Свалете във формат за електронен четец

Алекс и Габриела напуснаха тренировъчната зала заедно с останалите кадети. През последния час тренираха възстановяване на прекъсната енергийна верига, свързана с животоподдържащите системи на Ягуар 7. Цялата група кадети бързо се запъти към докинг-станция девет, тъй като след половин час започваше лекцията по Основи на Бойното Пилотиране в Ректората. На докинг-станцията се беше събрала необичайно голяма тълпа от разочаровани и недоволни кадети. Алекс и Габриела видяха как много от тях си тръгват в обратна посока. Двамата не знаеха каква е причината за цялата суматоха, когато най-сетне по високоговорителите се чу съобщение:
– Уважаеми пътници, всички полети от и за кръстосвача “Перперикон” са отменени до второ нареждане. Моля да ни извините за неудобството.


– Странно защо са отменени полетите? – зачуди се Габриела. Те, както и стотици други кадети, щяха да си пропуснат лекциите. Можеше да има само едно обяснение:
– Сигурно “Перперикон” е изпратен на някаква мисия и затова не е сред останалите кораби от Седми флот. – предположи Алекс. След тези думи той извади старфона си. Наскоро беше инсталирал приложение, което му показваше точното местонахождение спрямо звездната карта и приблизителна скорост.
– Движим се в посока обратна на границата…
– Това е добре, значи едва ли ще е нещо сериозно. – предположи Габриела.
– Но доста бързаме, летим с максималната девета светлинна скорост!

Докато Алекс и Габриела се чудеха какво се случва, Мегън се готвеше да напусне орбитата и да насочи транспортера “Виктория” към повърхността на планетата. Нямаше много време, затова гледаше да действа колкото може по-бързо. Премина към ръчно управление и завъртя щурвала, така че всички усетиха леко накланяне. Корабът започна да се спуска. Липсата на атмосфера правеше целият процес по-лесен, тъй като нямаше опасност корпуса на кораба да прегрее при навлизане в нея. Все пак обаче, тук съществуваше факторът гравитация, който отсъстваше в открития космос. Освен всичко друго Мегън трябваше да не забравя, че не може да изключи двигателите или да намали прекалено много мощността им, защото корабът щеше да започне неконтролируемо да пада.
– Кадет Лий, с какви боеприпаси разполагаме за бомбардиране на наземни цели? – попита капитан Майерс.
– Три широкоспектърни снаряда Ексон 10, три прецизно насочващи се стратегически ракети “Тъндър 26”, и останалото са плазмените ни оръдия.
– Само толкова са заредили за упражнението. – промълви капитана – Слушайте какво ще направим! Ще се снижим. Алиса, ти трябва бързо да прихванеш на радара всичките аркусиански танкове. Ще направим две пикирания при първото ще пуснем широкоспектърните снаряди в ариергарда на настъпващите аркусианци. Така взривовете ще са максимално далече от “Тракия” и нашите няма да пострадат. При второто пикиращо прелитане ще се прицелим в танкове, намиращи се в непосредствена близост до позициите на хората и ще ги поразим с ракетите “Тъндър 26”. Останалото ще го довършим с плазмените оръдия.

Планът на капитан Майерс звучеше лесно на думи, но Мегън усещаше, че сърцето ѝ бие лудо. Тя забеляза, как по челото на Алиса се стичат едри капки пот, а Кобе Лий изглеждаше не по-малко притеснен. Те нямаха никакъв боен опит и всяка една грешка можеше да се окаже фатална. Мегън внимателно насочи кораба, изчислявайки най-подходящия ъгъл на спускане. Това щеше да е от решаващо значение, за да може Кобе Лий да порази целите с широкоспектърните снаряди “Ексон 10”. Той от своя страна трябваше да ги програмира и да ги освободи в точният момент. На главният екран в командната зала се вижаше все по-бързо приближаващата се камениста повърхност на планетата Зария 20. След още половин минута можeха да се забележат отблясъците на експлозиите от битката. Мегън усещаше как ръцете ѝ треперят, докато държеше щурвала.
– Десет хиляди метра височина! – съобщи тя, докато спускането продължаваше. След още няколко напрегнати минути на екрана се различаваха основните играчи на бойното поле. На около пет километра от кораба “Тракия” се намираха кацналите шест аркусиански бойни кораби. От тях бяха дебаркирали аркусианските сухопътни части, включително и множество тежки танкове, които в момента се виждаха като големи бръмбари, напредващи към катастрофиралия кораб. От своя страна екипажът на “Тракия” стоеше зад защитния периметър, изграден набързо около кораба. Те използваха естествения скалист релеф като прикритие, но разполагаха само с леко стрелково въоръжение и малко противотанкови ракетомети. Плазмените оръдия на “Тракия” бяха взривени още в открития космос.
Корабът “Виктория” се намираше само на няколкостотин метра височина, когато Мегън започна планираното пикиране над аркусианските сили. Те се оказаха напълно неподготвени и нямаха време да открият огън срещу прелитащия транспортер. Тъй като по време на битката в открития космос, аркусианските кораби се намираха от другата страна на планетата, те не успяха да осъществят радиовръзка и да предупредят наземните си сили за идващата опасност. Кобе освободи трите снаряда, които паднаха в една редица на около половин километър разстояние, създавайки гигантска огнена стена, която погълна голяма част от напредващите аркусиански части.
– Ура! – чуваха се бодри възгласи в командната зала на “Виктория”.
– Капитане, имаме потвърждение за унищожаването на четири от кацналите аркусиански кораби, шест танка и голямо количество лека механизация и пехота.
– Браво, Лий! – поздрави го капитан Майерс – Но това не е края на битката. – Добави тя. И в действителност, това далеч не бяха всичките аркусиански части. Техният авангард вече заемаше позиции околко защитния периметър на “Тракия”, и оттам подлагаше на обстрел защитниците. Имаше дори няколко танка, които скоро щяха да са в обсег така, че да могат да обстрелват позициите на хората. Именно тези танкове представляваха следващата най-важна цел на “Виктория”. Мегън обърна, набра малко височина и се подготви за втори заход. Този път Кобе щеше да изстреля прецизните ракети “Тъндър 26”. За разлика от “Ексон 10” те имаха по-малка мощ, но можеха да елиминират отделни цели с малък размер без да засягат прекалено широк периметър.

– Имаме само три такива ракети, така че трябва внимателно да преценим кои мишени да поразим с тях! – каза капитана. Алиса – вторият пилот – направи бърз анализ на тактическата обстановка, използвайки данните, идващи от бойното поле. Тя избра трите танка, които се намираха в непосредствена близост до “Тракия”, и вече откриваха огън по защитниците, нанасяйки им големи поражения.
“Тъндър 26” имаха по-малък обхват от “Ексон 10”, затова се наложи Мегън да снижи кораба още повече. Аркусианците обаче бяха подготвени този път. Танковете разполагаха със зенитни плазмени оръдия, които започнаха да обстрелват захождащия транспортен кораб. При пикирането Мегън откри огън с предните плазмени оръдия, поразявайки аркусианските позиции. Кобе пък изстреля ракетите “Тъндър 26” и успя да изкара от строя най-опасните танкове. При ниското прелитане Мегън наблюдаваше всичко през пилотския си визьор, намиращ се над пулта за управление. Тя с ужас следеше плазмените снаряди, които прелитаха в близост до кораба. Няколко дори успяха да уцелят корпуса, предизвиквайки силно раздрусване. Тя обаче съумя да запази контрол над полета. След това прелитане над аркусианските позиции, “Виктория” отново набра височина и се подготви за трети заход.
– Унищожихме общо пет танка, Капитане! Три с ракетите и два с плазмените оръдия! – докладва Лий.
– Няма сериозни щети по кораба – добави Мегън.
– Добре, ще заходим отново. Мегън, сега останаха само твоите плазмени оръдия. Цели се в останалите танкове, преди да са достигнали до “Тракия”.
– Разбрано! – отговори Мегън и се подготви да извърши маневрата. Корабът, който до този момент набираше височина, извърши остър завой, при което се обърна на сто и осемдесет градуса, започвайки ново спускане. Мегън вече се беше снижила достатъчно и започна да обстрелва вражеските позиции. Тя наблюдаваше през визьора как плазмените ѝ снаряди поразяват аркусианските танкове и бронирани машини. Изведнъж Алиса извика:
– Капитане, засичам нещо необичайно!
– Покажи го на екрана! – изкомандва Майерс. На тактическият дисплей се появи изображението на издигната конструкция с формата на разтворено метално цвете.
– Издигай се! Издигай се бързо! – изкомандва Капитана, макар, че Мегън тъкмо започваше атаката си. Но беше късно. Това, което аркусианците активираха, представляваше преносима ракетна установка, имаща за цел да ги предпазва именно от атаки по въздух. Мегън направи рязко движение, с което издигна носа на кораба и той започна отново да набира височина. В този момент една червена светлина започна да свети на пулта ѝ, предупреждавайки, че са прихванати от изстреляна ракета.
– Прихванати сме! – извика тя, почти панически.
– Изпълни избягваща маневра! – заповяда Майерс. – Кобе, изстреляй флеъри за отклоняване на ракетата! – Мегън зави рязко надясно, но транспортните кораби не бяха достатъчно бързи и маневрени. Ракетата достигна целта си и последва мощна експлозия. Целия кораб се разтресе, светлините за момент примигнаха, но захранването се възстанови.
– Десният двигател е извън строя! Губим мощност! – извика Мегън. Въпреки опитите ѝ, корабът се снижаваше.

– Намери място да кацнем, Паркър! Ако останем още малко във въздуха, ще заредят нова ракета и ще ни довършат! – изкомандва Майерс. Мегън бързо потърси място за кацане. Реши, че ще е най-добре, ако кацне точно до “Тракия”. Така по-лесно щяха да се бранят от прииждащите аркусианци. Управлението на кораба след удара обаче се оказа по трудно. Той се тресеше и се накланяше ту на едната страна, ту на другата. Мястото за кацане беше малко скалисто плато. Трябваше да успее да кацне там, без да се вреже в “Тракия” или да помете намиращите се по периферията войници. Мегън доближаваше до целта си по правилна траектория, но не можеше да намали скоростта достатъчно поради липсата на единия двигател. Кацането беше грубо, корабът почти се удари в повърхността, и след това се влачи известно време докато се спря с носа си в корпуса на “Тракия”.
– Твърдо кацане, Паркър! Но пък ще получиш бонус точки, защото кацна на нула метра от пострадалия кораб! – коментира капитан Майерс. Мегън едва забележимо се усмихна. Капитанът продължи да разпорежда следващите действия на екипажа:
– Майор Зафиров, поведете вашите момчета и подсилете защитния периметър около платото! Няма да сме в състояние да се вдигнем отново, така че евакуация няма да има. Ще трябва да удържим позицията си, докато “Перперикон” пристигне и се разправи с тези аркусианци.
– Нямате грижа, капитане, ще се разправим с аркусианците преди “Перперикон” да е приближил тази система! – отговори бодро Зафиров.
– Паркър и Лий, вие се качете в оръдейните куполи, тъй като всички пехотинци ще напуснат кораба!
– Тъй вярно! – извикаха двамата и чевръсто напуснаха мостика, където останаха само капитан Майерс и Алиса Бруни.
– Алиса, пусни зов за помощ по всички честоти и се опитай да се свържеш с “Перперикон”. Не знам колко дълго ще издържим, така че е важно да ни намерят бързо.
– Да, г-жо Капитан!
– Също така опитай да използваш сензорите на кораба, за да локализираш доколкото е възможно позициите на противника. Все пак се намираме на възвишение, трябва да е възможно!
Докато се качваше забързана по стълбите към оръдейната установка, Мегън се засече със Зак, който пък тъкмо слизаше от там, за да се присъедини към другите пехотинци. Виждайки го Мегън се хвърли на раменете му, обляна в сълзи.
– О, Зак…
– Всичко ще е наред, мила! – каза ѝ той, докато бършеше сълзите ѝ. – Ще се справим, ти се справи чудесно там…
– Къде си, Горан?! – чу се гласът на Зафиров, който недоумяваше защо Закъри се бави толкова много.
– Трябва да вървя, всичко ще е наред!
– Обещай ми, че ще се върнеш жив!
– Ще се върна… – той я целуна кратко, въпреки че му се искаше момента да продължи, след което двамата се разделиха. Зак най-сетне се яви в товарното отделение, където се намираха останалите. Някои от кадетите имаха много уплашен вид. Те за първи път щяха да влязат в истинска битка, много по-рано, отколкото очакваха.
– Момчета, слушайте какъв е плана! – започна майор Зафиров. Той крещеше за да може да надвика тътена, стрелбата и експлозиите извън кораба. – Отново се разделяме на взвод Алфа и взвод Делта! Пехотинците от “Тракия” вече са установили защитен периметър. Врагът настъпва от североизток. Целта ни е да се разпределим така, че да попълним празнините в защитата и да успеем да държим противника на разстояние, докато помощта дойде. Не предприемайте излишни рискове, няма смисъл от ненужни жертви! “Перперикон” е на път и скоро ще е при нас.

След тези думи всички пехотинци се събраха в кръг и извикаха техният характерен възглас: “У-а“. Водачите на взводовете Зак и Тейлър дадоха пример, като първи изскочиха навън през спуснатата врата на товарното отделение. Останалите ги последваха. Пехотинците носеха здрава, но лека броня от специален полимер, имащ за цел да ги предпази от плазмените куршуми и протонните експлозии. Сега обаче движенията им се затрудняваха още повече, защото бяха облечени и в допълнителен изолиращ костюм, който им позволяваше да оцелеят в условия без атмосфера.
Когато пръв напусна кораба “Виктория” Закъри видя през визьора на своя скафандър пейзаж на битката в цялата му ужасяваща прелест. Най-близо се намираха войниците от екипажа на “Тракия”. Те държаха позиции зад скали или директно бяха залегнали в изкопаните от паднали протонни снаряди кратери. Техните карабини святкаха и трещяха, като този звук се заглушаваше само от спорадично падащите танкови снаряди, изстрелвани от аркусианците. Напред в низината се виждаха отблясъците на аркусианските оръжия, а цялото пространство между тях се изпълваше от хиляди святкащи плазмени куршуми, летящи със страхотна скорост в едната и другата посока.
Алекс притича до най-близката скала и приклекна зад нея. До него застанаха Малик и Пиер и двамата от неговия взвод. Останалите също си намериха прикритие близо до тях.
– Радваме се да ви видим! – извика един пехотинец от “Тракия”. Скафандърът му беше целия покрит със сажди и прах.
– Добре, момчета, нали чухте? Трябва да удържим тази позиция! – извика Зак и зареди своята карабина М 316 А, след което се подаде леко иззад скалата и откри огън. Останалите от взвода му направиха същото.
Аркусианците заемаха позиции в подстъпите на платото и обстрелваха защитниците, но нямаха възможност да напредват. Най-близките противници се намираха на около сто и петдесет метра и се прикриваха добре, така че трудно можеха да бъдат засегнати. Все пак основната цел на защитниците беше да задържат аркусианците достатъчно дълго докато помощта дойде.

За нещастие, няколко от незасегнатите при бомбардировката на “Виктория” аркусиански танка вече наближаваха района на катастрофата. Един протонен снаряд се взриви в скалата, която Зак ползваше за прикритие. От удара той отскочи няколко метра назад и падна по гръб, а върху му се посипаха голямо количество прах и камъчета. Скалата, зад която се криеше, беше разбита на парченца, но той като че ли се размина само с натъртвания. Докато идваше на себе си видя карабината си да лежи на около метър настрани. Не виждаше нищо друго, защото прахоляка от взривената скала покриваше всичко като пелена. Грабна оръжието си и подпирайки се, мъчително се изправи. Докато ходеше обратно към позицията, видя през облака прах силует точно пред себе си. Не беше човешки. Тъмният едър силует напредваше сред пушека, а карабината му бълваше святкаща плазма. Без да се колебае, Зак откри огън и видя как собствените му плазмени куршуми политат в посока на врага. След секунди силуета се свлече на земята, повален от точните изстрели. Пушекът бързо се разсея и Зак видя ужасяваща гледка. Аркусианците бяха преминали към щурм на възвишението. Няколко дори успяваха да се покатерят до ръба на платото, но всички свършиха по един и същи начин, покосени от плазмените карабини на пехотинците. Зак стигна до ръба и погледна надолу. Там трима аркусианци тичаха нагоре, опитвайки се да се възползват от пробива в защитата. Той действа инстинктивно и изстреля гранатата, намиращата се в подцевния му гранатомет. Експлозията помете обратно надолу тримата аркусиански воини. Скоро се чу нов мощен взрив зад позициите на пехотинците и това накара Зак бързо да залегне. Този път лежеше в кратера, образуван на мястото на разбитата скала. До него скочиха Малик и Пиер.
– Радвам се, че сте добре! Виждали ли сте другите? – попита Зак.
– Пълен хаос е, всеки се е прикрил и стреля по аркусианците! – извика Пиер. Нов снаряд избухна близо до тях, те инстинктивно залегнаха и над тях се посипа пръст и камъчета.
Единствената причина, поради която аркусианските танкове не ги подлагаха на масиран обстрел бе фактът, че плазмените оръдия на “Виктория” функционираха. Кобе и Мегън стреляха по танковете, карайки ги да маневрират зад големи скалисти образувания и хълмове, стремейки се непрекъснато да сменят позициите си. Така танковете стреляха по веднъж и след това веднага се скриваха и търсеха нова огнева точка. Междувременно пехотата на аркусианците, прииждаща с леки бронирани машини, все повече обграждаше платото, на което бяха кацнали принудително корабите “Тракия" и “Виктория”. Аркусианските командоси държаха позиции в подножието на платото, като постепенно намираха прикрития все по-нагоре към защитната линия на хората. В началото пехотинците ги отблъскваха с гранати, но този вид боеприпаси скоро започна да привършва.
Зак и намиращите се до него Пиер и Малик стреляха, подавайки се от кратера, по прикрили се на двадесетина метра аркусианци. Останалите пехотинци от взвода също бяха заели позиции наблизо и обстрелваха нападателите.
Надигайки се за пореден път за да стреля, Зак чу просвистяване на сантиметри от главата си. Той бързо залегна, усещайки, че е под прицел. Преди да се надигне отново, почувства до себе си тялото на Пиер. Когато го погледна видя, че лицето му е облято с кръв, а той лежи без да мърда.
– Пиер! – извика Зак.
– Пиер! – извика и Малик. Двамата се наведоха над своя другар. Плазмен куршум беше пробил шлема му. Той лежеше безжизнен.

– Мамка му! – извика Малик. – Мъртъв е! Какво да го правим?!
– Не можем да му помогнем! – отговори Зак. – Продължаваме да се бием, това е!

Междувременно в командната зала на “Виктория” се намираха единствено Алиса Бруни и капитан Мелинда Майерс. Тук тътените на яростната битка се чуваха малко по-приглушено.
– Успях да установя връзка с “Перперикон”. Слаба е, но ще свърши работа! – каза с треперещ глас Алиса.
– Добре, прехвърли ги на главния екран. – отговори капитана. Скоро на екрана се появи образа на вицеадмирал Лао Ян. Картината и звукът страдаха от сериозни смущения, но въпреки това се разбираше:
– Адмирале, след колко време ще сте при нас? Врагът ни превъзхожда по численост, а и нямаме много останали муниции! – гласът на капитан Майерс звучеше напрегнато, но не и уплашено. Тя беше попадала десетки пъти в ситуации, близки до смъртта, и това не я плашеше.
– Приблизително време до пристигането ни – двадесет и пет минути, Капитане! – отговори адмирала. – Ще удържите ли?
– Със сигурност няма да им се дадем без бой! – отговори Майерс.
– Не съм се съмнявал във вас, Капитане… – след тези думи се чу мощна експлозия, която разтресе целия кораб и връзката прекъсна. Явно беше танково попадение.
– Какво се случи?
– Уцелиха едната ни артилерийска кула, Капитане! – отговори Алиса. Майерс не каза нищо. Тя се насочи към контролен панел на една от стените. След като въведе специален код, стената се отвори и разкри съдържанието на малък арсенал предназначен за мостик екипа. Бяха пет карабини М316 А, с по три пълнителя всяка. Капитанът взе едната карабина и муниции и след като зареди, каза:
– Кадет Бруни, предавам Ви мостика!
– Но, Капитане, къде отивате?
– Присъствието ми тук вече е безсмислено, ще помогна на другите да защитят това място, докато дойде помощта. – След тези думи капитанът се обърна и тръгна към изхода. Точно когато прекрачваше вратата обаче, чу прищракване на карабина зад себе си. Тя се обърна и видя Алиса, която също беше нарамила едно от оръжията и тъкмо зареди пълнителя в него.
– Какво правите, кадет Бруни?
– Моето присъствие тук също е безполезно, Госпожо Капитан. Позволете ми да се присъединя към другите!
– Знаеш ли как да боравиш с това нещо?
– Стреляла съм един-два пъти…
– Ако искаш да си полезна, провери оръдейната установка, която беше уцелена от аркусианците. Възможно е който е там да е жив и да има нужда от помощ!
– Да, Капитане! – съгласи се Алиса и непохватно остави карабината обратно на мястото ѝ.
Капитан Майерс напусна кораба в боен костюм и моментално се озова под дъжд от плазмени куршуми. Протонен снаряд се взриви на няколко метра от нея, посипвайки я с пръст. Тя притича до една скала, зад която стоеше и майор Зафиров. Старият войн ожесточено стреляше и същевременно крещеше заповеди на останалите.
– Какво е положението, Майоре? – попита Майерс, докато тя самата стреля по непредпазливо показал се иззад прикритието си аркусианец.
– Момчетата се държат, обаче загубихме едното оръдие. Това прави танковия обстрел срещу нас по-интензивен! – Сякаш за да потвърди думите му нов снаряд се взриви, този път в корпуса на кораба “Виктория”, на няколко метра от единствената функционираща оръдейна установка. – Кога ще пристигне “Перперикон”?
– След около двадесет минути, дано не е твърде късно…

Междувременно в единствената функционираща установка Мегън се бореше да държи аркусианските танкове зад прикритията им. Тя трескаво работеше с ръчките и педалите, опитвайки се винаги да насочва плазмените снаряди в правилната посока. Сега обаче Кобе го нямаше и задачата ѝ стана много по трудна. Вътре в кабината беше запушено и миришеше на нагар, тъй като през последните няколко минути три танкови снаряда се взривиха в корпуса на кораба на метри от нейния купол. Ставаше все по-опасно, но тя не можеше да си позволи да изостави поста си, защото само нейното оръдие пречеше на аркусианците да подложат платото на унищожителен обстрел. Тя не спираше да мисли за Зак, който се намираше някъде долу очи в очи с непримиримия враг.
В същото време Зак реши да обходи позициите на останалите от неговия взвод, за да види как са и да им даде инструкции, ако е наложително. Докато притичваше от едно прикритие на друго, с голяма горчивина установи факта, че освен Пиер, който загина прострелян в главата, още двама негови другари бяха мъртви. Едно от момчетата на име Карлос беше тежко ранен в стомаха. Той лежеше и стенеше до двама други пехотинци, които стреляха по приближаващия противник. Бойният костюм имаше активна вътрешна обвивка, която спираше кървенето при раняване, но въпреки това пострадалият боец имаше нужда от помощ. Зак знаеше, че вътре в кораба “Тракия” има двама медици, които помагат на пострадалите. Някакси трябваше да достигнат до там.
–Можеш ли да ходиш, Карлос? – извика Зак. Гласът му беше заглушаван от картечната стрелба на пехотинците и падащите аркусиански снаряди. Карлос, който нямаше сили да вика, кимна утвърдително. Зак му помогна да се надигне и, подпирайки го, започнаха бавно да ходят към “Тракия”. Стараеха се да са възможно най-приведени, но движенията на ранения Карлос бяха много ограничени. С мъка изминаваха всеки метър, докато около тях фучаха плазмени куршуми. На няколко пъти в близост се взривиха танкови снаряди и веднъж ударната вълна едва не ги повали на земята.
Когато най-сетне се приближиха до “Тракия”, двамата медици ги забелязаха и се втурнаха за да помогнат на Зак да внесе Карлос вътре в кораба.
– Ще се оправиш, братле! – бяха думите на Зак, след което остави приятеля си и се втурна обратно в битката. Аркусианците напредваха все повече и положението не изглеждаше никак добре.

Погледът на Мегън се премрежваше от капките пот, които се стичаха по челото ѝ. В кабината на оръдейната установка ставаше все по-горещо, защото двойката плазмени оръдия не беше спирала да работи. Въпреки всичко Мегън, без да губи концентрация, продължаваше да обстрелва аркусианските танкове. Те умело маневрираха така, че да се прикриват и да стрелят от най-неочаквани места. Тя беше успяла да унищожи поне три, но още най-малко пет танка участваха в битката. В един момент оръдието замлъкна. Тя панически стисна спусъчните ръкохватки, но изстрел не последва. На циферблата, показващ броя на мунициите, стоеше изписано безмилостното 0.00. Бяха нужни десетина секунди, за да последват изстрели от страна на аркусианските танкове. Мегън разбра какво ще се случи, отвори люка и бързо се спусна надолу, напускайки оръдейната установка. Това се случи тъкмо навреме, защото над нея се разнесе експлозия. Гъст дим нахлу през люка, откъдето тя премина преди секунди, без да има време дори да го затвори. Оръдейната установка беше пратена в историята с един залп. Мегън се втурна надолу по стълбите и скоро се озова в товарното отделение. Там видя Алиса, която стоеше приведена над Кобе Лий.
– Мегън добре ли си? – попита ужасено Алиса. Цялото тяло на Мегън, включително и лицето ѝ, беше покрито със сажди.
– Добре съм, как е Кобе? – кадетът лежеше в безсъзнание. Имаше много обгаряния и рана на главата, вероятно от удар в метален предмет.
– Диша, но не може да дойде на себе си. Превързах го на места… – Алиса се обля в сълзи. Мегън я прегърна и ѝ каза:
– Направила си каквото трябва. Сигурна съм, че ще се оправи.
В същото време капитан Майерс и майор Зафиров, гледайки горящата оръдейна установка, анализираха положението:
– Останахме без артилерийска поддръжка. Сега ще ни подложат на тежка бомбардировка. – каза майорът. И действително, необезпокояваните танкове излязоха на удобни позиции и откриха тежък артилерийски обстрел на платото.
– Ще ни смажат! – извика капитан Майерс. – Не можем да останем на открито! Бързо трябва да се изтеглим до корабите и да ги ползваме за прикритие. Здравите им корпуси ще ни предпазят за известно време от снарядите!
Майор Зафиров се координира с командващия на “Тракия”, и те заповядаха на пехотинците да се изтеглят към двата кораба. Това стана бързо, тъй като навсякъде започнаха да валят протонни снаряди. Докато тичаше към прикритието, Зак едва виждаше накъде ходи заради прахта, пушека и хвърчащата пръст от експлозиите. Той обаче не спираше да мисли за Мегън. Сега и двете установки бяха взривени, а тя се намираше със сигурност в една от тях. Скоро се озова заедно с останалите пехотинци пред входната врата на товарния отсек на “Виктория”. Там образуваха барикада и успяваха да държат на страна аркусианците, които вече изкачили платото стесняваха кръга. Всички изглеждаха отчаяни освен майор Зафиров, който имаше вид на истински Бог на смъртта. Със всеки откос на карабината си поваляше по един аркусиански командос, докато изстрелите на кадетите просто държаха противника на разстояние. Мунициите обаче също започваха да привършват и положението изглеждаше безнадеждно.
Зак стреляше яростно с последния си пълнител. Стоеше ниско приведен зад един метален контейнер, използван като част от барикадата. Усещаше десетките малки удари, които подобно на градушка биеха всяка секунда по външната стена на контейнера. Изведнъж карабината в ръцете му спря да стреля. Той натискаше упорито спусъка и чуваше цъкането на механизъма, но оръжието отказваше да възпроизведе повече изстрели.
Патроните бяха свършили!
Зак вдигна поглед и видя как група от трима аркусиански командоси притичват от позицията си към ново прикритие с няколко метра по-близо до барикадата. Той знаеше, че трябва да стреля, за да им попречи, но нямаше с какво. Огледа се и видя, че и други пехотинци също са останали без патрони и стоят прикрити зад контейнерите, опитвайки се да намерят още останали боеприпаси. В този момент си помисли, че вероятно му остават само няколко минути живот. Тактическите му познания бяха на достатъчно високо ниво, за да не си прави илюзии. Аркусианците щяха да превземат последната им защитна линия след броени минути. Щеше да загине, без никога повече да види Мегън, нито да докосне златистата ѝ коса. Тази целувка, която си размениха на оръдейната установка щеше да им бъде последна. Сега вероятно тялото ѝ се въргаляше овъглено сред отломките, а той самият щеше да бъде разкъсан от аркусианците всеки момент.
И точно тогава до слуха му достигна най-прекрасният звук на света. Това бяха прелитащите на ниска височина изтребители Ягуар 7. Цели две ескадрили, изстреляни от “Перперикон”, който се намираше в ниска орбита. Те набързо се справиха с противовъздушната защита на аркусианците, след което започнаха да нанасят безпощадни удари по наземните им сили, започвайки с танковете. Скоро два други транспортни кораба ТS–7 “Сердика” и TS–7 “Малибу” кацнаха на платото. От тях бързо дебаркираха няколко отряда пехотинци, които веднага отблъснаха остатъците от аркусианските сили. Битката много бързо приключи и оцелелите започнаха да напускат укритията си и да се насочват към двата новодошли транспортни кораба.
Зак мислеше само за едно – да открие Мегън. Започна да обикаля без ясна цел и посока. Навсякъде цареше хаос, димът се стелеше около почти напълно разрушените “Тракия” и “Виктория”. Гледаше носилките, на които пренасяха ранените и загиналите. Блуждаещият му поглед се спря на една носилка, където разпозна Кобе Лий. Пострадалият Кобе беше дошъл в съзнание, но на лицето му се четеше болка. Точно тогава до носилката Зак съзря русите къдрици на Мегън. Тя стоеше заедно с Алиса и двете момичета говореха успокояващи думи на Кобе. Секунда по-късно Мегън вдигна поглед и очите ѝ срещнаха тези на Зак. Тя се затича към него и се хвърли в обятията му.
– Зак… – устните им се сляха в една толкова жадувана целувка
– Мислех, че съм те загубил…– каза най-сетне той.
– И аз! – отвърна Мегън.
– Сега съм с теб! Всичко ще бъде наред – говореше Зак, а Мегън даде воля на чувствата си и започна да плаче неудържимо. Двамата тръгнаха заедно с останалите към корабите за евакуация.