| 
Страница 1 от 7
Това беше последният полет на Александър Стаматов с учебната совалка. Той искаше да запомни тези минути, защото знаеше, че никога повече няма да се повторят. Животът му, такъв какъвто го знаеше през последните пет години, щеше завинаги да се промени. Никога повече нямаше да бъде ученик в професионалната гимназия “Стар пойнт 7” – училище, подготвящо кадри за Звездния флот на Земния Съюз. Алекс постави внимателно ръка на дроселa и леко ускори при издигането. Извърши маневрата Имелман, след което се спусна в спирала. Последва боен завой с максималното за совалката пренатоварване, а сетне отново набра височина и се стрелна в пикиране. Той изпълни всички тези маневри с абсолютна лекота и финес. Алекс познаваше кокпита по-добре от дланта на ръката си и бе свикнал да усеща поведението на совалката както движението на собственото си тяло.
Учебната година отдавна приключи, изпитите преминаха, както и абитуриентския му бал тук в Ротария – многомилионен град, намиращ се на гъсто населената планета Сердика. И все пак, Алекс толкова обичаше да пилотира, че помоли учителя си да му позволява през лятото да идва на учебното летище и да лети със совалката. Тъй като притежаваше феноменален пилотски талант, учителят нямаше как да му откаже. Но сега щеше да е за последно. Днес излизаха разпределенията, а след два дни Алекс трябваше да напусне планетата Сердика и да замине във все още неизвестна за него посока.
–Кула до “Учебна совалка 7”. Времето ви изтече, моля приземете се на писта номер едно!
– Разбрано, Кула! – отговори с ясен глас Алекс. Наклони лоста за управление и извърши безпогрешно захождане към пистата. Сетне се снижи под перфектен ъгъл и с най-добрата скорост, която можеше да се очаква. Корпусът на совалката едва доловимо се разклати, когато колелата леко допряха пистата.
– Е, това беше! – каза си Алекс, докато сваляше каската. Люкът над него се издигна и автоматичните степенки се спуснаха. Както винаги обаче, вместо да ползва степенките с един скок се озова на крилото, а с втория вече беше на пистата.
– Чудесно пилотиране, Алекс! – каза високият възрастен мъж, който се доближи до него. – Не вярвах, че ще го кажа, но се справи по-добре, отколкото на дипломния си полет.
– Благодаря, господин Гейл.
– Разбра ли къде те пращат?
– Не. Проверих, преди да излетя, разпределенията още не бяха излезли.
– Пожелавам ти успех и късмет, момчето ми.
– Благодаря, господин Гейл, винаги ще си спомням, че Вие ми дадохте основата.
Двамата се прегърнаха и Алекс излезе от хангара. Слънцето се спускаше ниско зад хоризонта и обливаше сградата на старото му училище със златисторозовата си светлина. Ускори крачката, защото имаше среща.
