Get Adobe Flash player
–Длъжна е да се запознае с правилата за безопасност, сър!
–Направил си го нарочно! Просто защото ревнуваш!
–Изобщо не ревнувам, сър! Такова чувство ми е непознато! Нищо, че ви служа вярно от петнадесет години, а Вие поставяте безполезната малка принцеса на първо място! Винаги!
–Млъкни! Забранявам ти да я атакуваш повече! Има право да ходи където си поиска, разбра ли ме!
–Да, сър! Разбра се, сър! Принцесата е на първо място! Винаги!
         Докато траеше разговора, Джонатан нервно се пресегна и взе един от комплектите за първа помощ, намиращ се в шкаф на стената. Отвори го и избра една био-трансфузионна спринцовка. Зареди я със синя на цвят ампула и приближи устройството до врата на Калина. Спринцовката инжектира, флуидът директно през кожата ѝ без нужда от игла.
–Джон, какво стана? – Тя отвори очи и инстинктивно се хвана за ръката му. Той ѝ помогна да се надигне.
–Спокойно, всичко е наред. Навлязла си в забранена зона без да разбереш и глупавия компютър те е зашеметил.
–Надявам се да не ти създавам неприятности, Джон…
–Не се притеснявай… – Тя се изправи подпирайки се на него и той ѝ помогна да стигне до стаята си.
Строежът на изтребителя напредваше, а Джонатан и Калина се сближаваха все повече. Сега те прекарваха почти цялото си време заедно. Той си даваше сметка, че тя е винаги в мислите му. Обичаше всеки миг в който е наоколо. А, Калина също изглеждаше щастлива. Непрекъснато се смееше и се шегуваше с него. Понякога шегите ѝ провокираха физическо контакт. Караше го да я гони из цялото помещение, а когато най-сетне я хванеше, тя го поглеждаше палаво с привидно невинен поглед и се смееше.
 
Разбира се той никога не си позволяваше да забрави, че отношенията им не могат да ескалират в нещо повече от това. Когато тя се ентусиазираше твърде много, той ставаше неочаквано студен и си намираше извинение да отиде някъде другаде. Понякога това се оказваше трудна задача, защото тя продължаваше да го разпитва, каква точно работа има и желаеше да отиде и да му прави компания.
 
Въпреки всичко той не се поддаваше на изкушението. Смяташе, че ще успее да завърши изтребителя до два месеца, да ѝ помогне да си възвърне паметта и тогава всичко щеше да свърши.
 
Една вечер те работеха до късно. Трябваше да монтират и свържат горивната касета. Тя му помагаше и главите им бяха една до друга през цялото време. Беше облечена с потник и къси дънкови панталони. Говореха си тихо, той усещаше дъхът ѝ, чувстваше топлината на тялото ѝ. Понякога ръката му неволно докосваше кожата ѝ.
 
Джонатан усети небивал порив в себе си, но се овладя. Неочаквано, каза че е уморен и има нужда да поспи.
 
–Добре аз...също ще лягам. Утре ще продължим! – Отвърна тя и се усмихна.
 
Той дълго не можа да заспи. Може би повече от два часа. Когато най-сетне започна да се унася, автоматичната врата на спалнята му неочаквано се отвори. На прага стоеше Калина облечена единствено с къса ефирна нощница.

Добавете коментар

Защитен код
Обнови