Get Adobe Flash player

Самотният Скаут – Част III

 

 

На следващата сутрин пациентката вече се чувстваше достатъчно силна за да поеме първата си храна. Джонатан ѝ занесе чиния с крем-супа, защото според медицинската база данни, пациентите извадени от дълга хибернация трябва да поемат първо течни храни.

–Здравейте, май е време да закусим а? – Каза той поднасяйки ѝ чинията. Тя седеше в леглото си и той за първи път я виждаше в такова положение. Носеше нощницата която ѝ бе оставил предната вечер. По всичко личеше, че силите и двигателните ѝ способности се възвръщат
–Благодаря, тъкмо се почувствах гладна.
–Е, апетита е хубаво нещо.
Тя опита няколко лъжици от супата, след което попита:
–Докторе, ще ми кажете ли нещо повече? Къде се намирам? Какво точно знаете за мен?

 

Сега вече тя говореше, като напълно адекватен и съзнателен човек и това го зарадва. Може и да нямаше спомени, но изглежда съзнанието ѝ функционираше напълно нормално.
–Да...редно е да Ви кажа няколко неща. – Той се почеса по главата сякаш се колебаеше дали е подходящото време да го сподели:
– Първо аз не съм доктор?
–Не сте? – Тя изглеждаше леко изненадана от това признание, но не и уплашена, което беше добър знак.
–Казвам се Джонатан Од. Аз съм изследовател... учен, изобретател, пътешественик. Случайно попаднах на Вашата кабина, докато търсех следи от Каласката битка. Шансът нещо да се получи беше малък, но реших да опитам и ето… – Той направи жест сякаш я сочи с две ръце – Успях да те съживя.
–Това е... много интересно. – Отвърна тя. На лицето и за секунда се появи нещо което се стори на Джонатан като усмивка. Дали бе възможно? Той не бе сигурен тъй като никак не ги разбираше тези неща.
–Корабът на който се намираме се нарича “Опортюнити”.
–Ваш ли е?
–Да аз...съм единственият член на екипажа, ако не броим Моз – изкуственият интелект.
–Ахам…
–Ще останете тук още малко, докато достигнем населена планета. Там ще имате възможност да получите много по-професионална помощ и да...започнете живота си отначало.

След тези думи тя сведе поглед. Сякаш се притесни. Джонатан не знаеше дали е казал нещо, което я е разстроило или това бе нормална реакция.
–Искам да се опитам да ходя. – Каза тя и се помръдна към ръба на леглото.
–Ама...сигурна ли сте? Мисля, че все още не е препоръчително.
–Ще опитам! – Докато го казваше, тя отхвърли чаршафа и вече седеше на края на леглото. Босите ѝ крака докосваха пода. Усилието обаче я накара да се задъха. Наведе глава и русите коси паднаха пред лицето ѝ.
–Добре ли сте!? – Джонатан изглеждаше леко уплашен. Той нямаше точна представа какво трябва да направи.
–Няма проблем... просто се по задъхах малко. Сега ще стана! – В гласът ѝ се четеше решителност.
–Добре хванете се за мен! – Той се изправи и подаде ръка. Тя я сграбчи през лакътя и с мъка се изправи. Постояха малко така, след което направиха първата си неуверена крачка.
–Чудесно, добре се справяте! – Окуражи я той. Тя продължи да прави крачки, като не спираше да стиска ръката му подпирайки се. Джонатан изпита странно и непознато усещане. Никога до сега друго човешко същество не бе поддържало толкова близък контакт за такава продължителност от време.

Добавете коментар

Защитен код
Обнови