анализираше и сортираше данните.


След една седмица, бяха открити и идентифицирани всички кабини на участвалите в битката няколко хиляди ягуара, освен безследно изчезналите, вероятно взривени. Нито една от тях не се оказа запазена така че да бъде възможно спасяването на пилота.
Чувствайки се леко разочарован, Джонатан нахлузи предпазен костюм и скафандър и влезе в не-отопляваната зала, където се пазеше единствената оцеляла кабина.

Сега той можеше да я разгледа още по-внимателно. Наистина се надяваше да открие поне още няколко такива за да бъдат шансовете за изваждане на жив пилот по-големи. Мразеше ситуациите в които трябва да заложи само на една карта, но нямаше какво да се прави. Всъщност трябваше да се радва, че изобщо бе открил един толкова запазен екземпляр.

Приближи се и изтри с ръка скрежът, който покриваше надписът с името на пилота. С големи сини букви и наклонен шрифт пишеше: [i]Калина Атанасова[/i].
Странно име - Помисли си Джонатан. При това беше жена. Мисълта за последното допълнително влоши настроението му. И без това изпитваше затруднения да общува с хората, а с жените му беше още по-трудно. Сега как щеше да осъществи бленуваното си пътуване във времето. Все пак по-добре от нищо.

Отново запретна ръкави. Предстоеше много работа, ако искаше да върне към живота своята находка. Няколко дни отне преустройването на медицинската зала. Размразяването щеше да бъде много сложен и рискован процес. Веднъж изваден от замръзнало състояние човешкият мозък ставаше изключително уязвим. Подаването на кислород и хранителни вещества към него трябваше незабавно да се поднови в противен случай щяха да настъпят непоправими увреждания.

Имаше и други проблеми от технически характер. Наложи се да модифицира един от конструкторските роботи, така че да може внимателно да отдели замръзналата бучка в която се намираше пилота от останалата част на кабината. Така тялото продължи да се съхранява в течение на около седмица в специална камера.
Джонатан работеше неуморно за да подготви всичко необходимо. Само веднъж той прекъсна работата си за да се разходи до камерата. Дълго се взира в тялото на пилота, но нямаше как да види лицето през черното стъкло на шлема.

Не че такива неща го интересуваха разбира се. Правеше го от чисто научно предизвикателство. Вероятно след като тя се събудеше щяха да си поговорят малко за битката, след което щеше да я остави при първа възможност на някоя населена планета. Не можеше да си представи да общува с някого за повече от час, та камо ли дни наред.

Докато траеше подготовката, той също така възложи на Моз друга важна задача. Внимателно беше изваден бордовият компютър от кабината, която все още се намираше захвърлена в товарното отделение. Електрониката изглеждаше съсипана, но чиповете с паметта все още можеха да бъдат декодирани. Моз трябваше да се опита да извлече колкото се може повече информация.

В крайна сметка усилията им се увенчаха с успех. Получиха достъп до много подробности от бойният план, телеметрията на Ягуарът в последните часове преди да бъде унищожен, както и най-важната част от пъзела – профила на пилота.
–Сър, най-сетне успях да разкодирам файла, искате ли да го видите? – Последва пауза. Странно защо Джонатан почувства колебание. Сякаш щеше да се рови в нещо, което нямаше право да вижда. Или пък се притесняваше, че сега чисто научният му експеримент ще придобие човешко лице?


–Да, Моз отвори файла! – Досието се появи на дисплея пред него. Преди да прочете каквото и да било той потърси с поглед снимката на пилота, но такава нямаше?
–Защо няма снимка?
–Изображението не успя да се зареди, сър. Файлът е прекалено повреден. Ако искате мога да пусна алгоритъм за възстановяване и до двадесет и четири часа…
–Не няма нужда. Така или иначе скоро ще я видим. – Джонатан се зачете. Беше странно усещането да чете нечии чужд живот. Калина Атанасова е била на двадесет и три годишна възраст, когато се е състояла Каласката битка. Завършила е обучението си на пилот в звездният флот точно една година по-рано. Връщайки се назад в миналото ѝ той установи, че е притежавала изключителен талант. Имала е много отличия по време на следването си и е ръководила отбора на своя курс във военните игри през всичките години на следването си. В две от първенствата са спечелили титлата. Завършила е с отличие и веднага са я назначили в Четвърти флот, който по онова време е патрулирал в най-опасните райони. Каласката битка е била нейното първо и последно сражение.

–Брей, май тук си имаме истински звезден ас! – Възкликна Джонатан след като прехвърли досието.
–Постиженията ѝ като кадет във флота са наистина впечатляващи. – Съгласи се Моз. – Но не е извадила късмет. Флотът е бил напълно неподготвен за Каласката битка и са отишли на сигурна смърт.
–Е...ако експериментът ни се окаже успешен...може лейтенант Атанасова да има шанса за нов живот.
След още няколко дни приготовленията приключиха. Завършена бе голямата възстановителна вана в която щеше да се извърши размразяването на обекта.
Джонатан застана с известна доза тържественост и погледна за последен път камерата, където се съхраняваше замръзналото тяло.
–Да започваме, Моз! – Изрече най-сетне той. Започнеше ли се нямаше връщане назад. Ако сега се проваляха за Калина нямаше да има втори шанс.
Специално пригоден автоматизиран механизъм пренесе ледената бучка от камерата до възстановителната вана с прозрачни стени и внимателно я потопи в разтвора. Той беше с много ниска температура, тъй като размразяването трябваше да стане изключително бавно.
Од остана до късно през нощта наблюдавайки как ледената обвивка изтънява все повече и повече. До решаващата фаза обаче оставаха не по-малко от дванадесет часа и накрая той реши да поспи. Тялото му бе натрупало голяма умора, тъй като през последната седмица работеше по цял ден.
Когато се събуди почувства стряскащото усещане, че е закъснял. Не, че Моз нямаше да се справи, но все пак трябваше да е там, ако нещо се объркаше. С треперещи ръце се протегна и грабна старфона си, който показваше десет часа сутринта. Слава Богу, тъкмо навреме.
Стана и набързо се облече, след което почти бегом отиде в лабораторията. Когато прекрачи прага неочаквана гледка го порази. През прозрачните стени на ваната, вътре в жълтеникавият разтвор се виждаше напълно голо женско тяло. Косите ѝ се рееха във всички посоки подобно на особено водорасло.
Джонатан пристъпи колебливо напред. Голотата ѝ го притесняваше.
–Моз...къде...къде са дрехите ѝ?
–Резорбирах ги, сър. Щяха да пречат на възстановителния процес.
–Ахм…добре тогава...Хм… ще ми докладваш ли състоянието на обекта?
–Размразяването приключи. В момента поддържаме подхранването на тъканите чрез изкуствено кръвообращение. Така мозъчните клетки ще се запазят докато тялото се възстанови достатъчно, за да функционира.

Той се вгледа по-внимателно. Всичко изглежда се развиваше по план. Дъното на ваната бе покрито с червеникава био-синтетична тъкан. От нея водеха началото си разклонения подобни на кръвоносни съдове. Те се впиваха на определени места в тялото на обекта, като по този начин се свързваха с човешката кръвоносна система и осигуряваха изкуствен кръвен ток доставящ кислород и хранителни вещества. Системата се наричаше на научен жаргон - изкуствена плацента.
Преодолявайки дълбокото си притеснение, той си позволи да погледне лицето ѝ. Тя имаше красиви черти, очите ѝ бяха затворени сякаш спи придавайки и невинен вид. Косите ѝ, до колкото можеше да се прецени през разтвора, имаха рус цвят, а тялото ѝ бе фино и нежно, сякаш почти безплътно.
Тя прекара следващите няколко дни във възстановителната вана. Мозъкът ѝ бе поддържан в състояние на медикаментозна кома, което щеше да продължи докато тялото ѝ укрепнеше достатъчно.
Джонатан непрекъснато се осведомяваше за нейните жизнени показатели, макар че рядко доближаваше ваната. Нещата изглежда се развиваха според оптимистичните предвиждания. На вторият ден, сърцето ѝ се включи започвайки самостоятелно да изпомпва кръвта. Дванадесет часа по-късно се появиха дихателни движения, макар че дробовете ѝ бяха пълни с течност. За да се освободи от нея, Моз използва специално изработен респиратор, който навлезе внимателно в дихателните ѝ пътища, след което започна да изпомпва разтвора от дробовете ѝ, замествайки го с въздух. Когато процеса приключи, респираторът премина в режим на изкуствено дишане.
В началото на четвъртият ден, Джонатан пристъпи с трепет в лабораторията. Предстоеше един от решаващите етапи на възстановяването. Тя трябваше да бъде извадена от ваната и да започне да диша самостоятелно. Всички показатели даваха основание да се счита, че тялото ѝ е достатъчно укрепнало.
До ваната бе разположено специално оборудвано легло, което щеше да продължи да поддържа живота ѝ след като бъде извадена от разтвора. Първите няколко минути щяха да са критични. Вече бе прекъсната връзката с изкуствената плацента.

–Добре, Моз, време е да я извадим от течността. Давай!
–Сър, роботизираните клещи с които я спуснахме докато беше замръзнала не са достатъчно деликатни. Може да я наранят.
–Какво искаш да кажеш! – Ядовито отвърна Джонатан. Той не бе свикнал да получава негативен отговор от бордовия си компютър.
–Ръцете Ви, сър, са доста по-подходящо средство за да извадим пациента от ваната. Силно препоръчвам Вие да го направите!
–Ръце...ръцете ми! – Джонатан изпитваше огромно притеснение дори само да гледа голото ѝ тяло, камо ли да го докосне. Той си пое дълбоко въздух, трябваше да преодолее това в името на науката и в името на живота на…
–Сър, лицето Ви изглежда зачервено, добре ли се чувствате?
–ДА!
–Може би първо трябва да пусна бърза диагностика на показателите Ви…
–НЕ! Нищо ми няма, дай да вършим работа! – Сепна се Од и започна да съблича ризата си оставайки само по блуза с къс ръкав. Сетне потопи ръцете си до над лактите в течността, като внимателно пое отпуснатото ѝ тяло. Докосването го накара да изпита непознато усещане. Кожата ѝ бе по-нежна отколкото си представяше, че е възможно. Внимателно я постави на леглото, сякаш се страхуваше да не я счупи. След това бързо я зави с намиращия се наблизо чаршаф.


–Добре...хм...май се справихме. – Приятното усещане, което бе изпитал докато докосваше тялото ѝ го изпълваше с чувство за вина. Нямаше никакво намерение да се възползва по такъв начин от обстоятелствата.
–Сър, сега трябва да извадите респиратора, за да дадем възможност на белите дробове да дишат самостоятелно.
Следвайки инструкциите на Моз, който пък на свой ред черпеше информацията от медицинската си база данни, Джонатан внимателно извади тръбата. Последва кашляне, тя като че ли се задави за момент, крайниците ѝ конвулсивно се свиха няколко пъти, но после си пое въздух и започна да диша равномерно.
–Поздравления, сър! Екстубацията беше успешна! Имаме самостоятелно дишане и пулс.
–Забележително наистина! – Възхити се Джонатан, докато съзерцаваше нежните черти на лицето ѝ.
–Сега ще трябва да изчакаме още двадесет и четири часа, докато тялото ѝ се адаптира към новата среда, след което ще опитаме да прекратим медикаментозната кома.
–Да, чак тогава ще разберем дали сме направили нещо. – Въздъхна Од.

Притесненията му не бяха безпочвени. Въпреки обнадеждаващите сигнали и успехът на изминалите етапи от възстановяването, оставаше неразгадан основният въпрос – дали мозъкът, този най-чувствителен човешки орган, се бе запазил след седемдесет и две години прекарани в хибернация?

Джонатан успя да спи едва няколко часа през следващото денонощие. Не че имаше някаква работа, просто се вълнуваше твърде много. Сам не можеше да си обясни защо. Намираше се пред прага на разкриване на резултатът от този експеримент, който провеждаше вече три седмици. В крайна сметка всичко както винаги бе започнато от едно чисто любопитство. Защо се вълнуваше толкова много от съдбата на това момиче?

Леглото бе преместено от голямата лаборатория в малка специално оборудвана стая. Од прецени, че така средата ще е по-малко стресираща. И без това шокът за нея при събуждането ѝ седемдесет и две години по-късно щеше да е достатъчно голям.

След може би най-дългите двадесет и четири часа в живота му, настъпи моментът на истината. Джонатан се намираше в стаята, когато процедурата щеше да започне. Той следеше всичко много внимателно на мониторите. С Моз бяха преценили какъв е най-подходящият метод за прекратяване на медикаментозната кома.
–Стартиране на събуждащата последователност! – Каза монотонно Моз.
–Прието, продължавай!

В следващите петнадесет минути, поетапно бяха спрени шестте вида медикаменти, които се вливаха в кръвоносната система на пациента.
–Започвам вливане на стимуланти!
–Прието, продължавай по предварителната схема. За сега показателите ѝ реагират както се очакваше.

–Резултатът трябва да е на лице след няколко минути, Сър. Тя трябва да дойде в съзнание. – Последните думи на Моз накараха Джонатан да изтръпне. Тялото му се изпълни с адреналин. Това наистина беше моментът на истината!

Чаршафът едва забележимо се помръдна, когато тя направи слаб опит за двигателна активност на крайниците. После тялото и се размърда малко по-силно, като на човек който се кани да се събуди. Сърцето на Джонатан затуптя неудържимо, той се приближи и се вгледа по-отблизо в лицето ѝ. Появи се гримаса, тя сви вежди, след това помръдна леко глава и… очите ѝ се отвориха за първи път. Той гледаше като омагьосан, най-красивите, влажни сини очи, дълбоки и чисти като езера.


Тя примигна няколко пъти, издаде болезнен звук, сякаш се опитваше да каже нещо, после се обърна на една страна, прибра ръцете и краката към тялото си и затвори очи.

–Моз, докладвай! – Каза нервно Джонатан.
–Тя спи, сър.
–Но...нали току що я събудихме – В гласа му се усещаше едва скрито възмущение примесено с разочарование.
–Изкарахме я от комата, сър. Енцефалограмата показва нормална мозъчна активност. В момента е изпаднала в здрав сън.
–Значи ли това, че мозъкът и е читав?
–Не можем да бъдем сигурни преди напълно да се събуди. Възможно е да има различни увреждания въпреки, че поддържа основните си вегетативни функции.
Джонатан прекара целият ден до леглото ѝ. От време на време тя помръдваше. На няколко пъти промени позата и веднъж дори отвори очи за секунди, но после отново ги затвори. Накрая, той самият се умори твърде много и се наложи да поспи.
На следващият ден реши, че няма смисъл да стои неотлъчно до леглото, но нареди на Моз да го осведоми веднага щом има промяна в състоянието ѝ. Това се случи в късният следобед.
–Сър има значителна промяна в електроенцефалограмата. Смятам, че скоро ще се събуди.
–Разбрано! Идвам! – Той моментално прекоси коридора и се озова в стаята, където тя наистина се будеше. Дишането ѝ бе учестено, тя разтъркваше лицето си със съвсем съзнателни движения, които изпълниха Джонатан с надежда. Накрая отвори очи и го погледна. Опита се да се надигне, но се отпусна отново.
–Калина, как се чувствате? – Попита той с ясен, но спокоен глас. Разбираше, колко е важно в този момент да възприеме, че се намира в приятелска обстановка.
Тя си пое дълбоко въздух, след което едва доловимо произнесе:
–Къде съм…
–В безопасност сте! Битката приключи, няма от какво да се безпокоите.
–Каква битка… – Попита тя объркано.
–Нормално е да сте объркана. Бяхте извадена от хибернетично състояние, но по всичко личи, че ще се възстановите.
–Чувствам се уморена...– Каза тя и затвори очи. След малко заспа отново.
Джонатан стана и тихо излезе от стаята. Той беше щастлив. Проведе първият разговор с обекта на експеримента и по всичко личеше, че макар и доста объркана, тя е с напълно функциониращо съзнание.
–Мисля, че успяхме Моз! Това е невероятно, тя е прекарала седем десетилетия в открития космос, замръзнала като буца лед, но ето че сега е тук и ние си говорим с нея!
–Наистина е забележително, Сър! Предстои дълъг възстановителен период, но щом мозъкът функционира, значи останалото е въпрос на време.
На следващият ден в осем и половина сутринта, Джонатан се събуди от алармен сигнал.
–Какво става Моз? Докладвай!
–Сър, наредихте да ви съобщя когато тя отново се събуди. Само че спяхте и…
–Да, правилно си постъпил. Отивам веднага!
След минута, Од внимателно пристъпи в стаята на пациентката. Тя извърна глава към него. Очите и бяха отворени и веднага го фокусираха. Явно този път наистина беше будна.
–Здравейте, Калина, как се чувствате? – Той придърпа близкият стол и седна до леглото ѝ.
–Докторе аз… – Тя го смяташе за лекар! – Помсли си Джонатан. –...чувствам се страшно объркана.
–Възможно е пост-травматичният стрес да не ви позволява да си спомняте какво точно се е случило в последните мигове от битката, преди да сте загубили съзнание. Няма от какво да се притеснявате в момента сте в безопасност.
–Каква битка? – Попита отново тя.
–Как, каква? Каласката битка! В която Вие участвахте, като боен пилот. – Тя продължавше да го гледа въпросително. – Кое е последното нещо което си спомняте?

Тя повдигна рамене:
–Там е работата докторе….нищо не си спомням.
–Как? Съвсем нищичко?
–Дори не помня името си. Нарекохте ме Калина?
–Да, Калина Атанасова. Вие сте лейтенант от звездния флот на Земния Съюз. Пилот на изтребител. Нищо ли не ви говори? – Тя поклати глава в отговор.
– Добре...явно имате пълна амнезия. Вероятен ефект от дългата хибернация. Не се притеснявайте паметта обикновено се връща.
Тя кимна. Изглеждаше объркана и уплашена. Джонатан изпита нужда да каже още нещо което да я успокои.
–Тук сте в безопасност. Ако има нещо аз ще съм до вас. Сега само трябва да починете и да се възстановите.
След малко тя отново заспа. Джонатан излезе от стаята и се обърна към бордовия компютър:
–Моз, какво казва базата данни за загуба на паметта след хибернация?
–Наблюдава се при 16% от случаите, докторе…
–Ха-ха много смешно.
–Не можах да се сдържа, сър.
–Нали не мислиш, че беше подходящ момент да обясня на горкото момиче, че действително не съм никакъв лекар.
–Въпреки това постижението ни бе забележително, сър.
–Така е. Та какво за загубата на памет?
–Наблюдава се в 16% от случайте и е с временен характер. Пациентите бързо си възстановяват спомените. Обаче не мисля, че имаме адекватна статистика която може да ни бъде от помощ.
–Защо смяташ така?
–Защото никой не е прекарал в хибернация толкова дълъг период от време. Изобщо не беше сигурно дали е възможно човек да оживее и е истинско чудо, че успяхме да я съживим.
–Разбирам! При това положение няма как да правим прогнози за нейната амнезия базирайки се на съществуващите случаи.
–Именно.
–Е…–Въздъхна Джонатан – Искаше ми се да получа разказ от първо лице за Каласката битка, но и това което постигнахме не е малко. След три седмици ще спрем за презареждане на планетата Озирия. Там смятам да предадем нашата находка на съответните отговорни длъжностни лица, като им обясним случая.
–И аз смятам, че е най-правилно, Сър. Тя има нужда от професионални медицински грижи.
–Не, че ние се справихме зле…