Get Adobe Flash player

                Опасенията на младият Александър никак не бяха безпочвени. Адмирал Стаматов беше най-знаменитият човек във вселената. Точно преди осемнадесет години, в денят когато Александър се раждаше, в бомбоубежище на планетата Сара, се състоя най-важната битка в историята на човечеството. Космическата флота на аркусианците заплашваше да достигне Земята – родният дом на човешката цивилизация. До този момент хората воюваха, но постепенно губеха планета след планета, звезда след звезда. Виждайки, че вече няма на къде да отстъпват, тогавашното човешко правителство реши да хвърли всичките си сили в една последна решаваща битка. Координирайки се с Мараите, хората се надяваха с един решителен удар да извадят от строя нападателната сила на аркусианците. Хората и Мараите мобилизираха всичките си налични космически кораби формирайки гигантска флотилия. Командир на тази сила беше именно Юлиян Стаматов. Не би било преувеличено ако кажем, че съдбата на хората и Мараите лежеше на плещите на този човек. Той беше на път да изиграе една игра, и ако ходовете му се окажеха погрешни, двете раси щяха да изчезнат от лицето на вселената. Битката, станала известна като “Орионският сблъсък”, най-голямата в познатата история, се оказа победоносна за предвожданият от тридесет и шест годишният aдмирал Стаматов флот. Тази битка доведе до обрат във войната и последвала контраатака на хората и Мараите. Те успяха да си възвърнат загубените планети и да унищожат голяма част от силите на аркусианците.

– Виж – каза Зак – погледни го от добрата страна! Все пак поне няма да си на един и същи кораб с баща си.

                Адмирал Стаматов, сега петдесет и четири годишен, бе отказал да се занимава с политика след края на войната, оставайки на активна служба във флота. На него беше поверено командването на изключително важния Седми флот, който пазеше пограничната зона с Тъмния сектор. Той беше капитан на флагманския кораб “Мадара”. Това представляваше лека утеха за Александър, който страшно много обичаше и уважаваше баща си, но това което желаеше беше да създаде своите подвизи самостоятелно. Не искаше всички да го смятат за мамино синче и за “сина на големия шеф”.

                Зак, който междувременно възвърна типичната си самоувереност стана от пейката и, потупвайки приятеля си по рамото, каза:

– Виж, братле, трябва да се радваш за това назначение. На “Перперикон” ще имаме възможността да покажем наистина на какво сме способни – там попадат най-добрите.

– Знам но…

– Тръгнал си да се сдухваш заради баща си. Той дори няма да е на същия кораб! В крайна сметка хората ще те оценяват спрямо това което правиш!

– Надявам се…

– Нали няма да забравиш за прощалния купон тази вечер? Ще бъде епично! – след тези думи Зак си тръгна, защото наистина имаше много работа във връзка с предстоящия купон на вилата на родителите си извън града. Все пак имаше толкова много бира, която трябваше да бъде занесена до там.

Добавете коментар

Защитен код
Обнови