Самотният Скаут - Част V
През следващите седмици Калина продължаваше да лети ежедневно с изтребителя. Джонатан се стараеше да подобрява дроните, но и тя ставаше все по-брилянтна в пилотирането. Чувстваше се щастлива, както и той, но нямаше никакви признаци за възвръщане на паметта.
Скоро обаче полетите бяха временно прекратени, тъй като навлязоха в пограничната зона, на път към Хогнус. “Опортюнити” трябваше да се движи през цялото време с включени стелт заглушители, така че да не бъде засечен от патрулите на Шести флот. Ако ги хванеха, можеха да ги арестуват за нарушаване на заповедта забраняваща полетите на кораби в група по-малка от осем, в пограничната зона.
И това не беше всичко, съществуваше и реалната опасност от аркусианците, които имаха навика да извършват нападения над кораби в този район.
Въпреки всички опасности “Опортюнити” успя незабелязано да се добере до луната Хогнус. Малкият спътник на огромният газов гигант Тарус, подобно на Плаймонт разполагаше с един единствен град с население около половин милион души. Джонатан получи разрешение и кацна на едно от трите търговски летища. Там предстоеше да се срещне за кратко с поредният търговец на злато за да приеме товара.
Докато още се намираше на капитанският мостик, чу гласът на Калина по уредбата:
–Джон, имаш ли нещо против да дойда с теб този път?
–Ела, разбира се! Ще е добре да излезеш на чист въздух.
–Супер, благодаря ти!
Той стана от креслото си и напусна мостика, движейки се по посока изходния люк на кораба. В коридора се засече с Калина. Тя за пореден път го изненада. Сега беше облечена в елегантен бизнес костюм, състоящ се от бяла риза, тъмно синьо сако и пола до коленете в същия цвят. Косата и беше прибрана в семпла, делова прическа.
–Не съм те виждал така?
–Ами...понеже ще се срещаме с търговци и...реших да се облека по-официално.
–Всъщност идеята не е лоша. Може би и аз трябва да помисля по въпроса. – Самият той нямаше други видове дрехи освен работните с които винаги се разхождаше.
Двамата слязоха на пистата. За първи път откакто се бе събудила от хибернацията си Калина напускаше пределите на кораба.
В този момент беше нощ и летището се осветяваше от безброй много прожектори. Към тях се насочи огромен контейнеровоз придружаван от черна, луксозна лимузина. От лимузината слязоха четирима души облечени в официални костюми.
–Дявол, да го вземе, цяла делегация са! – Измърмори Джонатан. Той едвам смогваше да разговаря с един човек, камо ли ако са повече. Едри капки пот избиха по челото му.
–Какво има? – Попита учудено Калина. Тя за първи път го виждаше толкова притеснен.
–Ти..как се справяш с...разговорите? – Попита я той припряно.
–Ами...нормално?
–Искаш ли ти да говориш с тях. Просто приеми поръчката и ги убеди, че ще пристигне навреме.
–Добре но…
–Просто го направи! Ако имаш въпроси питай ме!
Четиримата се приближиха. Единият от тях – възрастен мъж с посивяла коса, очевидно бе собственикът на мината.
–Здравейте, господин Од, а това е? – И той погледна към Калина.
–Аз съм Калина Атанасова. Търговският мениджър на г-н Од.
–Да...ъ-ъ-ъ говорете с нея! Аз...само карам кораба…
Бизнесменът никак не изглеждаше учуден. Калина действителност имаше повече вид на търговец, отколкото Од в неговият груб работен комбинезон.
–Чудесно! Госпожице Атанасова, тук имаме шест тона злато. Както сама разбирате това е много отговорна поръчка.
–Наясно сме с това. Можете да сте сигурни, че товарът ще пристигне както е предвидено по график. – Калина каза това с ясен глас и увереност, сякаш бе най-очевидното нещо на света. Джонатан бе впечатлен.
–Наехме вас, защото репутацията на “Опортюнити” е отлична. Все пак рисковете са големи. Флотските кораби могат да ви засекат и тогава ще конфискуват товара Ви. А да не говорим за аркусианците…
–Не се притеснявайте, поемаме пълна отговорност за товара Ви! До сега не се е случвало да не изпълним поръчка.
–Отлично! – Те се ръкуваха с което разговорът приключи. След минути златото бе натоварено и можеха да излитат.
Когато двамата се намираха отново сами на борда на “Опортюнити” Джонатан се обърна към нея:
–Възхитително е колко добре се справи!
–Не беше особено трудно...–Учуди се Калина – Те така или иначе бяха предварително убедени, за което трябва да благодариш не на мен, а на отличната си репутация.
И все пак тя не го разбираше. Тя нямаше идея колко трудни бяха за него подобни разговори.
По-късно вечерта те отново се любиха. Когато тя заспа той дълго остана буден размишлявайки над един върпос, който не му даваше мира в последно време. Как се случи това? Той имаше огромен проблем да комуникира с другите човешки същества. Как с нея нещата бяха различни? От самото начало общуваха естествено, сякаш са се познавали винаги. С нея не изпитваше притеснения или несигурности, както с другите хора. Каква можеше да е причината? Най-сетне си отговори. Чувстваше се така сякаш я е създал. Сякаш тя бе творение на ръцете му, също като останалите неща на борда на “Опортюнити”. За пореден път се почувства засрамен и виновен. Естествено, че тя не е негово творение. Въпреки, че той я върна към живот след десетилетия забравена в открития космос, тя си оставаше самостоятелно човешко същество. Ето защо той не смяташе да се отказва от опитите си да възвърне и останалата част от живота ѝ – нейната памет.
На третият ден след като напуснаха Хогнус двамата се намираха в командната зала на “Опортюнити”. Сега Джонатан бе инсталирал пилотско кресло и за нея. Тя притежаваше всички способности за да му помогне в случай, че се наложи да защитят кораба. А такава опасност съществуваше. Дългообхватните скенери засякоха аркусиански разрушител, който патрулираше в района. Те поеха курс така, че да избегнат срещата без да се отклоняват твърде много от първоначалния си маршрут.
Разбира се това беше допълнителна предпазливост. В действителност Джонатан вярваше, че дори да се разминат съвсем близо с аркусианците, ще останат незабелязани поради съвършените стелт-заглушители.
Изведнъж, тъкмо когато щяха да напуснат опасния участък, той промени курса, насочвайки се право към аркусианците. Беше му хрумнала безумна идея.
–Какво правиш Джон? – Попита изумено Калина.
–Сър, не Ви съветвам да поемате този курс. – Обади се Моз.
–Изключи заглушителите! – Заповяда Од.
–Но, сър, така те ще могат да ни засекат!
–Джон!?!
–Действай!
–Сър, ако не бях бордови компютър, от толкова време, щях да реша, че се опитвате да атакувате аркусианците! – И действително, “Опортюнити” бе поел прихващащ курс спрямо аркусианският разрушител. Алармен сигнал на таблото показа, че са засечени от вражеският кораб.
–След три минути, ще попаднем в обхвата на оръжията им! – Отново докладва Моз.
–Приготви се за битка! – Зповяда Джонатан.
–Но, защо? – Продължаваше да недоумява Калина.
–Това е нашият шанс да тестваме изтребителя в битка!
–Но…
–Калина, имай ми доверие! Ти си боен пилот! Единственият ни шанс да възвърнем паметта ти е като те поставим в условия близки до тези преди да я изгубиш. Няма да имаме по-добре възможност!
–Това е само теория, Джон! Готов си да заложиш живота и на двама ни!
–И на трима ни! – Добави Моз.
–Ще ги победим, Калина! “Опортюнити” и “Йгъл 1” са превъзходни кораби. Нищо не може да се сравни с тях!
–Но това е аркусиански разрушител! На борда му има сигурно десет изтребителя!
–Можеш да ги биеш в съотношение едно към десет.
–Сър, те стрелят! – Секунди по-късно подът под краката им се разтресе от попаденията.
–Докладвай щети!
–Няма поражения сър. Бронята ни издържа.
–Може да издържим още доста. Открий огън с основните плазмени оръдия! Да ги видим колко могат да понесат!
Плазмените батареи на “Опортюнити” започнаха да работят на пълна мощност обсипвайки аркусианският кораб с унищожителен огън. Той от своя страна отвръщаше на стрелбата. Аркусианците изглежда се притесниха от развоя на събитията защото минута по-късно освободиха своята ескадрила от десет изтребителя. Те се насочиха към “Опортюнити”.
–Задръж основния огън върху разрушителя, Моз. Атакувай ги с късо-обхватните плазмени оръдия!
–Да, сър.
Изтребителите налитаха от всички страни стоварвайки унищожителния си товар върху “Опортюнити”, който им отговаряше с леките и бързи плазмени оръдия.
–Сър, съветвам Ви да се оттеглим, докато все още можем. Те ни превъзхождат по огнева мощ!
–Ние все още не сме вкарали в действие, основното си оръжие!
–Добре, Джон! Ще пилотирам, изтребителя! Дано да знаеш какво правиш!
–Вярвай ми!
Тя скочи от стола и се затича към хангарът. Там набързо облече пилотският си костюм и докато пода под краката ѝ се люлееше от вражеските попадения успя да се качи в кабината и да включи двигателите!
–”Йгъл 1” до “Опортюнити”. В готовност съм! – След тези думи вратите на хангара се отвориха.
–“Йгъл 1” имате разрешение за излитане!
Когато Калина се озова в разгара на битката, аркусианските пилоти за момент се стреснаха, изненадани че този транспортен кораб може да има изтребител на борда. След това обаче те веднага се спуснаха след нея. Тя освободи шестте самонасочващи се ракети, които успяха да поразят два от вражеските кораби.
–Два бандита са долу!
–Браво! Лети близо до “Опортюнити” за да мога да ти давам прикриващ огън със зенитните оръдия.
–Разбрано!
Джонатан наблюдаваше възхитен, проявата на удивителни пилотски умения, които Калина демонстрираше срещу осем противника. Неговото творение “Йгъл 1” надминаваше вражеските изтребители по скорост и маневреност. Двамата представляваха съвършената машина за сеене на смърт в открития космос. Нейните изкусни пируети и остри завой с максимално G натоварване не оставяха възможност на аркусианските пилоти да я следват. За сметка на това тя често се озоваваше зад опашката на някой от тях и го поразяваше с точна стрелба на двойката плазмени оръдия.
Скоро пространството около “Опортюнити” се озари от множеството експлодиращи аркусиански изтребители.
Оставайки сама, Калина се спусна с пикиращ полет срещу аркусианският разрушител. Той я посрещна с масивен обстрел на зенитните плазмени оръдия. Тя успя да се промъкне през вражеският бараж понасяйки няколко попадения и когато бе в удобна позиция освободи двете протонни бомби с които разполагаше.
Мощните експлозии бяха добре прицелени и унищожиха едната от трите плазмени батареи на разрушителя. Понесъл сериозни щети той включи двигателите си на максимална мощност и се впусна в бягство по посока на Тъмният Сектор.
Джонатан реши да не преследва аркусианците, защото неговият кораб също бе понесъл значителни повреди. След края на битката, той остави управлението в ръцете на Моз и е завтече към хангара, където Калина кацаше. Движейки се бързо по коридора той усещаше миризмата на изгоряло свидетелстваща за последиците от наскоро приключилата битка.
Когато влезе в хангара видя кацналият “Йгъл 1”. Изтребителят имаше видими щети по корпуса си. Въпреки превъзходството му над аркусианските бе получил множество попадения.
Люкът се вдигна и с енергични движения, Калина се озова на крилото и после на пистата. Тя свали шлемът, разпилявайки русите си коси. В моментът в който погледите им се срещнаха, Джонатан разбра, че нещо се бе променило. Тя ходеше самоуверено право към него.
–О, Джон! – Тя го прегърна и двамата страстно се целунаха. Дори в целувката, той усещаше, че има промяна. Тя бе някак много по напориста и агресивна.
–Как си? Какво стана?
–Спомних си!
–Какво?
–Всичко, Джон! Спомних си всичко… – Изведнъж цялата ѝ увереност сякаш се изпари. Тя падна на колене и заплака неудържимо.
Од се наведе, прегърна я и ѝ помогна да се изправи.
Няколко минути по-късно двамата вече се намираха в стаята на Каилина. Тя не бе казала нищо повече. Лежеше в леглото си и сякаш се намираше в състояние на шок. Джонатан изглеждаше притеснен, но от друга страна се радваше, че бе успяла да се измъкне невредима от битката.
Той остана с нея докато най-сетне тя проговори.
–Джон...мислехме си, че съм изгубила живота си, защото са минали седемдесет и две години.
–Така е...
–Това което си спомних ми нанесе много болка. Сякаш преживях всичко отново. В действителност аз бях загубила живота си още тогава. Спомням си, първите вести за аркусианската атака. Нападнаха периферните планети, включително и моята родна – Естария 7. Дни наред чаках за да получа сведения за съдбата на планетата и нейните жители. Накрая стана ясно, че всички са били безжалостно избити от нашествениците, които сега напредваха към други човешки колонии. Бях съкрушена. Семейството ми, всичките ми приятели от преди да вляза във флота бяха мъртви. Изпълних се с омраза и желание да водя борба срещу аркусианците. Такава възможност скоро ми се представи – Каласката битка. – Тук Калина се засмя.
–Какво има?
–Сетих се, че първоначалната причина да предприемеш опита за съживяването ми беше желанието ти да получиш жив разказ за тази битка.
–Е, май опита ми ще се окаже успешен? – Отвърна с усмивка Джонатан.
–Спомних си и нея. Тогава изгубих каквото ми бе останало. След унищожаването на колонията на Естария 7, Четвърти флот остана моето единствено семейство. Всичките ми близки хора, тези с които се познавахме още от кадети. Видях повечето от тях да загиват в пламъците на битката. Изтребителите им бяха взривявани. Флагманският ни кораб гореше. За мен това бе краят на света и на живота ми. Нямах щастието да загина бързо. Кабината ми остана да виси в космоса седмици след края на битката. Накрая енергийните и хранителните запаси започнаха да привършват. Компютъра ме посъветва да активирам режимът на хибернация. Вече не таях надежда, че някой ще дойде да ме спаси. Приех го като по-безболезнен начин да умра.
–Било е ужасно…
–Да. Изобщо... учудена съм, че сме успели да се възстановим. И някак си сме победили аркусианците.
–Хората са по-силни, отколкото сами подозират.
–Джон...сега вече знам какво искам да правя с живота си.
–Нима?
–Искам да бъда боен пилот.
–Каквото винаги си искала.
Тя въздъхна:
–Обичам летенето, но не е само това. Аркусианците ми отнеха всичко. Искам, докато заплахата от тях съществува аз да бъда на предните линии. Трябва да се върна във флота.
Джонатан кимна. Най-сетне бе изпълнил това, което смяташе за свой дълг. Калина възстанови паметта си и щеше да си отиде. Знаеше от самото начало, че ще стане точно така и смяташе, че е постъпил правилно, макар и мисълта за раздялата с нея да изпълваше душата му с болка.
Той не направи повече опит да я целуне. Знаеше, че сега тя тепърва ще подрежда нещата в главата си. И вероятно ще си промени отношението. За пореден път обаче остана изненадан. Същата вечер тя отново дойде в леглото му. Нещата сякаш не се бяха променили и останаха така до денят в който пристигнаха на планетата Сердика. Там трябваше да се разделят, защото тя щеше да постъпи обратно в космическия флот на Земния Съюз.
–Искам да се виждаме понякога Джон, когато можем. – Сълзи се стичаха от красивите и сини очи. Той ги избърса нежно. Все още не разбираше:
–Защо толкова държиш на мен?
–Обичам те Джон! Както никой друг!
–Но вече си спомняш, всички хора които някога си познавала. Сега трябва да си наясно колко...особен съм аз и защо никой не ме харесва.
–Джон… ти си прекрасен човек. Останалите хора просто не са имали шанса да те опознаят истински. Но аз те познавам. – Тя го прегърна.
Когато най-сетне си отиде, люкът свързващ “Опортюнити” с външния свят отново се затвори херметически. Джонатан щеше да продължи живота си както преди.
Мрачен той седна в капитанското кресло и даде заповед на Моз да изведе кораба в открития космос. Отиваха на ново далечно пътуване.
–Сър, знам че не го очаквате от мен, но смятам че малката принцеса ще ми липсва.
–Вярвам ти Моз.
–Може пък и да намерим друга дълбоко-замразена госпожица, как мислите?
–Винаги съм оценявал чувството ти за хумор…
Три месеца по-късно Джонатан кацна отново на Плаймонт. Щеше да поеме поредната доставка от злато. Към него се насочи познатият мустакат търговец.
–Г-н Од, радвам се да Ви видя. Отлично се справихте с последната ни поръчка, други три кораба бяха отвлечени от пиратите!
Джонатан уверено пое ръката на търговецът и се здрависа здраво.
–Казах Ви, че с мен няма от какво да се притеснявате г-н Мус. Най-добре не рискувайте с други кораби, ами натоварете при мен цялото си злато.
–Но...но...леко е рисковано. Не обичам да залагам само на един кон, ако ме разбирате.
–Рискувате повече, ако не го направите. Никой в целия Земен Съюз не може да гарантира по-сигурно превозване на златото Ви. – Търговецът се замисли.
–Добре, до сега не съм го правил но ще опитам. Шест тона злато.
–Нямате грижи. – Те отново си стиснаха ръцете. Г-н Мус се отдалечи давайки разпореждания на товарачите. В този момент Джонатан забеляза Ейнджъл. Пилотът на местният изтребител.
–Здравейте! Как се чувствате днес? – Гласът му звучеше ясено и уверено. Стоеше небрежно облегнал се на кораба.
–Ами… добре. Имах доста полети. – Тя едва забележимо се усмихна.
–Разбрах, че пиратите Ви създават проблеми.
–Справяме се.
–Имам нещо което може доста да Ви улесни.
–Нима?
–Притежавам изтребител, който е по-добър от Ягуар 7.
–Трудно ми е да го повярвам.
–Все пак говорите с човекът, който не е губил битка с пиратите.
–Може ли да го видя?
–Разбира се. Дори може да имаме време за тестов полет.
В този момент някъде от пистата се чу дрезгавият глас на мъж облечен в груби работни дрехи:
–Ейнджъл! Ела моля те!
–Изчакай, татко! Имам малко работа. – И тя последва Джонатан във вътрешността на “Опортюнити”.
Край
