Свалете във формат за електронен четец

 

След почивката на Алекс му беше трудно да се съсредоточи върху това, което говореше лектора. В душата му бушуваха противоречиви емоции. Чувстваше се зле от факта, че по някакъв начин стана причина за избухване на скандал между кадетите от различни кръстосвачи. Изглежда съществуваше съвсем обяснимо съревнование между тях. Това от своя страна събуждаше отборния и състезателен дух у Алекс. Нямаше търпение да сподели преживяното със Зак, който вероятно също щеше да се ентусиазира от идеята да помогнат “Перперикон” да спечели игрите тази година. От друга страна Алекс се чувстваше страшно разочарован от факта, че Силвия си имаше гадже, и то точно Стийв. Тъкмо си беше помислил, че е открил най-страхотното момиче и надеждите му бяха разбити. Ужасно наистина – мислеше си той.


Когато последната лекция приключи старфона на Алекс иззвъня, беше Зак:
– Хей, братле, слушай, тук сме с Мегън в едно много приятно заведение и пием коктейли. Ако искаш ела, пратил съм ти координатите, Габриела също ще дойде!
– Добре, идвам! – отговори той. Двамата с Габриела се видяха и заедно хванаха влакчето, което водеше към периферната част на “Оазиса”. Попаднаха на алея, която сякаш беше излязла от някой първокласен курорт. Различните барове и ресторанти бяха във всевъзможен стил и форма, в зависимост от въображението на техните собственици. Самата алея изглеждаше издържана в класически екзотичен стил с палми от двете страни на бордюра. За да бъде илюзията пълна се чуваше дори прибоя на изкуствените вълни в големия басейн, малко по-встрани от алеята.
Двамата с Габриела ходеха бавно и си приказваха за изминалия първи учебен ден. Алекс обаче не можеше да спре да мисли за червенокосото момиче, с което се запозна по-рано днес. Силвия се беше загнездила здраво в съзнанието му.
Не след дълго, двамата откриха бара, в който се намираха техните приятели. Зак и Мегън седяха в едно сепаре, а Габриела и Алекс се присъединиха към тях. Сепарето беше на открито, с разпънат голям чадър над него. В средата на бара имаше сцена, на която свиреше някаква местна банда.
Зак започна да разказва за своята първа лекция по Принципи на оцеляването на необитаема планета. В един момент Алекс попита:
– При вас стана ли дума за военните игри в края на годината?
– О, да само за това си говорим! – отговори Зак.
– Какви игри? – попита Мегън.
– Кадетите от всички кръстосвачи участват в общи военни игри. Дават им се различни предизвикателства, включително и директни отборни съревнования. Участат кадети от всички курсове. Накрая има финали с директни елиминации и един от кръстосвачите взима купата.
– Звучи забавно! – Коментира Габриела – Бих се радвала, ако дотогава съм напреднала достатъчно, за да вляза в отбора на изтребителите и да участвам в някоя симулирана космическа битка.

Изведнъж вниманието на четиримата беше привлечено от случващото се на сцената в средата на бара. На нея се качиха петима огнени артисти. Те бяха три момчета и две момичета. Момчетата въртяха пой, а момичетата - огнени ветрила. В първият момент Алекс и Зак много се зарадваха. Очевидно не бяха единствените с това увлечение в Седми флот, а и явно не съществуваше забрана, както те си мислеха. С напредване на изпълнението обаче, започнаха да се чувстват все по-разочаровани. Движенията на тримата с пой бяха елементарни и им липсваше синхрон. Момичетата пък също само размахваха ветрилата без да покажат особени умения.
– Тези не са кой знае колко добри. – коментира Габриела. Зак и Алекс я погледнаха учудени.
– Да не би и ти да въртиш? – Попита Алекс.
– Да, и то много по-добре от тези! – Отговори Габриела.
– Ние с Алекс също въртим, аз стаф, а той пой. И смея да твърдя, че също сме с класи над това тук.
Мегън също се намеси в разговора:
– Аз никога не съм въртяла, но много бих искала да се науча…
– Лесно e, ако полагаш редовни усилия, ние можем да те научим! – предложи Алекс.
– Все пак, искате ли да се запознаем с тях? – предложи Зак и останалите се съгласиха.
След шоуто спинърите подреждаха уредите си на поляната зад бара. Нашите приятели се насочиха към тях, за да ги заговорят. При вида им към тях се приближи най-високият и леко пълен спинър. Той имаше къса черна брада на катинарче и мазна пригладена коса:
– С нещо мога ли да ви помогна? Казвам се Бари Хонгъл и съм ръководителя на групата “Огнени Звезди”. – в самото говорене на Бари имаше нещо излишно помпозно и самодоволно. Това подразни Алекс от самото начало, но той реши, че може би си прави прибързани заключения, затова заговори съвсем любезно:
– Здрасти, аз съм Александър, а това са приятелите ми Зак, Мегън и Габриела. Понеже ние също сме спинъри…
– Без мен…–обади се Мегън
– …се питахме дали може да повъртим заедно, след като приключихте с шоуто си? Ние нямаме никакви огнени уреди, та се питах дали не можем да ползваме вашите?
– Съжалявам, но ще трябва да ви откажа! – заяви Бари.
– Но защо?! – намеси се в разговора Зак. В тона му се четеше възмущение. По принцип практикуващите огнени изкуства навсякъде в галактиката бяха винаги мили и отворени едни към други. Самият Зак десетки пъти бе давал на, често пъти непознати спинъри, да въртят стафа му. Ето защо отказът на Бари звучеше учудващ и враждебен.
– Защото – започна Бари – надявам се не сте забравили, че се намираме на космически кораб на Седми флот. Във флота е позволено да се практикуват огнени изкуства само, ако сте част от официално регистриран огнен клуб с разрешително за въртене на огън на борда на флотски кораби.
– И вие имате такова разрешително, така ли? – попита леко скептично Габриела.
– Да, “Огнени Звезди” са официално регистриран огнен клуб. Съжалявам много, но ако позволим на непрофесионалисти да въртят нашите уреди, рискуваме да си загубим разрешителното…
– Че, кой ще разбере?! – възрази отново Зак.
– Остави! – каза Габриела и първа обърна гръб, следвана от Мегън. Зак и Алекс бяха почервеняли от яд, но решиха да послушат момичетата и също си тръгнаха. Те избраха друго заведение и седнаха за по още едно питие.
– Ама че надменен пуяк! – гневеше се Зак – Не можело да дадат уредите си на “непрофесионалисти”! Ама те са страшни, направо нямам думи, ние сме сто пъти по-добри от тях!

– Имам идея! – каза Алекс. В гласа му нямаше вече гняв, а прозираше ентусиазъм. –Щом не можем да въртим без да членуваме в огнен клуб, значи просто трябва да станем част от такъв!
– Идеята ти не е лоша! – съгласи се Зак и в думите му също се появи нотка надежда.
– Аз пък бих се учила да въртя, ако има такъв клуб. – намеси се Мегън. Алекс забеляза, че Габриела не отговори нищо, а само направи някаква странна гримаса при споменаването на идеята.
– Проблемът ще се реши още сега! – рече Зак и започна да се рови в старнет, използвайки старфона си. Скоро обаче погледът му посърна.
– Какво излезе? – попита Алекс, а Мегън също се беше надвесила над него. Само Габриела като че ли оставаше безразлична и отпи бавно от мартинито, което току-що ѝ донесоха.
– Явно “Огнени Звезди” са единствения клуб в Седми флот. – отговори Зак, след като безрезултатно презареди страницата няколко пъти.
– Отвратително! – каза Мегън – Не бих имала нищо общо с тези.
– Пък и те не изглеждаха отворени за нови членове… – добави Зак.
– Не можем ли да си основем собствен клуб? – попита Алекс и въпросът му за момент хвърли всички в мълчание.
– Не знам, Алекс... това няма да е лесна работа – отговори Зак. Звучи сложно и ще е необходимо да му се посвети много време. А и не знам как ще можем да го съчетаем със задълженията си на кадети във флота. Алекс се намръщи. Задаваше си същите въпроси. Някой трябваше да ръководи и да се занимава с всички отговорности около управлението на този огнен клуб, а той и Зак не се чувстваха изобщо подготвени за такова нещо. В този момент Габриела се обади:
– Аз ръководех един огнен клуб в течение на три години, на Земята. Казваше се “Пламтящите цветя”. Имахме доста сериозни успехи преди да…
– Значи ти можеш да оглавиш клуба ни! – възкликна Зак, сякаш току що беше намерил ковчеже със съкровище.
– Има само един проблем… – отговори Габриела.
– Какъв? – попитаха другите трима в един глас.
– Заклех се никога повече да не се замесвам с огнени клубове – отговори Габриела. Останалите за момент замълчаха, защото не знаеха какво да отговорят. Явно беше, че въртенето на огън липсва на Габриела, колкото и на тях, ако не и повече, но тя беше преследвана от призраците на миналото.
– Защо? – попита най-сетне Мегън.
– Огненият клуб не е толкова яко нещо, колкото си мислите. Особено ако го ръководиш. Исках “Пламтящите цветя” да преуспеят, и затова си скъсвах задника от работа. Наистина бяхме станали доста популярни, но не си заслужаваше усилието. Останалите от клуба не си мърдаха пръста. Освен това спореха с мен за всяко нещо. Не исках да се отказвам, защото бях много амбицирана, исках клуба да успее. Част от членовете на клуба виждаха това и ме подкрепяха, но като цяло не можех да избягам от усещането, че се хабя за група неблагодарници. Накрая се отказах и се зарекох да не се занимавам повече.
– О, хайде де, на нас можеш да ни имаш доверие, не сме някакви задници! – каза Зак, леко обиден от думите на Габриела.
– Освен това имаме желание да работим за този клуб. Просто имаме нужда от някой, който да ни организира, така че няма ти да вършиш всичко! – добави Алекс.
– А иначе няма да можеш да въртиш огън, докато не напуснеш флота, което може да означава до пенсия! – намеси се и Мегън.

Габриела ги изгледа продължително и Алекс усети, че ги преценява. Бяха добри като приятелска компания, но можеха ли да работят заедно? Щяха ли да я зачитат като лидер и авторитет?
– Нека го направим така – започна Габриела – Можем да пробваме това с огнения клуб, но в края на този семестър ще преценя дали си заслужава. Ако нещата не вървят добре, ще се откажа.
– УРА! – извика Зак, за когото това означаваше “Да”. Той изобщо не подлагаше на съмнение това, че нещата ще вървят добре. – Да поръчаме шампанско!
– Мисля, че пих достатъчно. Утре ни е първото практическо занятие по бойно пилотиране – възрази Габриела.
– Съгласна съм. – добави Мегън, която на сутринта пък щеше за първи път да влезе в учебна командна зала на кръстосвач.
Младите кадети продължиха още малко да обсъждат бъдещия си огнен клуб, както и предстоящите им учебни дисциплини през този семестър.
Това, което не знаеха обаче беше, че Седми флот се бе доближил много повече от обичайното до граничната плоскост, която разделяше пространството на Земния Съюз от това на аркусианците.


На другия ден Алекс се събуди с радостното чувство, че му предстои първия практически час по “Основи на Бойното пилотиране в открития космос”. Имаше навика да закусва пред компютъра, докато сърфира из старнет. Влезе в профила си в Спейсбук. Наред с другите съобщения имаше и следния призив: “Натиснете “Харесвам”, за да почетете паметта на 157-те загинали флотски кадети”. Алекс игнорира това съобщение. Едва ли близките на загиналите искаха децата им да бъдат разнасяни из социалните мрежи.
Движейки се по коридора към залата за упражнение, Алекс се вля в потока кадети запътени към същото място. Засече се с Джери и двамата се заговориха:
– Виждам, че главата ти е по-добре – отбеляза Алекс. И действително превръзката беше изчезнала.
– Да, така е, раната беше само повърхностна.

На влизане в залата Джери се спря като замръзнал. Преди да разбере какво става, Алекс видя Габриела, която мина покрай тях и усмихвайки се поздрави, след което се отдалечи и седна на една от масите. Джери изпъшка:
– Леле, човек, колко е готина…
– Ако искаш да ви запозная? Сега вече не си с превръзка, няма от какво да се притесняваш.
– Не, не, не, има време! – отговори Джери и си седна на мястото. Алекс го последва. Намираха се в доста широка зала. Чиновете, на кадетите от “Перперикон”, заемаха една малка част от пространството. Часът щеше да се води от Командир Хари Кърт – сравнително нисък и леко оплешивяващ възрастен мъж, с изпито лице излъчваше строгост, като на типичен воин. Кърт командваше ескадрилата от прихващачи на “Перперикон” и беше ветеран от войната с аркусианците. Когато влезе, в залата се възцари мълчание.
– Кадети, в лекциите при Капитан Пиърс вече ви беше разяснено общото устройство на прихващача MPSI Ягуар 7. – след тези думи командирът натисна един бутон и в пода на залата се отвори скрита врата. През нея на подвижна платформа се издигна един истински изтребител Ягуар 7. Всички ахнаха от възхищение.
– За мое и ваше щастие обаче, вие няма да бъдете допуснати до това чудо на инженерната мисъл тази година.
Чуха се разочаровани възгласи от страна на кадетите.

– Тази машина – продължи Командир Кърт – е смъртоносна както за враговете, така и за тези, които са неопитни. Ето защо този семестър ще се учите на учебния Хигрус 25. – командрирът натисна друг бутон. Ягуарът се скри там, от където беше дошъл, а на друга платформа пред погледите на кадетите се издигна учебният изтребител. По форма наподобяваше Ягуара, но беше по-малък като размери. Личеше си, че не е с толкова мощни двигатели и здрава броня, а оръжията с които разполагаше, бяха две слаби плазмени оръдия, с които кадетите само щяха да се упражняват да стрелят, но в реална битка биха били почти безполезни.
– Днес, както и в следващите упражнения обаче, няма да припарите дори до това малко зверче – продължи командирът, а от чиновете се чуха отново въздишки на разочарование. Хигрусът на свой ред се скри. След това по продължение на стените на равни интервали се издигнаха двадесетина тренировъчни кабини. Това бяха симулатори, на които кадетите щяха да се упражняват, преди да им бъде позволено да се качат на истински изтребител, било то и учебен.
И така, кадетите заеха местата си в симулаторните кабини и упражнението започна. В първият момент Алекс и останалите се чувстваха разочаровани, че трябва да се връщат към симулаторите, след като още в училище бяха пилотирали истински совалки. Не можеше ли направо да се качат сега на учебния Хигрус 25? Когато обаче започнаха да изпълняват първите задачи на симулатора, като излитане от докинг станция и изпълнение на определени маневри, те установиха, че учебният изтребител е изключително бърз. Разликата със совалката от училище беше зашеметяваща. Алекс “разби” няколко пъти изтребителя си още при излитането. Трябваше да се вземат предвид и неща като прекалено бързото подаване на тяга - тогава двигателите “избухваха”, а пък ако завиеше твърде рязко, ускорението “G” ставаше повече, отколкото човешкият организъм би могъл да понесе.
Кадетите седнаха в симулаторите с опасението, че ще си загубят времето, но час по-късно станаха със съвсем различно чувство. Сега вече се страхуваха, че когато дойде моментът да се качат на истинските учебни прихващачи, може би няма да са готови за това.
През почивката Алекс успя да поговори с Габриела. Двамата имаха най-добрите резултати от всички. Той имаше петдесет и седем, а тя петдесет и четири точки, но дори това никак не беше добър резултат. За цял час изпълниха една съвсем малка част от задачите. Останалите кадети от класа показаха още по-плачевни резултати. Джери например успя да събере само двадесет и осем точки и “разби” прихващача си шестнадесет пъти.

През останалите три учебни часа кадетите продължаваха да се борят със симулаторите. Командир Кърт обикаляше около тях и им даваше напътствия, помагайки ту на един, ту на друг. Алекс започна да усеща, че се справя все по-добре. Габриела също не изоставаше и в едно от междучасията той разбра, че е успяла да го изпревари по точки. В края на последното упражнение се случи нещо интересно. В часа влезе младия лейтенант Арвин Кант. Той беше на видима възраст около двадесет и шест, завършил обучението си като кадет преди пет години. За това време вече имаше стабилна биография, включително и няколко битки с аркусианците зад гърба си. Алекс и Габриела веднага го познаха защото той заедно с другият пилот Гари Ламбърт се бяха качили на борда на транспортния кораб за да поемат командването след атаката на аркусианците. На Алекс дори му се стори, че Кант му намигна приятелски, когато го забеляза.
– Кадети! – започна Командир Кърт – това е лейтенант Арвин Кант – един от най-добрите ни пилоти. Ако си скъсате задниците от старание, един ден може и да се доближите до неговото ниво. – тук младият лейтенант наведе глава, очевидно се чувстваше неудобно, че така го хвалят. Кърт продължи:
– Сега той ще ви демонстрира как се минават първите три нива, които вие упражнявахте днес.
Всички наобиколиха симулатора, където лейтенант Кант започна да изпълнява първото упражнение. На него му бяха нужни по две-три минути, за да мине всяко едно от нивата. Останалите гледаха в захлас финеса и увереността, с които преминаваше през различните сложни маневри. Нещо, което те не можеха и да си представят, че бе възможно да се направи. Когато Кант приключи, стана от симулатора и всички вкупом му изръкопляскаха. Той, от своя страна, явно несвикнал с публичните почести, неловко се поклони. Едно от момчетата на име Питър Рамзес вдигна ръка, показвайки, че има въпрос.
– Кажете? – обърна се към него Кант.
– Сър, забелязах че при няколко от завоите, които направихте, компютъра отчете над 7 G. Когато аз го направя ми изписва, че пилота е изпаднал в безсъзнание и трябва да започна отначало. Как Вие успяхте?
– Ами...преди да започна влязох в настройките на симулатора и изключих опцията за повлияване от G-то. – всички се разсмяха.
– Ама, Сър, това не е ли мамене?
– Ако вие го направите, да – отговори Кант – разликата е, че аз мога да понасям такива натоварвания и в реални условия.
Всички ахнаха.
След края на часа Габриела беше крайно развълнувана. Изглеждаше силно впечатлена от изпълнението на Лейтенант Кант. По пътя към стаите не престана да говори на Алекс за това.
Вечерта четиримата приятели се бяха разбрали да се поразходят отново из периферната част на „Оазиса”. Габриела им беше пратила съобщения във спейсбук, че трябва да обсъдят нещо важно във връзка с основаването на техния огнен клуб.
Те имаха среща на портала, откъдето на всеки час излиташе совалка, обслужваща редовна линия от кръстосвача „Перперикон” до „Оазиса”.
Когато Алекс приближи откри, че Зак и Мегън вече бяха там. Те стояха на една пейка в чакалнята и се държаха за ръце. Забелязвайки го, двамата се пуснаха.
– Здравейте, явно чакаме само Габриела. – поздрави Алекс.
– Да, дано не закъснее много – отговори Зак, докато двамата си удариха юмруците за поздрав.
Габриела действително се появи малко след тях. Четиримата се качиха на совалката за „Оазиса”. По пътя си говориха за изминалия ден.

– Направиха ме командир на моя взвод! – похвали се Зак. Кадетите, които се обучаваха за пехотинци, биваха разпределяни във взводове и всеки взвод си излъчваше командир. Оказа се, че Мегън също е много доволна от деня си. Разказа им за първото си упражнение по управляване на транспортен кораб в открития космос.
– На практика всичко на мостика е като при големите кръстосвачи. Беше много вълнуващо! – продължаваше тя. – Само накрая ни докараха този лейтенант Гари Ламбърт.
– Така ли? – попита Габриела.
– Да, единият от онези двамата, дето дойдоха уж да ни спасяват.
– И какво?
– Доста е смотан. И само ме зяпа с един натрапчив поглед. – оплака се Мегън и в гласа и се четеше отвращение.
– На нас пък ни направи демонстрация другия – лейтенант Арвин Кант! – похвали се Габриела. Алекс тихо въздъхна, защото вече цял ден беше слушал за това.
– Е, той е готин. – отбеляза Мегън.
– Много!
Скоро четиримата слязоха от совалката и не след дълго се озоваха отново на дългата алея с безбройни барове, където всички от флота се събираха, за да релаксират. Настаниха се в едно приятно заведение с басейни и преминаха към същността на въпроса. Габриела прие сериозно изражение:
– Слушайте сега, проучих въпроса с това как да регистрираме официален огнен клуб във флота.
– Лесно ли ще стане? – нямаше търпение Зак.
– Боя се, че не! – продължи Габриела. – Трябва да покриваме редица условия. Например трябва клуба да се състои от най-малко петима членове, а ние засега сме само четирима. Трябва да имаме подсигурено помещение за ежеседмични тренировки, което никак няма да е лесно. Все пак във флота пространствата са ограничени. Трябва или да се молим от командването да ни отпуснат нещо, или да плащаме висока такса на някой частен кораб. Трябва да платим такса за регистрацията, която е хиляда звездолара.
– Не е малко. – отбеляза Мегън.
– И накрая трябва да опишем всичко това в специален протокол, който ще бъде разгледан от флотска комисия.
Алекс се отпусна назад в креслото си:
– Звучи почти невъзможно. – въздъхна той. – За да имаме зала трябва да имаме доста членове, за да можем да я плащаме. Но за да имаме доста членове трябва да имаме регистриран клуб, иначе ще е незаконно.
– Има и добра новина! – отвърна Габриела. – Можем да обявим тренировки по огнени уреди, да наемем зала и да започнем дейността си преди да сме официално регистрирани.
– Как така? – Учуди се Алекс.
– Стига да въртим само тренировъчни уреди и да не палим огън не сме в нарушение. – поясни Габриела. – Значи първата ни задача е да открием помещение, където да провеждаме тренировките, после да започнем да привличаме желаещи, каквито със сигурност ще има. Накрая ще се опитаме и да регистрираме клуба.
– Планът ми харесва – заключи Зак.
– Непосредствената ни задача е да открием място, където да провеждаме тренировките! – продължи Габриела и гласът ѝ звучеше настоятелно. – Тъй като и аз самата засега нямам никакви идеи къде това може да стане, трябва и четиримата да се впрегнем и да намерим нещо, ако искаме да се получи.
– Няма ли свободни часове в спортните зали, тук в „Оазиса”? – поинтересува се Мегън.
– Има, обаче наема е прекалено скъп. Мисля да имаме тренировки поне два пъти седмично и при това положение ще ни излиза по четиристотин звездолара на месец. Бихме могли да наемем такава зала, когато имаме много ученици и членове на клуба. Но докато това стане ще мине време и ни трябва нещо по-евтино, даже ако може безплатно. Не забравяйте и за таксата от хиляда звездолара, която трябва да съберем, ако искаме да регистрираме клуба.
Всички бяха впечатлени от подробната информация, която Габриела им предостави. Личеше си, че я бива като организатор. Проблемите по създаването на новия клуб обаче си оставаха и това нямаше как да не ги притеснява. Първостепенна задача беше да си намерят помещение, където да се провеждат тренировките.