Самотният Скаут – Част III

 

 

На следващата сутрин пациентката вече се чувстваше достатъчно силна за да поеме първата си храна. Джонатан ѝ занесе чиния с крем-супа, защото според медицинската база данни, пациентите извадени от дълга хибернация трябва да поемат първо течни храни.

–Здравейте, май е време да закусим а? – Каза той поднасяйки ѝ чинията. Тя седеше в леглото си и той за първи път я виждаше в такова положение. Носеше нощницата която ѝ бе оставил предната вечер. По всичко личеше, че силите и двигателните ѝ способности се възвръщат
–Благодаря, тъкмо се почувствах гладна.
–Е, апетита е хубаво нещо.
Тя опита няколко лъжици от супата, след което попита:
–Докторе, ще ми кажете ли нещо повече? Къде се намирам? Какво точно знаете за мен?

 

Сега вече тя говореше, като напълно адекватен и съзнателен човек и това го зарадва. Може и да нямаше спомени, но изглежда съзнанието ѝ функционираше напълно нормално.
–Да...редно е да Ви кажа няколко неща. – Той се почеса по главата сякаш се колебаеше дали е подходящото време да го сподели:
– Първо аз не съм доктор?
–Не сте? – Тя изглеждаше леко изненадана от това признание, но не и уплашена, което беше добър знак.
–Казвам се Джонатан Од. Аз съм изследовател... учен, изобретател, пътешественик. Случайно попаднах на Вашата кабина, докато търсех следи от Каласката битка. Шансът нещо да се получи беше малък, но реших да опитам и ето… – Той направи жест сякаш я сочи с две ръце – Успях да те съживя.
–Това е... много интересно. – Отвърна тя. На лицето и за секунда се появи нещо което се стори на Джонатан като усмивка. Дали бе възможно? Той не бе сигурен тъй като никак не ги разбираше тези неща.
–Корабът на който се намираме се нарича “Опортюнити”.
–Ваш ли е?
–Да аз...съм единственият член на екипажа, ако не броим Моз – изкуственият интелект.
–Ахам…
–Ще останете тук още малко, докато достигнем населена планета. Там ще имате възможност да получите много по-професионална помощ и да...започнете живота си отначало.

След тези думи тя сведе поглед. Сякаш се притесни. Джонатан не знаеше дали е казал нещо, което я е разстроило или това бе нормална реакция.
–Искам да се опитам да ходя. – Каза тя и се помръдна към ръба на леглото.
–Ама...сигурна ли сте? Мисля, че все още не е препоръчително.
–Ще опитам! – Докато го казваше, тя отхвърли чаршафа и вече седеше на края на леглото. Босите ѝ крака докосваха пода. Усилието обаче я накара да се задъха. Наведе глава и русите коси паднаха пред лицето ѝ.
–Добре ли сте!? – Джонатан изглеждаше леко уплашен. Той нямаше точна представа какво трябва да направи.
–Няма проблем... просто се по задъхах малко. Сега ще стана! – В гласът ѝ се четеше решителност.
–Добре хванете се за мен! – Той се изправи и подаде ръка. Тя я сграбчи през лакътя и с мъка се изправи. Постояха малко така, след което направиха първата си неуверена крачка.
–Чудесно, добре се справяте! – Окуражи я той. Тя продължи да прави крачки, като не спираше да стиска ръката му подпирайки се. Джонатан изпита странно и непознато усещане. Никога до сега друго човешко същество не бе поддържало толкова близък контакт за такава продължителност от време.


Изведнъж краката ѝ се подкосиха. Той обаче светкавично се наведе и я пое преди да е паднала. Изправи се държейки я в ръцете си, а тя обхвана врата му с ръце.
–Май паднах. – Въздъхна.
–Няма нищо, справяте се чудесно! – Отговори спокойно той, докато внимателно я поставяше обратно в леглото. След това се пресегна за чаршафа и я зави. – После може да опитаме отново, а сега е добре да си починете.

До края на деня, Джонатан почти непрекъснато се занимаваше с проучване на случаите на амнезия и възможните начини тя да бъде преодоляна. При повечето пациенти, спомените постепенно се възвръщаха, но имаше и случаи на перманентна загуба на паметта.
На следващият ден работата му бе прекъсната от предупредително съобщение:
–Сър, обекта току що напусна стаята си.
–Какво!? – Джонатан бе изненадан. Бързо изскочи от кабинета и тръгна в посока към стаята. Откри я в коридора. Бе направила едва няколко крачки и сега се подпираше на стената, задъхвайки се.
–Е, поздравления, справила си се доста по-добре от вчера! – Тя го погледна. Този път без съмнение се усмихваше.
– Къде искаше да отидеш?
–Не знам, исках да разгледам. – Отвърна тя докато се хващаше за ръката му.
–Добре, ела ще ти покажа нещо. – Двамата тръгнаха. Макар и бавно тя правеше крачките си доста по-уверено от предния ден.
Те преминаха през най-близката врата. Озоваха се в лаборатория, пълна със всякаква странна апаратура. Той я сложи да седне в един стол с колелца, след което я прибута до стената. Сетне, натисна бутон и на стената се откри широк, панорамен прозорец гледащ в открития космос.
–Леле...–Възкликна тя – Някак си...ми изглежда познато.
–Нормално… ти си космически, боен пилот – Отвърна той докато ѝ подаваше чаша с гореща супа.
–Джон...– Тя за първи път го наричаше така – Можеш ли да ми кажеш нещо повече за мен?
–Да...разбира се. Хайде, ела! – След тези думи, той придвижи столът ѝ до най-близкият екран в лабораторията.
–Моз, ако обичаш отвори файла с досието на лейтенант Калина Атанасова.
–Да, сър. – В този момент на екрана се появи познатият файл. Моз бе използвал алгоритъма за възстановяване още преди седмици и сега изображението с нейната снимка също се отвори. Там се виждаше току що завършилият кадет Атанасова с униформата на пилот от Звездният флот на Земния Съюз. Лицето ѝ излъчваше чаровна увереност, очите ѝ блестяха, косата ѝ стоеше пригладена в елегантна прическа. Девет месеца след заснемането на изображението, се бе състояла Каласката битка.

Калина внимателно прочете цялата информация.
–Нищо не ми говори. Сякаш се отнася за друг човек.
–Все още е минало малко време…
–1168г. Коя дата сме в момента?
–Петнадесети Юни 1240г.
–Седемдесет и две години! Наистина ли е минало толкова време?!
–Опасявам се, че да.
–Значи съм на...деведесет и пет?!
–Твоите връстници са на толкова. Но тъй като времето прекарано в хибернация е консервирало тялото ти, реалната ти възраст е двадесет и три години. Колкото си била и в денят на битката.

Тя се отдръпна за момент от монитора. Лицето ѝ издаваше тъга.
–Разбирам, че ти е трудно…
–В момента не си спомням нищо...но дори паметта ми да се върне, какво значение би имало това? Изминал е цял един живот. Вероятно трудно ще намеря живи приятели или познати.
–Ако си имала приятели във флота, почти сигурно е че са мъртви. Малцина оцеляват след Каласката битка. – Тя въздъхна:

–Какво ще правя?
–Все пак си само на двадесет и три години. Огромен късмет е, че успяхме да те съживим. Приеми го като втори шанс, можеш да започнеш живота си отначало.
–Чувствам се уморена.
–Хайде ще ти помогна да стигнеш до леглото.

През следващите дни, Калина бързо подобряваше физическото си състояние. Не беше за вярване, но тялото ѝ прекарало седем десетилетия в хибернация възвръщаше напълно двигателните си способности. Тя вече ходеше и се движеше съвсем свободно, което от своя страна създаваше съвсем нова обстановка на борда на “Опортюнити”. За първи път от петнадесет години, Джонатан не беше сам.

–Благодаря ти, че се постара да намериш колкото се може повече информация за мен, но… ще ми кажеш ли нещо повече за себе си. За този кораб...какво точно правиш? – Той тъкмо ѝ показваше как да си служи с автоматизирания бюфет на борда, където можеше по всяко време да си поръча голямо разнообразие от ястия.
–Ами...– Джонатан се замисли. Историята му никак не беше обикновена, но пък и тя нямаше много база за сравнение. Калина го гледаше в очакване с големите си сини очи. Беше облечена в работни дрехи, каквито той самия носеше, но прекроени за нейните размери. Само такива имаше на борда. – По принцип съм в транспортния бизнес – Започна той. –Пренасям злато от опасни райони и така печеля. Но през по-голямата част от времето се занимавам с изследвания, конструирам различни неща и усъвършенствам кораба си. “Опортюнити” е всичко което имам и някога съм искал.
–Нямаш ли други приятели, познати, семейство…?
–Не. Не съм от най-общителните хора. – Тя се замисли, но не каза нищо. Постепенно той и показваше различните секции на кораба и с какво се занимава. Тя остана очарована от повечето му открития, както и от високата технологичност на “Опортюнити”.

Един ден реши да ѝ покаже командната зала. Влизайки в нея първоначално тя започна да разглежда всичко като дете в зоологическа градина. Стигайки до уредите за ръчно управление обаче, сякаш се фокусира и придоби сериозно изражение.
–Струва ми се че знам как се използва.
–Ти си пилот, може би си спомняш?
–Странно е. Ето това е щурвала. И дроселът за тягата. Екранът на скенера с възможности за късо, средно и дълго-обхватно сканиране.
–Точно така! Явно си спомняш нещо. –Тя не отговори.
–Джон, още ли пазиш кабината в която ме намери?
–Да, в едно от товарните отделения е.

Двамата облякоха предпазни костюми и скафандри и влязоха в не отопляваното товарно помещение, където все още се намираше покритата със скреж пилотска кабина.
–Това е!
–Знам.

Тъй като вече бе възвърнала физическите си способности, Калина с един скок се озова вътре в кокпита. Седна на пилотското кресло и прокара длан по замръзналото арматурно табло.
–Джон, това ми е така познато. Знам всичко за него, ако останалата част от Ягуара си беше на мястото можех да полетя още сега.
–Постой още малко! – Тя го послуша и прекара известно време уединена в кабината. След това слезе и двамата напуснаха товарното помещение. Отново навън те съблякоха предпазните костюми.
–Значи все пак си спомни нещо? Казах ти, че паметта ти рано или късно ще се върне!
–Не, Джон, това не бяха спомени! Аз просто знам тези неща. Никога не съм ги забравяла. Имам всичките си способности и познания. Това което ми липсва са спомените за предишни събития, хора и всичко свързано с моята личност.


Дните продължаваха да се нижат. Постепенно Джонатан реши, че е време да продължи работа по някои от другите си проекти, които бе изоставил концентрирайки се върху грижите за Калина. От своя страна тя също намираше с какво да се занимава. Преди всичко се ровеше в информацията за историческите събития във връзка с аркусианската война. Искаше да запълни парчетата от пъзела. Каласката битка бе загубена от хората, но след десетилетия кръвопролития, заедно със своите съюзници Мараите, Земният съюз бе успял да нанесе решително поражение на аркусианците. Въпреки това обаче те и до днес си оставаха заплаха и понякога извършваха нападения.

Калина също така се интересуваше и от съвременното въоръжение на флота и по-конкретно от изтребителите. В момента на въоръжение бяха седмото поколение Ягуари. Тя изчете всичко за тях.

Понякога идваше и наблюдаваше работата на Джонатан. Той винаги и обясняваше какво прави. Често пъти когато имаше да се конструира нещо тя му помагаше подавайки инструменти, а друг път го удивляваше с някоя оригинална идея. Двамата се забавляваха и се шегуваха заедно. Това бе много необичайно за Джонатан. Първоначално той се притесняваше, че присъствието ѝ на борда може да се окаже проблем. Смяташе, че тя само ще му се пречка и ще му досажда. Също така предвиждаше, че след като напълно се възстанови ще осъзнае, колко неспособен е той да общува с нормални човешки същества. Нищо подобно обаче не се случи. На него дори му беше приятно, когато тя се навърташе наоколо. Разговорите им бяха интересни и дори забавни. Тя притежаваше интелигентност, а също така в добронамереното ѝ отношение имаше особен чар. Всичко това го караше за първи път в живота си да чувства близост, каквато не бе имал към никое човешко същество.


В последните дни, Калина усещаше, че нещо се променя. Тя не можеше да си го обясни, но Джон изглеждаше някак по-тъжен и замислен. Като че ли странеше от нея. На няколко пъти го попита дали всичко е наред, а той и отвърна положително, но тя усещаше че нещо го мъчи. Една сутрин, той дойде при нея, усмихна се и каза:
–Утре ще кацнем на Озирия.
–Добре.
–Помниш ли като ти казах, че когато стигнем до населена планета ти...ще можеш да продължиш живота си? – Тя отвърна поглед.
–Да, помня…
–Би трябвало да си щастлива...ще си свободна. Ще можеш да се срещаш с други хора и да правиш с живота си каквото поискаш. – Калина въздъхна, след което го погледна. Очите ѝ бяха пълни със сълзи.
–Не искам да тръгвам, Джон.
–Но, защо?
–Страх ме е. – Тези нейни думи го поразиха.
–От какво?
–Не се чувствам сигурна, Джон! Света ме плаши. Не знам нищо за него, нито за себе си. Не познавам никого. Чувствам се сигурна само тук. На този кораб…при теб.

Джонатан стори нещо, което учуди дори него самия. Хвана ръцете ѝ в шепите си.
–Виж...чувстваш се така заради амнезията си. Но когато започнеш да се срещаш и с други хора бързо ще се адаптираш. Ще видиш, че света не е само в този кораб, а е огромен и прекрасен.
–Тогава защо ти живееш тук Джон? Защо не си там в този прекрасен свят?
–Аз съм друга работа, Калина. Не съм като другите. Аз съм... антисоциален хахо, който не може да общува и живее в черупката си. Ти не си като мен. Ти си прекрасно двадесет и три годишно момиче с талант и бъдеще. Няма какво да правиш на този кораб.

–Откъде знаеш това?! – Тя се изправи рязко. –Откъде знаеш, че имам бъдеще? Аз съм едно дълбоко-замразено изкопаемо. Не знам коя съм?
–Не говори така…
–Моля те, Джон! – Този път тя хвана ръцете му. – Моля те, позволи ми да остана тук! Много ме е страх!
–Добре, добре! – Той я прегърна и притисна главата ѝ до гърдите си. Усети сълзите, които се стичаха по лицето ѝ. – Можеш да останеш, колкото искаш. И да си тръгнеш, когато пожелаеш.
–Благодаря ти Джон! – Тя се отдръпна и отново го погледна в очите. – Ако е възможно да си върна паметта, може би ще мога да продължа с живота си. В момента съм щастлива да остана тук.


Минути след разговора, Джонатан усети, как близостта която чувстваше към нея прераства в нещо много повече. Страхът който тя изпитваше към външният свят и фактът, че виждаше в кораба скришно убежище я превръщаше в нещо, което той смяташе, че не е възможно да съществува – сродна душа!

Не можеше да преодолее това особено чувство, макар и да не спираше да си повтаря, че то е фалшиво. Какво си въобразяваше? Сродна душа! Та нали горкото момиче просто си е изгубило паметта и за това се чувства объркана и уплашена! Той щеше да направи всичко по силите си тя да се възстанови. А когато това се случеше...тя със сигурност щеше да поиска да си тръгне.

–Моз ще започнем нов проект!
–С какво мога да съм полезен, Джон?
–Не ме наричай така! Обръщай се към мене със, [i]Сър[/i]!
–Значи, с нея се познавахте от две седмици, когато почна да те нарича Джон, а с мен си вече петнадесет години но…
–Тя е човек, а ти си тостер!
–Мислех, че мразиш хората?
–Мразя да спориш с мене! Както ти казах, искам да започнем нов проект! Ако не се вземш в ръце, ще ти форматирам паметта!
–Добре, сър. Какъв проект желаете да започнем?
–В основният конструкторски док ще построим изтребител.
–Сър, мисля че защитата на кораба ни ще е по-сигурна, ако сте на мостика, а не в някакъв изтребител. Можем да подобрим оръжията…
–Няма аз да го пилотирам.
–А, значи е за малката принцеса…
–МОЗ!
–Да, сър…
–Целта на проекта не е сигурността на кораба. Не се нуждаем от изтребител. Както знаеш, работя над проблема с амнезията от доста време.
–Откакто тя се появи…
–Един от най-ефективните методи, човек с амнезия да си възвърне паметта е като бъде поставен в позната среда. Но тук няма как това да се случи. Минали са седемдесет и две години, а тя дори не иска да напусне кораба. За това реших да построим изтребителя. Тя знае как да пилотира. Ако може да го стори, спомените ще нахлуят в главата ѝ.
–Мисля, че от Озирия ще трябва да купим малко допълнителни материали, ако желаете да започнем веднага.
–Да.
–Ще съставя списък.
–Така те искам!

Вечерта, Джонатан и Калина отново разговаряха.
–Слушай, ако имаш намерение да останеш за по-дълго, сигурно ще искаш си напазаруваш разни неща. Тук нямам много...женски работи.
–Ами…
–Направи поръчка от планетата Озирия, където ще кацнем утре.
–Но, Джон аз...нямам никакви пари.
–Не се притеснявай. Просто си поръчай всичко което ти трябва.

На следващият ден “Опортюнити” кацна на търговското летище в Клей Сити – един от многобройните градове на планетата Озирия.

За първи път от много време на сам Джонатан отвори люкът свързващ кораба с външния свят. Въздухът имаше различен аромат от този на Плаймонд. И разликите не свършваха до тук. Търговското летище беше огромно. Вероятно територията му надвишаваше цялата обитаема площ на астероида. До където стигаше погледа бяха разпрострени портове и безкрайни редици с контейнери, които се товареха, разтоварваха и пренасяха от транспортни машини.

Два такива контейнера пълни с горивни касети, части и всякакви материали трябваше да бъдат натоварени на “Опортюнити”. Търговският агент се доближи до Джонатан. Изглеждаше млад и наперен с вид на човек, който се справя с работата си, но не смята да се задържи дълго, тъй като има много по-големи амбиции.
–Здравейте, господин Од. – Младокът жизнерадостно подаде ръката си за поздрав.
–Ъ-ъ-ъ, здравейте…
–Само подпишете тук! – И той подаде малък таблет, където Джон постави пръстовия си отпечатък, удостоверявайки по този начин самоличността си. В този момент забеляза, че към двойката контейнери се приближава и трети с по-малък размер.
–А това какво е?
–Пак е за вашия кораб. Пише, че е за госпожица К. Атанасова.
–Аааа, ами добре...внесете го!

Докато се качваше обратно на кораба Од си помисли: “Момичето не е пазарувало от седемдесет и две години. Явно има да наваксва!”. Тази мисъл го развесели. Самата тя не пожела да слезе на повърхността на планетата дори за малко. Това биеше дори собствената му анти-социалност. Може би се страхуваше да не я зареже и да излети без нея. Тази мисъл го развесели дори още повече и той влезе в командната зала на “Опортюнити” свирукайки си весела мелодия.

Следващата дестинация на кораба бе отдалечената колония Хогнус - спътник на големият газов гигант Тарус в звездната система Силия 35. На хартия малката миньорска колония на Хогнус се водеше за част от Земния съюз. На практика обаче тя се намираше почти на границата с “Тъмния сектор” – владението на Аркусианците. Това бе част от зоната на отговорност на Шести флот, но той пътрулираше в твърде голямо пространство и често пъти колонистите трябваше да разчитат на собствените си отбранителни способности.

Транспортът на злато от колонията ставаше изключително трудно. Нещата допълнително се влошиха когато преди една година президентът издаде указ задължаващ корабите в пограничната зона да пътуват най-малко по осем на брой в ковой с цел по-голяма безопасност. Това се налагаше заради зачестилите аркусиански атаки. Никой обаче нямаше да изпрати осем кораба за да пренесат три контейнера със злато. Тъй че задачата пред Од ставаше двойно по-сложна. От една страна трябваше да внимава за евентуална аркусианска атака. Възможностите на аркусианската флота далеч надхвърляха тези на пиратите. От друга страна трябваше да се промъкне незабелязано през пътрулите на Шести флот, тъй като самостоятелният му полет в този район беше незаконен.

Разбира се до тогава имаше много време. Пътуването щеше да отнеме три месеца, в които Джонатан смяташе изцяло да се посвети на новият проект – създаване на изтребител за Калина.