Get Adobe Flash player

– “Инсиниум” (от лат. Ignis Signium – Огнен Знак, бел. автора) – отговори сержант Родригес.
– Прекрасно име! – каза Габриела и останалите се съгласиха с нея. – Мисля, че ще е добра идея ако продължим традицията и нашият клуб също носи това име! – допълни тя.
– И аз така мисля! Това име носи легенда със себе си! – добави Зак.
– След като вече имаме име на клуба и зала за тренировки, остава само да пусна новия сайт, за да обявим набирането на членове. – Габриела изглеждаше вдъхновена. Другите не я бяха виждали така. В началото тя проявяваше силен скептицизъм за бъдещето на клуба, но сега сякаш отдавна тлеещият огън в душата ѝ се разпалваше с нова сила. Вечерта тя пусна финалната версия на сайта, а останалите помогнаха той да достигне до повече хора, разпространявайки го във спейсбук.


Алекс се събуди час и половина по-рано отколкото ставаше обикновено. Беше неспокоен и почти не спа през нощта. Днес щеше да се случи това, което чакаше от момента на пристигането си на борда на “Перперикон” – възможност да лети за първи път сам в космоса, управлявайки учебния Хигрус 25. Стомахът му се бе свил от вълнение и той хапна само няколко залъка за закуска. Имаше цели два часа до упражнението и се чудеше как да ги прекара, затова седна пред компютъра си и започна да разцъква спейсбук. Нямаше нищо, което да спре вниманието му за повече от няколко секунди. След това отново прегледа сайта на огнения им клуб “Инсиниум”. Габриела беше свършила страхотна работа. Истинско щастие беше, че я имаха, иначе тази работа с клуба никога нямаше да стане възможна. Скоро обаче Алекс започна да изпитва непреодолимо чувство да излезе от стаята си. Реши да отиде на докинг-станция седемнадесет, откъдето щяха да излитат учебните Хигруси. Въпреки, че имаше толкова време до упражнението, предпочиташе да го прекара там. Излизайки по коридорите му направи впечатление колко безлюден изглеждаше кръстосвачът рано сутринта. Многобройните кадети и по-голямата част от екипажа бяха по леглата си и Алекс се разминаваше съвсем рядко с някой дежурен, който го поглеждаше учудено. Скоро стигна до докинг-станцията. Там стояха подредени десет учебни изтребителя, отговарящи по брой на кадетите в класа на Алекс. Всеки си имаше номер, и което наистина радваше окото, на предната част на едноместните кораби беше изписано името на пилота. Алекс започна да търси своето и скоро го откри. На сивия метал с тъмносини букви стоеше изписано STAMATOV. Алекс сложи ръка на машината си – това име беше легенда. Същият надпис красеше изтребителя, с който бе летял баща му и който сега се пазеше в музея като свещена реликва. Това име до ден днешен всяваше върховен респект сред хората и предизвикваше ужас у аркусианците. Ако там просто пишеше “Александър”, щеше да е далеч по-лесно, но сега на плещите му тежеше отговорността да се представи достойно за името, което носеше.

Учебен изтребител “Хигрус - 25”


– И ти не можа да спиш нали? – чу се глас, идващ от дъното на хангара. Беше Габриела.
– Хей, здрасти! – поздрави Алекс, който за момент се откъсна от мислите си. – Да, реших да дойда по-рано. Направо нямам търпение.
– Аз също. Виж ги колко са красиви! – Хигрусите стояха подредени един до друг в две редици. Видът им будеше чувство на свобода, сила и агресия. От всичко, което бяха виждали, единствено Ягуар 7 изглеждаха по-великолепно.
– В крайна сметка за това дойдохме тук, за да станем бойни пилоти… – промълви Габриела.

Добавете коментар

Защитен код
Обнови