Свалете във формат за електронен четец

Докато Алекс преживяваше вълнуващата вечеря с баща си и още по-вълнуващата първа среща със Силвия, Габриела изживя не по-малко емоционална Коледна вечер. Тя имаше тайна среща с красивия лейтенант Арвин Кант. Двамата не искаха нещата все още да се разчуват и да плъзват слухове, преди те самите да са напълно наясно с отношенията си и затова се срещаха на усамотени места, стараейки се да не привличат погледи. Тази вечер обаче нещата според Габриела бяха стигнали до границата с нелепостта. Арвин ѝ изпрати три часа по-рано файл с маршрута, който тя трябваше да следва за да достигне до мястото на срещата.


Всичко изглеждаше наред, докато не се озова в слабоосветен задънен коридор, някъде близо до складовите отделения на “Перперикон”. По-нататък инструкциите гласяха, че сега е момента да използва устройство номер пет от списъка с предмети които трябваше да носи със себе си (устройство номер пет представляваше автоматична отвертка), за да развинти болтовете и да отмести един от панелите в стената на коридора. Въпроснитя панел беше надлежно отбелязан на електронната карта.

– Не точно идеалната ми представа за романтична среща – въздъхна тя на глас, докато ровеше в чантата си за автоматичната отвертка. След като приключи с отвинтването, трябваше да отмести панела, но той се оказа прекалено тежък за нея и вместо внимателно да го постави на земята, тя го изпусна и той падна с трясък на пода. “Ужасно!” помисли си Габриела. Звукът сигурно беше привлякъл нечие внимание. Сега щяха да дойдат и да я попитат защо по дяволите се мотае тук и поради каква причина е махнала този панел. За щастие, тази част на кораба беше толкова безлюдна, че никой не дойде. Когато се успокои, че е сама, Габриела погледна образувалата се дупка в стената. Беше тъмно. Дойде времето за устройство номер шест –фенерче. С огромно нежелание тя се провря през дупката в стената и скоро се озова в мрачен тесен коридор, по стените на който минаваха тръби и кабели. Определено не беше предназначен да се разхождаш в него. Габриела, за разлика от Мегън, като цяло не обичаше твърде много да се кипри, винаги носеше съвсем лек грим и нямаше навика да си прави сложен маникюр. Но за специални случаи, като срещите с Арвин, винаги се стараеше. Сега си помисли, че новите ѝ обувки са целите издраскани и покрити с прах, прическата ѝ беше унищожена, както и маникюрът, който заедно с Мегън твориха цял час. Най-сетне, след няколко тягостни минути провиране между тръби и кабели, се озова на мястото, където според указанията трябваше да има врата. Тя се огледа, използвайки фенерчето, което представляваше единственият ѝ източник на светлина. Вместо врата в една от стените имаше съвсем малък метален капак, залостен с масивно резе. С големи усилия и няколкоминутна борба, Габриела успя да се справи със заяждащото, мръсно и ръждясало резе, докато отвори вратичката. Ноктите ѝ бяха окончателно съсипани. Най-сетне щастлива, че според картата това е последното ѝ предизвикателство, се провря на четири крака през отвора в стената и се озова в просторно тъмно помещение. Едва няколко дежурни лампи осветяваха хангара, в който се намираше. Светлината обаче бе достатъчна, за да може да се ориентира. Скоро осъзна, че се намира не къде да е, ами в един от хангарите на изтребителите Ягуар 7. Това силно я развълнува. За момент дори забрави за срещата с Арвин и започна да оглежда най-близко разположеният изтребител. За първи път в живота си имаше толкова близък досег с тези машини, досега само слушаше за тях на лекциите по основи на пилотирането, а на упражненията използваха учебните Хигруси. Бавно допря ръката си до един от тях, сякаш се докосваше до нещо свещено, за което мечтаеше от дълго време. В този момент нещо тежко изтрополи на около половин метър от нея. Тя се стресна и отскочи в страни. До нея се озова силует на мъж, коготo тя не можа да разпознае в първият момент. Той сложи пръст на устните ѝ и бързо каза:
– Спокойно Габриела, аз съм! – беше Арвин. Тя предположи, че той се е намирал през последните минути върху крилото на изтребителя и с един скок се е озовал до нея.
–Изкара ми акъла!
–Изглеждаш чудесно! – отговори той и прокара пръсти през косата ѝ.
– Така мислиш, защото няма достатъчно светлина! Изглеждам ужасно заради онзи тунел с кабелите, през който трябваше да мина. – отговори с негодувание Габриела.

– Това е така, само защото ти държеше никой да не разбере. Затова трябваше да съм уверен, че пътят е абсолютно секретен! – Явно когато ставаше дума за сигурност, Арвин приемаше нещата твърде буквално. Ето защо Габриела се замисли дали не е време да спрат да се крият.
Въпреки всичко, се радваше много, че го вижда. Той плъзна ръката си по гърба ѝ, придърпвайки я още повече към себе си, след което страстно я целуна по устните.
– Искам да ти покажа, нещо, ела! – каза той. С един скок се озова отново на крилото на Ягуара, след което ѝ подаде ръката си. Тя го последва.
– Изчакай за малко тук! – бяха следващите му думи, продължавайки да ходи някъде по корпуса на изтребителя. Скоро достигна до място, откъдето дръпна ръчка, намираща се на тавана на хангара, и се върна обратно при Габриела. Сега над тях бавно се разтвори капака на люк, гледащ към открития космос. Двамата лежаха един до друг върху крилото и наблюдаваха звездното пространство над главите си.
– Често пъти ли ти се налага да участваш в бойни мисии? – попита Габриела. Арвин не отговори веднага. – Ако е против правилата, не ми казвай! – Добави тя, усещайки, че може би го кара да говори за неща, които няма право да обсъжда.
– Хе, остави правилата… – отговори Арвин. – Просто не знам какво имаш предвид под “често”.
– Ами…
– Със сигурност не толкова често, колкото пилотите, които са участвали в голямата война с аркусианците.
– Е да…
– Но аз и това бебче – и той потупа намиращият се под тях изтребител – редовно прекосяваме граничната равнина.
– И навлизате в пространството, контролирано от аркусианците?! – тук Габриела се надигна леко, поглеждайки Арвин в очите.
– Естествено. Държим ги под око, нали това е работата на Седми флот.
– Мислех, че работата на Седми флот е да пречи на аркусианците да навлизат в нашето пространство.
– Няма как да се предпазим, ако не знаем срещу какво се изправяме и не сме готови да нанесем изпреварващ удар – обясни Арвин.
– И случвало ли ти се е да влизаш в битка с аркусианците? – попита тя още по възбудено.
– В повечето случаи не. Мисиите ми са повече разузнавателни, но понякога се е случвало нещата да станат напечени. – Отговори той, без да навлиза в повече подробности.
– Боже, колко искам да дойде моментът, в който ще мога да се кача на един от тези. – въздъхна Габриел,а гледайки към пълния с подредени “Ягуар 7 ” хангар.
– Можеш още сега да се качиш в един от тях. – каза спокойно Арвин.
– Нямам предвид просто да седна в кабината, а да го пилотирам! – леко сопнато отвърна Габриела. Тя се почувства засегната от това, че той ѝ предлага да седне в кабината, като на някое дете.
– Е, и аз имах предвид да пилотираш – отговори все така спокойно Арвин. Габриела замълча за миг, гледайки озадачено. В първия момент не знаеше какво да отговори, но после каза:
– Не мога да пилотирам Ягуар, Арвин, кадетите започват да се обучават на тях едва във втори курс.
– Да, така и трябва, тъй като учебният план е съобразен с общото ниво на подготовка на кадетите. Но според мен ти си доста над това ниво. – Габриела се изчерви, за момент почувствайки се поласкана, но след това продължи да възразява:
– Няма как да изляза в открития космос с един от тези и ти го знаеш много добре!
– Естествено, че можеш, иначе нямаше да ти го предложа.
– И как ще стане по-точно?

– Много просто. Офицерите имаме право на определен брой часове за самостоятелна тренировка с машините си.
– Е да, но аз все още не съм офицер.
– Но партньорката ми Златина Ангелова е. Достатъчно е, когато поискаме разрешение за излитане да се представиш от нейно име. Аз знам позивната ѝ и нейния идентификационен код. Ще полетим половин час и ще се приберем без никой нищо да заподозре.
– Ама ти сериозно говориш! – Габриела звучеше уплашено.
– Да, разбира се. – но тя все още не изглеждаше убедена. – Спокойно, Златина не би имала нищо против.
– Добре, но ти сигурен ли си, че ще мога да се справя все пак…
– Нямаше да ти го предложа, ако не мислех, че ще се справиш. Принципно няма разлика с управлението на Хигрусите, но двигателите са много по-мощни. Това означава, че не можеш да натискаш дросела по същият начин.
– Много ми се иска да опитам! – Габриела започваше да се поддава на изкушението и по лицето ѝ се появи усмивка.
– Тогава да започваме! – възкликна Арвин и скочи от крилото. Габриела се поколеба за секунда, но след това го последва. Двамата се насочиха към съблекалните. Преди да пилотират, трябваше да си сложат специалните антиускорителни пилотски костюми, позволяващи им да издържат по-големи “G” натоварвания. След като се преоблякоха, Арвин показа на Габриела изтребителя, който щеше да пилотира. Машината стоеше величествено паркирана между два други, също толкова респектиращи Ягуари. Мечтата ѝ да пилотира такъв кораб щеше да се осъществи, година по-рано от предвиденото. За момент Габриела отново изпита леки угризения, спомняйки си за другите нейни съкурсници, които трябваше да чакат до втората година, за да им бъде позволено да се докоснат до тези машини. Тя обаче твърде много го искаше, за да се откаже и бързо се покатери в кокпита на изтребителя.
– Позивна и идентификационен номер, моля! – каза бордовият компютър.
– Позивната ми е “Балистик”, идентификационен номер…ъ-ъ-ъ – Арвин ѝ го беше казал преди минута, но ѝ трябваше малко време да си го спомни – 8534.
– Лейтенант Златина Ангелова, добре дошла на борда!
– Ъ-ъ-ъ, да. – смотолеви Габриела.
Макар уредите за управление много да напомняха тези на хигрусите, всичко изглеждаше някак по-модерно и по… опасно. Пилотската кабина автоматично се затвори.
– Добре, ние ще комуникираме по втори канал, за да не ни чува никой друг, а първи канал ще е за да общуваме с контролната зала. – каза Арвин по радиото. Вече се намираше в кабината на своя изтребител и подгряваше двигателите.
– Да, разбрано! – отвърна Габриела и на свой ред включи двигателите, усещайки едва доловима вибрация около себе си. Двамата се насочиха към тунелите за изстрелване. Когато достигна до стартова позиция, от командната зала се свързаха с нея.
– Моля, идентифицирайте се!
– “Балистик”, идентификационен номер 8534. – отговори нервно Габриела.
– “Маверик”, идентификационен номер 7537 – чу се гласът на Арвин в радиостанцията.
– Моля, задайте параметрите на вашия полет. – беше следващият въпрос.
– Тренировка на бойни маневри. Моля за разрешение да използваме четвърти квадрант за един час. – Арвин звучеше спокойно и уверено.

– “Балистик” и “Маверик”, имате разрешение за излитане! – съобщиха от командната зала. В този момент Габриела видя как от дюзите на Ягуара, пилотиран от Арвин, излиза синкав пламък и след миг той изчезна в тунела за изстрелване, към открития космос. Тя знаеше какво трябва да направи, но все още се страхуваше. За миг си помисли, че ако нещо се обърка, с кариерата ѝ на пилот е свършено, но вече беше късно да се двоуми. Натисна дросела и в миг пилотираният от нея кораб се понесе с невероятна скорост през тунела. Забрави съвета на Арвин да не натиска дросела по същия начин, като при учебният Хигрус, тъй като Ягуарът притежаваше много по-голяма мощ. Това едва не ѝ коства загуба на съзнание. Все пак успя да се пребори с размазващото ускорение, усещайки как антиускорителният костюм се впива в тялото ѝ. След като вече се намираше в открития космос, върна дросела и забави скоростта.
– Леле, това бебче наистина си го бива! – възкликна Габриела, докато се съвземаше от първоначалният шок.
– Така е, трябва да си внимателна! Ако искаш да започнем с няколко от основните маневри.
– Съгласна съм! – двамата започнаха да се упражняват . Габриела очакваше да ѝ е много по-трудно с бойния кораб, но всъщност се оказа тъкмо обратното. Тя се удиви колко лесно се правят маневрите с Ягуара, съчетаващ мощ и маневреност, както никоя друга машина. Единственото, с което трябваше да внимава, бе скоростта по време на остри завои, тъй като “G” пренатоварването щеше да стане повече, отколкото организмът и можеше да понесе. Иначе възможностите на изтребителя изглеждаха безкрайни. Съвсем скоро свикна с управлението и базовите маневри вече не представляваха никакво предизвикателство за нея.

– Добре, искаш ли да направим следното – предложи Арвин – аз ще летя напред, а ти ще се опитваш да ме следваш все едно съм мишената?
– Дадено! – отговори Габриела. Това вече щеше да е нещо интересно. Тя тренираше подобни симулации, преследвайки безпилотни дрони с учебния Хигрус в часовете по бойно пилотиране. Усещайки възможностите на Ягуара си помисли, че ако можеше да го ползва на упражненията, дроновете нямаше да имат никакъв шанс. Сега обаче си имаше работа с боен пилот, притежаващ огромен опит и още от самото начало ѝ стана ясно, че няма да е лесно да го следва. Той непрекъснато сменяше посоката и понякога правеше маневри, при които тя изобщо изгубваше представа къде се намира. Габриела непрекъснато се намираше на предела на силите си, тъй като ѝ се налагаше да прави резки смени на посоката, с каквито организмът ѝ още не беше свикнал. Въпреки голямото напрежение, изпитваше неописуемо удоволствие от полета. За момент си представи, че именно това е усещането да бъдеш боен пилот. Нямаше нищо общо с тренировките, които правеха до сега. За пореден път изгуби Арвин от полезрението си и в този момент осъзна, че той се намира на шест часа, т.е. точно зад нея.
–Надхитри ме! – извика тя в радиостанцията.
– Така, е но се справяш много добре. Много по-добре от повечето второкурсници, които се качват за първи път на тези машини.
Габриела се почувства наистина щастлива. Те бяха готови да се впуснат в нова серия от преследвания, но в този момент от командната зала ги потърсиха.
– “Перперикон” до “Маверик” и… – тук последва кратка пауза – неидентифицираният му партньор. Незабавно се приберете на докинг станция 20.

– За какво, по дяволите говорите, аз и “Балистик” се упражняваме, имаме още половин час! – отговори видимо раздразнен Арвин.
–Лейтенант Кант, говори командир Хари Кърт! Нареждам Ви незабавно да кацнете заедно с кадетът с когото се упражнявате! – Габриела изтръпна. По някакъв начин ги бяха разкрили. С нея беше свършено. Най-прекрасният полет в живота ѝ щеше да се окаже последен. Сякаш механично и без да мисли, последва Арвин и влезе в тунела, водещ до докинг-станцията. Когато Ягуарът спря да се движи, отвори кабината и бързо излезе навън. Чувстваше се ужасно засрамена, защото трябваше да отговаря не пред кой да е, ами пред командир Кърт, който ѝ водеше упражненията и по бойно пилотиране. Преди това обаче видя Арвин, който също слизаше от своя кораб успявайки да ѝ каже:
– Остави ме аз да говоря!
На пистата пред тях тя видя не само командир Кърт. До него стояха лейтенант Гари Ламбърт и Златина Ангелова, от чието име се представи Габриела, за да ѝ позволят да излети.
– Госпожице Габриела Каменова, извършили сте огромно нарушение на устава, като сте се представили от името на офицер и сте използвали военно оборудване, за което нямате нужната квалификация! – Каза почти крещейки командир Кърт.
– Сър, вината е моя, аз… – се опита да каже Арвин, но Кърт го сряза:
– Млъкнете, лейтенант и до вас ще стигна! Госпожице Каменова, идете в стаята си и си съберете нещата, тъй като още утре си заминавате от флота с първата совалка, завинаги! – Габриела наистина нямаше какво да каже в своя защита. Тя успя само да измънка едно “Да, Сър” и бързо напусна докинг-станцията. – И се радвайте, че съм снизходителен и няма да ви дам на военен съд! – бяха последните думи на Кърт, адресирани към нея.
Габриела се движеше в коридорите в състояние на шок и полусъзнание. Мозъкът ѝ се мъчеше да възприеме информацията от това, което току-що се беше случило. Движеше се, а хората, с които се разминаваше ѝ се струваха като безплътни сенки. Силните емоции, които изпитваше имаха чисто физическо изражение, чувстваше огромна тежест при всяко вдишване, краката ѝ сякаш се огъваха и трепереха. Като на сън тя достигна до квартирата си. В този момент от съседната стая изскочиха Зак и Мегън. Те изглеждаха весели, Мегън се смееше. Двамата я забелязаха и мигом физиономиите им се промениха, толкова явно нещо не бе наред с нея, че се виждаше от пръв поглед.
– Защо си с пилотски костюм? – попита Мегън. Габриела дори забрави за дрехите си в съблекалнята и си тръгна така.
– Аз… – тя нямаше сили да говори. С трепереща ръка тя пъхна картата и отвори вратата на стаята си. Останалите влязоха заедно с нея.
– Какво се е случило, Габи? – попита все по-загрижено Зак.
Междувременно, докато с мъка Габриела разказваше събитията от последния час, Арвин беше решен да действа и да не остави нещата така. След като тя напусна докинг-станцията, Арвин веднага взе думата, преди командирът да е започнал да го мъмри:
– Вината е изцяло моя, Сър! Аз я накарах да лети с мен! Реших, че понеже е от по-напредналите, ще ѝ е от полза.
– От голяма полза ѝ беше, няма що! – отговори командир Кърт. – Единствената причина да не изхвърля и теб от флота, Кант, е че си дяволски добър пилот, а все пак някой трябва да се бие с аркусианците! Но ще ти наложа подходящо наказание!
– Проявявате снизхождение, Сър, но според мен дисциплината във флота е под всякаква критика – бяха думите на Гари Ламбърт.

– Млъкни, Ламбърт, направи достатъчно! – изсъска лейтенант Ангелова.
– Още като те видях, знаех, че ти си ни изпортил! – наежи се Арвин.
– Млъкнете! – извика остро командир Кърт. Ламбърт и Ангелова, вие сте свободни! Кант, ела с мен в кабинета ми, за да обсъдим наказанието ти. Останалите се разотидоха. По пътя до кабинета на Кърт двамата не си проговориха, но когато най-сетне се оказаха насаме Командирът промени тона си:
– Кажи ми какво да те правя, Кант?! Затънали сме до шията в лайна! Не стигат другите ни проблеми, ами сега и това!
–Тази невестулка, Ламбърт…
– Да, невестулка е, но сега, след като благодарение на него аз съм уведомен за случая, не мога да не взема отношение! Трябваше да помислиш за това по-рано!
– Не ме интересува как ще ме накажете, Командире, но не трябва да изключвате Габриела!
– Разбирам, че искаш да предпазиш гаджето си, но нищо не може да се направи!
– Не я защитавам само защото ми е гадже, и не само заради това я качих в изтребителя! – отговори разпалено Арвин. – Тя има невероятент талант на пилот. Докато летяхме заедно направи неща, за които ми беше трудно да си представя, че един първокурсник може да бъде способен. Ако не ми вярваш, виж записа от полета на бордовия компютър! – Хари Кърт се замисли, след което отговори:
– Наистина ще погледна записа, да не мислиш, че номера ти ще мине толкова лесно!
Като командващ на ескадрилата изтребители на “Перперикон”, Кърт имаше достъп до данните от бордовите компютри на всеки един кораб. Те съхраняваха подробни записи на последните няколко мисии. След около пет минути Кърт каза:
– Впечатляващо, наистина. Ако не знаех, бих предположил, че е поне трети или четвърти курс.
– Именно, както сам казахте, Командире, имаме нужда от хора, които да се бият с аркусианцие все пак! Не може да разчитаме само на такива като Ламбърт.
Командир Кърт въздъхна:
– Този Ламбърт само ни създава главоболия, като се опитва да се подмазва на висшето командване, пращайки им доноси. Все пак ще направя каквото мога, за да не се раздухват нещата. Ти и кадет Каменова ще бъдете наказани с по триста часа обществено полезен труд, това е което мога да направя за вас!
– Благодаря! – каза лейтенант Кант и след като отдаде чест, излезе от кабинета. Отвън го чакаше партньорката му Златина. Тя знаеше, че ще може да го открие тук.
– Какво стана?
– Успях да издействам да не я изключват.
– Това е много добре. А ти си пълен глупак!
– Да, вярно е.
– Като си решил да впечатляваш мацката, можеше да ме помолиш да се покрия. Ламбърт ме срещна в централната зала. Явно преди това е питал за мен и са му казали, че се упражняваме и бам, пет минути след това ме засича да си избирам парфюм в мола.
– Ужас! Дай да идем при Габриела и да ѝ кажем, че не са я изключили, преди да си е прерязала вените.
Когато двамата стигнаха до стаята на Габриела, там вече бяха всичките и приятели. Алекс се беше върнал от срещата си със Силвия и също се намираше в стаята заедно с останалите. Мегън прегръщаше Габриела и я утешаваше, Зак и Алекс се извърнаха и погледнаха новодошлите с нещо средно между отвращение и гняв. Единствено респектът от ранга на Арвин ги възпираше от това да му се нахвърлят.
Арвин приклекна до Габриела:
– Дойдох да ти кажа, че няма да те изключат…
– А? –тя повдигна глава, лицето ѝ беше цялото в сълзи.
– Да, поговорих си с командир Кърт и го убедих, че не може да те изхвърлят от флота при положение, че този костюм толкова ти отива! – и той подръпна ръкава на пилотския костюм, с който Габриела все още беше облечена. След тези думи сякаш напрежението в помещението се разреди. Колкото и да му бяха ядосани, всички приятели на Габриела оцениха шегата и се зарадваха, че все пак той е успял да измоли да не я изключват. Все още хлипайки, Габриела попита:
– Какво му каза, за да промени решението си?
– Ами той по принцип не искаше да те изключва, но като командир, отговарящ за цялата ескадрила, е длъжен да се прави на строг, особено пред Ламбърт. Чувайки това име Мегън въздъхна:
– Това мекотело! Защо ли не се учудвам, че е замесен в цялата история.
– Напълно честен съм като ти казвам, че от решаващо значение за решението му беше записа от полета ти!
– Какво? – още недоумяваше Габриела.
– Убедих го, че не може да те изхвърли, защото имаш потенциала да станеш страхотен пилот. За да го проверим, му казах да прегледа записите от полета ти и той остана впечатлен. Каза, че си наистина талантлива и ще се постарае да замаже случая.
– Значи ще ми се размине, така ли?
– Не съвсем и двамата сме наказани с по триста часа обществено полезен труд. Все още не знам какво ще представлява това.
Сякаш камък падна от гърдите на Габриела. Каквото и да наложеха като наказание, сега това нямаше значение. Важното е, че остава във флота и това беше прекрасно. Чак сега тя забеляза Златина, и се обърна към нея:

– Лейтенант Ангелова, извинявам се, че се представих от ваше име…
– Няма проблем, вината е на ей този дръвник! – И тя побутна Арвин по рамото. Виждайки, че настроението на всички лека-полека се повдига, Златина реши да заздрави това, като им предложи да излязат заедно:
– Какво ще кажете да отидем до «Оазиса» и да пийнем по нещо. Знам, че за всички ни беше уморителен коледен ден – за някои повече, за други по-малко, но все пак е хубаво на Коледа човек да е сред най-близките си. А тук ние сме си близки и трябва да се подкрепяме! – всички приеха добре това предложение и вкупом напуснаха стаята на Габриела.
Алекс забеляза, че докато вървяха по коридора, Арвин и Габриела се държаха за ръце. Значи все пак щеше да му прости.