Свалете във формат за ел.четец

 

Малката флотилия от осем транспортни кораба навлезе в пограничната зона. Командир на целия конвой беше капитан Франк Рендън. Той стоеше на мостика на водещия кораб и тъкмо разглеждаше стената си в Спейсбук, когато офицерът по сигурността извика напрегнато:

– Сър, сензорите ни показват малка формация от около двадесет леки съда, които са се насочили към нас със седма светлинна скорост! Очаквано време до пристигането им три минути.
След тези думи капитанът скочи на крака:
–Опитайте се да се свържете с тях!


– Не отговарят, сър! Да обявя ли бойна готовност за целия конвой? – попита офицерът по сигурността.
– Да! Пълна бойна готовност! Нека корабите да преминат в защитна формация! Най-вероятно това са аркусиански пирати, които ни мислят за търговски кораби. Само че този път ще ударят на камък!
Няколко минути по-късно, опасенията им се потвърдиха и ескадрилата от леки щурмови аркусиански кораби връхлетя конвоя. Транспортните кораби ги посрещнаха с мощен залп на своите плазмени оръдия. Подобно на някогашните артилерийски оръдия, плазмените действаха на същият принцип, но зарядът, който се освобождаваше от гилзата представляваше нагорещена плазма с изключителна пробивна мощ. След изстрел големите гилзи се изхвърляха автоматично от оръдието и димящи отлитаха в празното пространство. Аркусианците започнаха атаката си с избягващи маневри така, че да бъдат по-трудни за уцелване, но въпреки това къс нагорещена плазма удари фронтално един от корабите. Мигом космическият апарат се разцепи на две, след което последва вторична експлозия, която го раздроби на безброй частици. Няколко секунди след като флотските кораби откриха огън, аркусианците вече достигнаха обсега, при който можеха да освободят своите самонасочващи се ракети. Всеки един аркусиански кораб изстреля по пет ракети, които се насочиха към транспортните кораби. Военните съдове имаха на въоръжение леки, ултрабързи лазери, чието предназначение беше да поразяват ракетите на противника по време на полет. Тази система обаче не можеше да бъде сто процента ефективна. Въпреки, че лазерите унищожиха около половината ракети, останалите попаднаха в целта.
Четиримата кадети седяха със затегнати колани в купето, както ги посъветваха по високоговорителя минута по-рано. Те се изненадаха, когато непринуденият им разговор беше прекъснат от остър сигнал за тревога. Всеки един от тях бе приел да служи във флота с идеята, че ще му се наложи да преживява напрегнати и рисковани ситуации, но никой не очакваше, че това ще стане още преди да са пристигнали. Като бъдещи офицери от космическия флот, това беше първия им шанс да покажат, че могат да запазят самообладание. И те го правеха. Дори Мегън, която на пръв поглед изглеждаше като момиче, което би се уплашило ако трябва да одраска перфектния си маникюр, всъщност проявяваше завидно спокойствие. Лицата и на четиримата излъчваха сериозност, но не и паника. Като бъдещ специалист по космически съдове от среден и висок клас Мегън каза:
– Бронята на транспортерите TS-7 e от последно поколение и може да издържи на множество попадения от аркусианските самонасочващи се ракети.

В този момент се чу оглушителен тътен последван от силно разтрисане. Осветлението за секунда угасна и после пак се включи.
Алекс не чуваше нищо, защото ушите му бяха заглъхнали от силния взрив. С леко пищене слухът му бавно започна да се възвръща. Последваха още няколко мощни експлозии, но те сякаш бяха малко по-слаби от първата. Четиримата продължаваха да се опитват да запазят спокойствие, но физиономиите им ставаха все по-тревожни. Секунди след взривовете в купето започна да мирише на дим.
Аркусианските ракети всъщност успяха да поразят оръдейните куполи на транспортния кораб, в който се намираха кадетите. След като оръжията бяха извадени от строя, два щурмови кораба на аркусианците направиха захождаща маневра, при което се доближиха до горната част на транспортера. Те целяха да кацнат върху покрива му и да се скачат с него. Останалите флотски кораби не можеха да направят нищо, тъй като имаше сериозен риск да уцелят не когото трябва. Двата щурмови кораба се допряха до корпуса на транспортера и впиха специални клинове, с чиято помощ се закрепиха здраво. След това от долната им част се спусна устройство подобно на свредел, което имаше за цел да пробие корпуса и да открие път на аркусианците за абордаж.
– Какво е това стържене?! – попита уплашено Габриела. За момент и четиримата си мислеха, че кораба се разцепва, но никой не смееше да го изрече. Изведнъж Зак каза:
– Според мен се опитват да пробият корпуса! – още докато произнасяше тези думи, в коридора покрай вратата на купето в бегом изтрополя взвод тежковъоръжени пехотинци. – Виждате ли! – продължаваше Зак – обявили са вътрешна тревога за нахлуване на нашественици!
Сега вече останалите изглеждаха ужасени. Перспективата да се срещнат очи в очи с Аркусианците никак не ги радваше. Някъде от задната част на коридора проехтя картечна стрелба, придружена от избухване на ръчни гранати. Алекс стоеше като вцепенен. Допреди малко мислеше за това как след години подготовка някога може би ще има шанса да влезне в битка с аркусианците, а ето че сега най-неочаквано се оказа на фронтовата линия.
– Алекс, трябва да им помогнем! – извика възбудено Зак.
– Какво?!
– Трябва да си намерим оръжия и да помогнем на пехотинците! Ако аркусианците успеят да превземат кораба, с нас е свършено! – макар, че Алекс не се чувстваше в свои води що се отнася до престрелки и ръкопашен бой, в случая нямаше друг избор.
– Хайде – отвърна той и решително разкопча колана си.
– Нима отивате?! – попита удивено Мегън.
– Съжалявам, че ви оставяме, момичета, но ще е по-добре да се погрижим аркусианците да не стигнат до вас. – За момент сякаш Мегън остана в потрес от ентусиазма и решителността на двете момчета.

– Знаеш ли, май е най-добре ние да се насочим към носа на кораба, така ще сме максимално далече от нашествениците! – предложи Габриела. И така четиримата се разделиха, като момичетата тръгнаха към носа на кораба, докато Зак и Алекс поеха в посока към задната част, където се водеше битката. Скоро двамата преминаха безпрепятсвено през пътническия отсек. Много от бъдещите кадети стояха свити и уплашени, без да смеят да си подадат носа от купетата. След това Алекс и Зак се озоваха в товарното отделение, където се водеше ожесточена битка. Те прибягваха ниско приведени, приближавайки все повече огневата линия. В затвореното като консервна кутия товарно отделение се чуваше оглушителния тътен от автоматична стрелба и свистенето на рикуширащи плазмени куршуми.
Десетина пехотинци от едната страна на товарното отделение водеха интензивна престрелка с аркусианските командоси, които бяха приблизително същия брой. Всички използваха за прикритие големите метални контейнери, разположени в складовото помещение. Зак и Алекс се промъкваха между контейнерите, докато в един момент се оказаха на мушката на прикрил се аркусианец, на около петнадесет метра от тях. Аркусианецът изстреля бърз откос, но за щастие момчетата успяха на свой ред да отскочат зад контейнера, чувайки блъскащите метала плазмени куршуми.
– Достигнахме периметъра!- заяви задъхан Зак.
– Добре, но нямаме оръжия.
– Трябва да продължим обхода си и да внимаваме да не попаднем в обсега на противника – Зак говореше така, сякаш има план. Все пак в училище се подготвяше именно за това. Макар тепърва да му предстоеше обучението като космически пехотинец, той вече имаше завидни тактически умения. Зак търсеше това, което всъщност се надяваше да не намери – трупове на убити войници от екипажа. Търсенето му обаче не продължи дълго. Скоро попаднаха на място, където една аркусианска ръчна граната беше експлодирала, разкъсвайки двама мъже. Гледката беше ужасяваща и шокира двете момчета, които до този момент не бяха ставали свидетели на истинско кръвопролитие, а точно сега не биваше да се паникьосват.
– Мамка му! – изруга Алекс, стисна очи и прехапа устни. Зак го хвана за раменете и го разтърси.

– Слушай ме! – Изкомандва решително той – Вземи едната карабина, нямаме време за лигавщини! –Зак се опита да овладее собственото си треперене. Следван от приятеля си той се спусна към оръжията, които лежаха близо едно до друго. Мястото беше открито и в обсега на аркусианците, но двамата останаха незабелязани в първия момент. Алекс грабна едната карабина и бързо се скри зад близкия контейнер. Зак успя да вземе другата, а след това се приближи до обезобразените трупове и започна да търси резервните муниции. “Какво правиш, полудя ли?!” – мислеше си Алекс, докато наблюдаваше как Зак пребърква убитите войници в дързък опит да намери пълнителите, стоейки напълно открит за вражеска стрелба. В момента в който приключи, Зак хукна към контейнера. При рязкото си тръгване обаче се подхлъзна в локва кръв и се строполи. Карабината му издрънча и привлече вниманието на аркусианците. Зак рязко се изправи и хукна към прикритието, надбягвайки плазмените куршуми, които биеха точно зад него. С няколко мощни крачки той се озова зад контейнера при своя другар. Двамата бяха притиснали гърбове до металната повърхност и дишаха тежко. След няколко напрегнати секунди Зак се захвана да проверява дали оръжието му е заредено, а Алекс последва примера му. Това бяха стандартните за флота карабини М316А. Стреляха с плазмени патрони, които имаха много по-голяма разрушителна сила от вече почти неизползваемите метални куршуми. Отгоре на това бяха екипирани с подцевен гранатомет, чиито муниции притежаваха сериозна взривна мощ. За съжаление двамата не можеха да се възползват от тази екстра, тъй като нямаха в наличност такива гранати. Те размениха няколко бързи думи, за да координират действията си, след което Зак извика:
– Сега! – подавайки се от двете страни на контейнера, те откриха огън, но аркусианците, намиращи се срещу тях, бързо се ориентираха и прикриха. Алекс яростно натискаше спусъка, но виждаше как святкащите куршуми се губят в нищото между контейнерите, без да засягат нападателите.
– Да сменим прикритието! – извика Зак и двамата притичаха до съседен контейнер. Тактиката на Зак беше да сменят постоянно позицията си, за да не знае противника им къде са. Точно сега тя се оказа много мъдра, тъй като миг след това аркусианска граната се взриви зад старото им прикритие с оглушителен тътен. Взривът прокънтя в затвореното пространство и ушите на Алекс отново заглъхнаха за секунди. Той усещаше само пулса, биещ в центъра на главата му. Двамата се подадоха иззад прикритието си и изстреляха още няколко откоса без да постигнат резултат. Вече бяха изразходили по един пълнител.
– Трябва да ги заобиколим по фланга! – извика Зак.

Това беше рискована тактика. Те започнаха да заобикалят, опитвайки се да преминат незабелязани. Притичваха от прикритие към прикритие. На моменти аркусианците ги засичаха и те усещаха профучаването на плазмени куршуми на милиметри от себе си. Изведнъж, след поредния спринт, Зак и Алекс се озоваха странично на двама аркусиански командоси. Неприятелите стояха прикрити зад един контейнер и стреляха в друга посока. Инстинктивно, двете момчета откриха огън. Аркусианците се обърнаха към тях, но твърде късно – бяха покосени от десетки святкащи плазмени куршуми. Навсякъде се разхвърчаха парчета от броня и пръски кафява аркусианска кръв. Двамата командоси се свлякоха на земята с гърлен звук. Зак и Алекс продължаваха да натискат спусъците на вече празните оръжия с треперещи ръце, докато аркусианците лежаха безжизнени на пода. Този неочакван пробив в позицията на нашествениците ги накара да се прегрупират и да отстъпят към отвора в корпуса, откъдето бяха навлезли. Останалите войници от екипажа се окопитиха и светкавично преминаха в контраатака. Оттук нататък всичко приключи бързо - на групи оцелелите аркусианци се евакуираха на кораба си и се откъснаха от изнемогващия транспортер.
Зак и Алекс оглеждаха труповете на убитите аркусианци. Телата им бяха мускулести, жилави и масивни, а в главата можеха да се оприличат най-добре като... носорози. Страховито извит рог стърчеше над кокалестите вежди - натурално оръжие за сцепване на глави и разпаряне на търбуси. Но въпреки големите различия между тях и страховития външен вид на съществата, Алекс и Зак се почувстваха зле от факта, че са отнели живот.
– Май ще трябва да свикваме с това чувство… – промълви Зак. В този момент се разнесе звукът от силна експлозия и корабът зловещо се разтресе. Изглежда, след като не успяха да го превземат, аркусианците бяха решили да го унищожат. Мощната експлозия хвърли кораба в нестабилно състояние. Първоначално космическият съд тежко започна да се накланя на една страна, а после това прерастна в неконтролируемо въртене. Центробежната сила изтласка Алекс и Зак и те се стовариха с гръб в стената. Един недобре укрепен контейнер се откачи и полетя право към тях. С треперещи крака и последни сили двамата успяха да се изправят и да отскочат встрани преди контейнера да се удари в стената, където се намираха допреди малко. И въпреки, че се спасиха от тази непосредствена заплаха, нещата не изглеждаха никак добре. Корабът продължаваше да се върти около огромната си ос и да се накланя ту в една, ту в друга посока. За миг през ума на Алекс премина мисълта, че може би това е краят. Че сигурно корабът е станал неуправляем и всички са обречени да загинат без да могат да сторят каквото и да било, за да се спасят. И точно в този момент въртенето започна плавно да се забавя. Скоро космическият апарат възстанови равновесното си положение. Алекс почувства огромно облекчение избърсвайки студената пот от челото си, сякаш току-що му бяха отменили смъртната присъда. Какво точно се бе случило никой все още не знаеше.
Командирът на пехотинците стоеше на входа на помещението:
– Сигурно си мислите, че сте големи герои, но от тактическа гледна точка постъпихте много безразсъдно!
– Но, сър – възрази Зак, – заобиколихме ги по фланга и така си осигурихме преимущество!

– Така е, момчето ми, но това е много отчаяна и рискована тактика. Аз и екипът ми бяхме заели сигурни позиции и не позволявахме на Аркусианците да напредват. И тъй като разполагаме с цял кораб муниции, докато те само с тези, които носят в себе си, имахме тактическо преимущество. –Зак нямаше какво да каже. – Имате още много да учите! А сега ми предайте карабините и отидете при останалите пасажери.
Двамата върнаха оръжието на командира и се насочиха към отсега на пасажерите. Там положението не изглеждаше добре. Силното завъртане на кораба беше причинило големи щети. Много от бъдещите кадети бяха пострадали от удар в стена или от летящи предмети. Тъй като на борда нямаше достатъчно медици, за да обслужат такъв голям брой пострадали, мнозина се превързваха един друг. Някои младежи с не толкова здрави нерви седяха и ридаеха безпомощно по седалките в купетата. Зак и Алекс крачеха напред, прескачайки куфари и разпилени принадлежности по коридора, опитвайки се да намерят Мегън и Габриела. Двете момичета не бяха в купето.
– Сигурно се намират по-напред. – предположи Зак и те продължиха към предната част на кораба. Докато се движеха Алекс се замисли, че не иска да види двете момичета с които тъкмо се запозна в подобно положение. Въпреки, че се познаваха едва от час и половина, Мегън и Габриела, бяха първите му нови познати в бъдещия му живот и той ги почувства близки. Не искаше да ги види разплакани на пода в някое купе или пък с кървяща глава, уцелени от хвърчаща ножица.
Междувременно вече не се чуваха експлозии и стрелба. Явно битката беше приключила, но те не знаеха какво точно се случва. Скоро достигнаха до края на пасажерския отсек и не откриха двете момичета. По-напред беше само вратата на мостика.
– Дали е възможно...? – попита Зак, свивайки рамене. Двамата влязоха предпазливо на мостика, където първото, което им направи впечатление беше голямата дупка зееща в тавана. Мощно силово поле я държеше запечатана, но тя свидетелстваше за попадение на аркусианците, успяло да пробие корпуса. Разкъсани кабели висяха по периферията ѝ, а назъбените метални плочи на корпуса бяха извити и потрошени. Погледите им се спряха върху обгорелите трупове на мостик-екипа. Зарядът на ракетата беше преминал през корпуса, избухвайки вътре в кабината, убивайки всичко в нея. „Явно затова корабът изгуби контрол преди малко.” – мислеше си Алекс, докато закриваше с ръка носа си за да се предпази от лъхналата го остра воня на обгоряла плът и гума.
– …координатите са приети, край! – се чу гласът на Мегън откъм предната част на мостика. Там на пилотските кресла стояха двете момичета.
– Какво се случи?! – попита Зак, след като двамата с Алекс се приближиха.
– Корабът беше уцелен в предната част, и за съжаление... мостик-екипът не оцеля... – каза Габриела, като потръпна при спомена за убитите от взрива хора.
– Тогава започнахме да се въртим значи. – констатира Алекс.
– Да. – продължи Габриела – Ние с Мегън бяхме близо до мостика, защото искахме да сме възможно най-далеч от аркусианците. След като корабът изгуби контрол ние решихме, че нещо ужасно се е случило с пилотите и влязохме вътре. С огромни усилия успяхме да се доберем до пилотските места, тъй като корабът се въртеше и тресеше.
– Но все пак сте успели, и така спасихте всички ни! Благодаря ви! – поздрави ги Зак.

Нашите четирима приятели обаче скоро научиха, че не всички транспортни кораби от конвоя имаха тяхната щастлива участ. Слушайки радиочестотите, те разбраха за бедствие на борда на кораб номер четири.
– Опитай се да го покажеш на главния дисплей! – предложи Алекс.
– Не мога от тук, пробвай от пулта на офицера по сигурността! – отвърна Мегън. Алекс я послуша и отиде до съответният контролен пулт. След кратко разучаване на интерфейса успя да включи на дисплея картина от бедстващия кораб. Главният дисплей се намираше най-отпред на мостика, така че целият екип да може да го вижда. Положението на четвърти кораб изглеждаше катастрофално. Секунда след като Алекс успя да получи картина от външните камери, четиримата станаха свидетели как машинният отсег на кораба експлодира. Последваха серия от последователни верижни експлозии, които го пропукаха и го разкъсаха на милиарди частици. Останалите кораби нямаше какво да направят, освен да предприемат маневри за отдалечаване, за да не пострадат от хвърчащите отломки. Мегън и Габриела, все още в шок, се окопитиха и сториха същото, отдалечавайки се от епицентъра на експлозията.
Всички оцелели кораби получиха команда от водача на конвоя да продължат с четвърта светлинна скорост към вече зададените координати. Докато пътуваха, четиримата не спираха да мислят за ужасната трагедия, която се разигра пред очите им минути по-рано. Този кораб беше пълен с кадети, също като тях. Стотици млади хора загубиха за миг живота си, и то напълно безсмислено. Най-лошото беше, че всичко това можеше да се повтори всеки един момент и следващите жертви можеха да са самите те.
За щастие останалата част от пътуването до срещата с кръстосвача “Перперикон” мина без премеждия. След като достигнаха до определените координати, от кръсосвача беше изтреляна малка совалка, която се скачи с кораба им. В нея имаше двама старши пилоти които пристигнаха, за да поемат командването над кораба. Двамата пилоти стъпиха на мостика, придружавани от командира на охраната, с когото Алекс и Зак вече бяха разговаряли. Единият от двамата пилоти беше висок, добре сложен, с руса и късо подстригана коса. На лявата си буза имаше едва забележим белег. Името му, написано върху униформата, беше Арвин Кант. Другият пилот беше малко по-нисък на ръст и леко пълен, но видимо здрав. Имаше тъмна къдрава коса и носеше очила. Той се казваше Гари Ламбърт. Двамата пилоти бяха облечени в бойни костюми, като от обозначителните знаци се виждаше, че са с ранг лейтенант.
– Добре, деца, свършихте чудесна работа, но сега е време да ни предоставите командването. – Заяви Арвин Кант с тон, недопускащ възражения. Момичетата веднага станаха от пилотските кресла и предоставиха управлението на двамата лейтенанти. Междувременно командирът на охраната им посочи вратата, с което ясно заяви, че е време да отидат при останалите пътници.
– Сър... можем ли да останем и да наблюдаваме? – попита с въодушевен глас Алекс. Лейтенант Кант, който вече беше седнал на пилотското кресло, се извърна назад и погледна и четиримата, които стояха един до друг в редица:
– Така и така сте дошли да се учите…– шефът на охраната разбра намека и кимна с глава, след което отиде в отсека с пасажерите, където в този момент хората му помагаха с оказване на първа помощ на пострадалите.

На главния дисплей се появи образът на огромният кръстосвач “Перперикон”. Той имаше масивен вид и гигантски двигатели, можещи да го изстрелят с девета светлинна скорост, и беше обкичен с безкрайни редици оръдейни и ракетни установки, в пъти по-мощни от тези на транспортните кораби. Кръстосвач от този клас имаше над пет хиляди души екипаж, цял подвижен град.
– Както и предположихме. Автопилотът, естествено, е извън строя – отбеляза с раздразнение Гари Ламбърт. Гласът му беше неочаквано тънък и вибриращ. Арвин пък отново се обърна към четиримата младежи, все едно изнасяше нагледна лекция:
– Бойните глави на ракетите, които аркусианците използват, съдържат както експлозив, така и специални енергийно свръх заредени агенти, които с помощта на взрива създават силно електромагнитно поле. Така проектирано, оръжието вади от строя фината електроника. Ето защо автоматичните системи за скачане с док станцията например са ненадеждни в бойния флот. За това сме ние, пилотите. – сякаш много доволен от току-що направеното заключение, лейтенант Кант се зае да насочва кораба в правилната посока. Скоро те достигнаха в близост до корпуса на “Перперикон”, където се отвориха няколко намиращи се един зад друг автоматични шлюза. Пред погледите на намиращите се на мостика се разкри док станцията. Представляваше широк осветен тунел, през който корабът трябваше да премине. Имаше няколко надлъжни метални релси, на които съответстваха жлебове по корпуса на транспортера. При отсъствието на автоматизирана насочваща система, напасването им бе много прецизна работа, която щеше да се извърши от пилотите. Те съвсем бавно започнаха да навигират кораба. Основните двигатели бяха изключени, и в употреба влизаха само тръстерите за маневриране. Скоро носът на кораба се оказа вътре, но напасването не беше приключило:
– Компенсирай 3,6% отляво! – Изкомандва Кант. Той изглеждаше спокоен и уверен, но колегата му стоеше напрегнат и целия изпотен, докато изпълняваше работата си. Изведнъж се чу грубо стържене и корабът тежко потръпна.
– По дяволите, Гари, казах ти 3,6%! Какви ги вършиш?!
– Мисля, че дойде малко повече!
– Е, деца, не беше от най-меките кацания, но е по-добре от нищо. Сега вече наистина може да се приготвяте за слизане.
Четиримата напуснаха мостика и отново се озоваха в коридора на пасажерския отсек. Вратите за слизане тъкмо се бяха отворили и нашите герои успяха да станат свидетели на това как парамедици изнасят на носилки поставените в жълти чували трупове на загиналите в битката членове на екипажа. За момент четиримата останаха смутени и безмълвни. Въпреки всичко преживяно днес, скоро едва ли щяха да свикнат с такива гледки.
– Хайде, да идем да си съберем багажа от купето... – предложи накрая Зак с мрачен тон. Вървейки към вътрешността на пасажерския корпус, те се разминаваха с излизащите навън стресирани кадети. Мнозина бяха с превръзки или се подпираха един на друг поради получени травми по време на безконтролния полет на кораба. Вътре в купето също цареше пълен хаос. Вещите на четиримата бяха разпилени навсякъде. Куфарите, които те бяха оставили отворени сега се търкаляха изпразнени от съдържание. Отне им доста време докато сортират и подредят багажа си, за да могат най-сетне да напуснат транспортера и да стъпят на палубата на легендарния кръстосвач “Перперикон”. Заедно с останалите минаха по малък коридор и се озоваха в зала, много наподобяваща терминал на летище. Сега обаче терминалът “пристигащи” повече напомняше на бежански лагер, с всичките ранени, на които им се оказваше незабавна лекарска помощ. Щеше да мине малко време преди някой да обърне внимание на четиримата и да ги насочи към квартирите, които щяха да бъдат техен дом за времето прекарано на борда на “Перперикон”. Това даде възможност на Александър да провери старфона си. Още докато кацаха, устройството попадна в обхват и прие кратко съобщение. Едва сега обаче Алекс намери време да го провери. Беше автоматично съобщение от компанията-доставчик, че номер AJS – 080810 го е търсил. Баща му. Алекс се поколеба дали да се обади, но накрая все пак реши да го направи. След кратно набиране на дисплея на старфона се появи образа на баща му в реално време. Адмирал Юлиян Стаматов се намираше в този момент в кабинета си, облечен във флотската си униформа.
– Радвам се да те видя, Сашо! – каза той с неумело прикрито бащинско притеснение. – Веднага научих за атаката над конвоя, и в първия момент не знаехме кой точно кораб е взривен. За момент си помислих, най-лошото. – при тези думи гласът на суровия войн потрепери.
– Добре съм, татко! – отговори с широка усмивка Алекс, опитвайки се да разсея притесненията на баща си.
– Сашо, сега вече си наясно за опасностите, на които се излагаш, постъпвайки във флота.
– Да, татко…
– Още не е късно да се откажеш! Трябва да знаеш, че аз и майка ти винаги ще се гордеем с теб независимо с какво се занимаваш. Гледам, че напоследък маркетингът е доста търсена специалност…
– Аз направих избора си, татко! – каза решително Алекс. – Винаги съм искал да бъда боен пилот!
– Разбирам… тогава само мога да ти пожелая успех... и голяма доза късмет!
Сега вече Александър беше сигурен, че баща му няма нищо общо с приемането му в Седми флот. В останалите райони на Земния Съюз цареше мир, спокойствие и благоденствие. За хората, и особено за младите, някогашната война с аркусианците беше вече просто една страница от учебник по история.

Но тук, в пограничната зона... войната никога не беше приключвала.