Свалете във формат за електронен четец

Настъпи сутринта на десети февруари. Алекс веднага забеляза промяната още с напускане на стаята си. Коридорите на кръстосвачът “Перперикон” бяха украсени с гирлянди и цветни балони. По озвучителната уредба в целия кораб свиреше празнична музика.


Занятията бяха отменени и реши да се разходи заедно със, Зак, Мегън и Габриела из централната зала на кораба, където имаше куп приятни изненади по повод празника. Мястото беше претъпкано от хора, обикалящи допълнителните сергии, на които се продаваха сувенирни фигурки на “Перперикон” и цифрата двадесет и осем – символизираща годишнината на кораба.
Четиримата забелязаха едно новопоявило се павилионче за варена царевица. Отидоха да си вземат и докато плащаха царевиците, продавачът се обърна към тях и каза:
– Здравейте, как е? – всички ахнаха от изненада – едва сега забелязаха, че това всъщност е лейтенант Арвин Кант, облечен в нелепа жълта риза, червен гащеризон с щампована царевица и бяла шапка на главата.
– Лейтенант…
– Сър… – запелтечиха Алекс и Зак, докато Мегън и Габриела се подхилкваха.
– Да! И аз, като Габриела, съм наказан с триста часа обществено полезен труд, извън задълженията ми на пилот и в момента точно това правя. – Каза с усмивка Арвин. Изглежда искрено се забавляваше.
– Наистина ли, Сър? Нямаше ли нещо друго, което можеха да Ви възложат? – попита учуден Зак.
– О, имаше, но предпочетох това, защото е свързано с минимум отговорност, а и ми харесва да гледам изненаданите физиономии на хората. – Всички се засмяха. Разговорът се завъртя около военните игри.
– Много добре се справихте! – поздрави ги лейтенантът – Гледах цялата битка по официалния канал на флота в Старнет.
– Другата седмица сме ние! – намеси се Зак.
– Вашето ще е решаващо! – коментира Арвин – При пилотите от различните курсове се получи почти равен резултат, така че сега всички погледи са вперени във вас.
– Сигурен съм, че ще ги размажем! – заяви Зак с типичния си оптимизъм.
Скоро около сергията се струпаха други желаещи да си купят варена царевица, което принуди Зак, Алекс, Мегън и Габриела да се сбогуват с Арвин и да продължат по пътя си.
За съжаление, занятията бяха отменени само на “Перперикон” и Силвия имаше часове до обяд. Това не даваше възможност да репетират цялостното шоу, преди тя да се появи. Едва към два и половина след обяд, Силвия пристигна на борда на “Перперикон”. Останалите вече се бяха събрали в залата и загряваха. В следващите два часа петимата интензивно репетираха и изглаждаха всички проблемни моменти от представлението. Наближаваше пет часа и Габриела прекрати тренировката.
– Сигурни ли сте, че не искате да го повторим още веднъж? – попита Алекс. С наближаването на решителният час той ставаше все по-нервен.
– Знаем го, братле! – отвърна Зак.
– До шоуто има около три часа. Мисля, че трябва да си починем, за да сме свежи! – добави Габриела – Повече тренировки ще бъдат контрапродуктивни и само ще се уморим.
Явно всички бяха съгласни с нея защото започнаха да си събират нещата. Алекс не искаше да издава прекалено много притеснението си, затова ги последва, без да възразява повече.

Петимата отидоха да вечерят заедно в столовата. Разговорите им звучаха шумно и весело. Само Алекс стоеше умислен и отговаряше едносрично, когато го питаха. Изглежда другите съвсем не се притесняваха. Обсъждаха всякакви теми и се шегуваха. Сякаш само след няколко часа изобщо не им предстоеше нещо изключително важно и решаващо. Тогава Алекс си спомни вчерашният разговор с Габриела. За нея не беше чак от такова голямо значение дали ще получат благословията на Лао Ян за името “Инсиниум”. Вероятно и другите мислеха по същия начин. Единствено Алекс се чувстваше свързан с това име и смяташе за абсолютен императив да защитят правото да го използват. Цялото това напрежение обаче даваше своя отрицателен ефект. Алекс се притесняваше много повече от това, което му предстои сега, отколкото от първия си полет с Хигрус или преди битката си с кадетите от “Дунав”. Причината беше, че при хореографиите грешеше много по-лесно отколкото в пилотската кабина. Повече неща можеха да се объркат и той се чувстваше страшно несигурен.
По повод празника в Седми флот се случваше необичайно събитие. Кръстосвачът “Перперикон” започна бавно да се сближава с кораба-платформа “Оазисът” и се очакваше да се скачи с него. Церемонията по повод годишнината, щеше да се извърши на централния площад на “Оазисът“ пред погледите на хиляди зрители от целия флот, а самият кръстосвач щеше да се вижда на заден план. Освен чисто визуалния ефект, това свързване улесняваше преминаването на хиляди хора от екипажа на “Перперикон”, директно на “Оазисът” без необходимостта от десетки извънредно работещи совалки. Целият процес на скачване на двата кораба представляваше най-голям интерес за Мегън, тъй като тя изучаваше именно пилотиране на големи съдове.
– Елате в моята стая, мисля, че прозорецът ми е с правилно разположение, така че ще виждаме всичко! – каза въодушевено тя. Зак я прегърна през рамо и останалите ги последваха. Алекс се движеше с тях, но изобщо не мислеше за случващото се наоколо. Интересуваше го единствено това, което предстоеше след броени часове. Петимата се настаниха в стаята на Мегън. В далечината започваха да се виждат очертанията на “Оазисът”– колосална структура, представляваща дисковидна платформа, върху която беше изграден цял град и екосистема. Изкуствена атмосфера задържаща се с помощта на силово поле, предпазваше платформата от космическа радиация и позволяваше нормалното съществуване на живи организми. Със скъсяването на разстоянието между двата кораба вече можеха да се различат и докинг-станциите, разположени по ръба на диска, както и по-високите сгради, стърчащи над зелените корони на дърветата. Мегън не спираше да обяснява за сложността на процеса:
– Двата кораба ще се свържат, използвайки общо четири докинг станции едновременно. Изключително трудно е да се нацелят. Освен това, като се има предвид огромната маса на корабите, скоростта им трябва много прецизно да се изчисли, в противен случай, направо ще се сплескат един в друг.
За разлика от останалите, Алекс изобщо не слушаше Мегън. Не му пукаше дали двата кораба ще се сплескат. Важното беше какво им предстои съвсем скоро. Искаше му се пак да се върне в залата и да си припомни всичко отначало.
След още няколко минути петимата вече можеха да разглеждат “Оазисът” в пълни подробности. Виждаха се алеите и заведенията по периферията. Силвия дори успя да различи къде се намира “Крилото на Ягуара” .

Когато корабите се сближиха още повече, можеха да се откроят дори хората, като дребни фигурки, ходещи по алеите, а някои от тях се спираха на групички и също наблюдаваха с интерес как “Перперикон” се приближава към тях.
Скоро корпусите на двата кораба се намираха буквално на метри един от друг и цялото движение сякаш замря. Но това чувство беше само привидно.
– Сега двата мостик екипа се занимават със сложното фино навигиране, така че четирите докинг станции да се напаснат. – Обясняваше Мегън – “Перперикон”, който е по-малкият от двата кораба, използва тръстерите си за маневриране, за да се намести в правилната траектория и четирите докинг-станции да се напаснат правилно. Мостик екипът на “Оазисът” пък се стреми да държи своя кораб във възможно най-стабилно положение, така че да улесни задачата на “Перперикон”.
Изведнъж петимата приятели усетиха едва доловимо вибриране под краката си. Според Мегън то беше сигурен знак, че току-що докинг станциите са се свързали и двата кораба са скачени успешно. Изминаха още няколко минути, в които Мегън продължаваше да разяснява подробности относно тази сложна операция, след което по сигналната система оповестиха, че “Перперикон” успешно се е скачил с “Оазисът” и сега свободно може да се преминава от единия кораб на другия. Часът вече наближаваше шест и половина вечерта и Габриела каза припряно:
– Шоуто ни е след два часа! Хайде да побързаме! Трябва да се доберем до сцената!
Петимата нарамиха багажа си и се насочиха към най-близката докинг-станция. Придвижването им ставаше бавно, тъй като коридорите бяха препълнени с хора. Буквално целия екипаж без дежурните, напускаше кораба, за да присъства на церемонията по празнуването на неговия двадесет и осми рожден ден. След дълго и мъчително пробиване на път, петимата най-сетне се озоваха на открито. Алеите на „Оазисът“ бяха по-просторни и макар по тях да се движеха повече хора от обичайното, имаше достатъчно място, за да могат да се придвижват бързо напред. Когато обаче достигнаха до централния площад, отново ги очакваше неприятна изненада. Площадът преливаше от народ. Дори поляните и алеите около него бяха нагазени от множеството, събрало се да гледа церемонията. Не бяха само от “Перперикон”, сякаш целият Седми флот бе решил изведнъж да се скупчи на това място. Времето неумолимо напредваше, часът наближаваше седем. Пространството се огласяше от звуците на саунд-чекът, който организаторите провеждаха на гигантската озвучителна система, намираща се на още по-огромната сцена. Зак, като най-едър и силен, се зае да пробива път през тълпата, а останалите го следваха. Саковете, които носеха, допълнително затрудняваха задачата им. След дълги усилия обаче най-сетне достигнаха до оградата, която разделяше сцената от събралото се множество. Габриела извади от чантата си пет пропуска и ги раздаде на останалите:

– Тези ми ги дадоха организаторите! Без тях няма да ни пуснат, така че си ги сложете. – Останалите я послушаха и окачиха на вратовете си картите, на които беше изобразен гербът на “Перперикон” и надпис “STAFF”. Въоръжени с пропуските, петимата преминаха зад оградата, а охраната не им зададе никакви въпроси. Скоро попаднаха зад сцената, където цареше малък хаос. Навсякъде се разхождаха хора с различна апаратура. Гримьори, стилисти, осветители и прочее персонал вършеше забързано работата си. Габриела имаше номера на един от организаторите и му се обади. След няколко минути пристигна доста колоритно изглеждащ индивид с отровно цикламена коса, заресана нагоре, черно кожено яке с пайети, прилепнали дънки и кожени кубинки, стигащи почти до коленете.
– А, вие ли сте огнените хора? Хе-хе! – каза той с леко женствен и небрежен тон. – Аз съм Едуардо! – представи се той и им подаде ръка, докато един по един се запознаваха. След това ги поведе към съблекалнята, където можеха да се преоблекат и да напоят уредите си.
Вървейки Силвия възкликна:
– Боже, това са “Звездните Психари”! – на няколко фотьойла близо до тях бяха насядали неколцина музиканти с дълги коси и кожени якета, обгърнати от гъст цигарен дим. Около тях се търкаляха десетина празни бутилки марсианско уиски. “Звездните Психари” бяха много популярна банда през 2239г. изпълняваща галактически прогресив метъл.
– Да, ще сме супер щастливи, ако са в съзнание, за да излязат на сцената! – Промълви с раздразнение Едуардо. Алекс забеляза вокалиста на групата, който изсмъркваше съмнителна бяла субстанция от масата с помощта на навита на фунийка хартия.
Петимата бързо се преоблякоха и подготвиха уредите си за шоуто. Беше осем часа и отвън на сцената официалната част вече започваше. Към тях отново се приближи Едуардо:
– Откриването ще е около двадесет минути. Ще държат речи адмирал Стаматов, Лао Ян, посланикът на Мараите в Седми флот и още някакви хора. След това сте вие, ще трябва да подгреете публиката преди излизането на Психарите.
– Ясно! – отвърна Габриела. Алекс забеляза, че едва сега, минути преди началото на шоуто, останалите започнаха да проявяват симптоми на нервност. Зак и Мегън за трети път проверяваха всички уреди един по един, да не би да са пропуснали да напоят нещо. Силвия си повтаряше някакво движение с поя. Габриела цъкаше нервно старфона си. Вярно, че на тях не им пукаше толкова много за впечатлението, което ще направят на Лао Ян, но размера на публиката явно си казваше думата. Навън ги очакваха някъде между десет и петнадесет хиляди души. Това в пъти надминаваше “Крилото на Ягуара”. Алекс чуваше приглушено гласовете на хората, държащи речи по време на церемонията. В един момент разпозна гласа на Лао Ян, а след него няколко думи каза и адмирал Стаматов. По-нататък продължиха да се изреждат официални лица. В един момент Едуардо се появи от някъде:
– Хайде пригответе се, скоро излизате!

Те се насочиха към подстъпите от двете страни на сцената. Тук нещата стояха много по-различно, отколкото на шоуто в “Крилото на Ягуара”. Там те просто разположиха уредите си зад сцената и достъпа им до нея беше лесен. Сега обаче сцената имаше огромни размери. Алекс, Габриела и Силвия застанаха от дясната страна, докато Мегън и Зак от лявата, заедно с уредите си. Така разделени, двете групи нямаха възможност да комуникират помежду си по време на шоуто и това щеше да подложи на изпитание тяхната координация. Водещият обяви началото на огненото шоу. Засвири познатата музика. Габриела излезе първа с горящ чадър. Малко след нея започна хореографията с пой на Мегън и Силвия. Алекс забеляза, че шоуто им се излъчва на три огромни екрана, разположени зад и отстрани на сцената, така че всички да могат да виждат. Кадрите се предаваха и по официалния флотски канал в старнет. Най-сетне дойде неговият ред и заедно със Зак излязоха на гигантската сцена със запалени тояги в ръце. Морето от хора ги посрещна с бурни овации. Всичко вървеше по план. Алекс се успокои малко, защото чувстваше, че добре знаят хореографията си. Шоуто продължаваше без сериозни смущения. Алекс и Зак изпълниха в почти перфектен синхрон тяхната част с огнените змии. След изпълнението на момичетата с ветрила, дойде ред двамата отново да излязат, този път с двойни тояги. Всичко вървеше като по ноти, докато Алекс не допусна ужасна грешка! По средата на изпълнението трябваше да подхвърлят по една от тоягите нависоко и да я уловят след това. Алекс обаче не успя да хване своята. Беше по-лошо, отколкото когато я изпусна на първото си шоу в “Крилото на Ягуара”. Този път стафа се удари в ръката му и отскочи на около два метра напред. Вместо просто да се наведе и да го хване, Алекс трябваше направи няколко бързи крачки, за да достигне до него и после да се върне обратно на мястото си. Всичко това отне едва няколко секунди, които обаче му се сториха като цяла вечност. Когато най-сетне зае мястото си, продължи от там до където Зак вече беше стигнал. Изпълнявайки едно от по-простите движения, Алекс отчаяно погледна към VIP ложата, където бяха настанени официалните лица. Искаше му се да види изражението на Лао Ян и на баща си, но не успя да различи нищо. До края, шоуто мина без повече сериозни гафове, но Алекс се чувстваше напълно съсипан.
След края на тяхното изпълнение на сцената излязоха “Звездните Психари”. Вече зад кулисите, Алекс беше толкова завладян от мислите си за изпуснатата тояга, че просто стоеше подпрян на една колона, гледайки в празното пространство, докато другите четирима се суетяха, прибирайки цялото оборудване.
– Хей, добре ли си? – Попита Габриела със загрижен тон.
– Провалих всичко…
– Изпусна си стафа, но шоуто стана супер добре. Хората ни се зарадваха адски много.
– Няма да получим името… и то само заради мен!
– Както ти казах и преди – отдаваш твърде голямо значение на това. Хайде, събирай си нещата, че само теб чакаме! – Алекс започна да прибира уредите си и се насочи към съблекалнята. Там го чакаше Зак, вече преоблечен. Алекс изля мъката си и пред него:
– Според мен, Лао Ян ще е доволен. – Възрази Зак.
– Няма начин, грешката ми беше много груба! Ако беше нещо по-малко…

– Е да, грубичка беше, но изпълнението си остава супер яко! – оптимизмът на Зак не успя да повдигне духа на Алекс. Напротив, на него му стана дори още по-тежко, защото думите на Зак потвърждаваха собственото му убеждение, че шоуто мина перфектно, с изключение на гафа с тоягата. Сега нямаше да получат името и то само заради неговата грешка.

Следващият ден бе най-обикновен делник. “Перперикон” и “Оазисът” се разделиха, а Алекс заедно с останалите кадети посещаваше лекциите и упражненията. Няколко пъти имаше възможността да говори с Габриела и винаги я питаше дали има вести от Лао Ян и неговото решение, но тя всеки път вдигаше рамене.
– Не забравяй, че Лао Ян е капитан на кораба и втория човек в йерархията на Седми флот. Нали не очакваш, първата му работа да е да дотича при нас. – Каза му най-сетне тя. През целия ден Алекс остана със свито сърце. Няколко пъти през ума му минаваше възможността да се обади и да пита баща си, но се срамуваше. Трябваше като всички останали да изчака, докато бъде уведомен за решението на адмирала. На другия ден нещата не изглеждаха много по-различно. Отново нямаше никакви вести. В края на деня всички членове на огнения клуб имаха тренировка в склада, преобразен на зала. Алекс показваше движения с пой на Беки и Ивелина, докато Зак учеше Лий и Бен да въртят тояга. Габриела, Силвия и Мегън в този момент тренираха с обръчи.
– Какво ти е? – попита Ивелина.
– А? Ами нищо ми няма…
– Нещо не си в настроение?
– Ами… още не знаем какво е решението на адмирала и съм леко притеснен. Между другото, това движение си го научила доста добре! – Алекс похвали Ивелина. Двете с Беки бяха напреднали много, откакто постъпиха в клуба преди няколко месеца. Скоро щяха да са готови да пробват с огън, ако разбира се имаха разрешително.
В този момент автоматичната врата се отвори. Всички зяпнаха от почуда, когато в помещението влязоха вицеадмирал Лао Ян и адмирал Юлиян Стаматов.
– Здравейте! – поздрави спокойно Ян, а Стаматов кимна приятелски към стоящите в недоумение кадети. Двамата бавно влязоха, оглеждайки внимателно помещението.
– Помниш ли когато ние тренирахме в един склад за резервни части? – попита Ян.
– Да, беше доста по неприятно от тук. Добре сте се уредили, имате си и огледала. – отговори Стаматов.
Лао Ян бръкна във вътрешния джоб на униформата си и извади малко парче черен плат. Когато го разви се видя, че това е лента, на която със златисти букви пишеше “Инсиниум”, а от двете страни на надписа стоеше инкрустиран гербът на клуба във формата на пламък.
– Мисля, че това ще стои добре тук! – рече той и закачи лентата над огледалото.
– Да, идеално е! – съгласи се Адмирал Стаматов.
– Габриела, би ли се приближила? – за първи път Лао Ян се обръщаше към нея с първото ѝ име.
– Да, сър! – отговори леко стреснато тя и се доближи до двамата висши офицери. Лао Ян извади от вътрешния си джоб два документа.
– Общото събрание на “Инсиниум”, които за съжаление останахме само аз и адмирала, единодушно реши да избере теб за нов шеф на клуба!
Лицето на Габриела грейна и тя едва не се разплака. Алекс си помисли, как всички тези приказки, че не ѝ пука дали ще получи одобрението на двамата адмирали, са били само за да запази спокойствие.

– Ти поемаш този пост директно от мен, а аз се радвам, че си намерих толкова достоен заместник. Също така, общото събрание реши да приеме като нови членове всички, намиращи се в тази зала! – Чуха се одобрителни възгласи. – Ето това е протокола от нашето кратко заседание – И Лао Ян връчи на Габриела документа. Вторият лист беше разрешителното на “Инсиниум” да практикува огнени изкуства на борда на кораби от флота.
– Е, ние няма да ви пречим да си тренирате повече! – каза с благ тон адмирал Стаматов. – Наистина сте свършили страхотна работа за толкова малко време, продължавайте в същия дух. – След тези думи двамата напуснаха залата и секунди след това всички изразиха бурната си радост от постигнатия успех.
Алекс беше на седмото небе. Не можеше да повярва, че наследяват клуба въпреки грешка която допусна. Всички се запрегръщаха и до края на тренировката бяха в приповдигнато настроение. По предложение на Зак, заедно отидоха след тренировките в “Крилото на Ягуара”, за да отпразнуват новия си клуб.
Въпреки еуфорията и радостта, Алекс не изпусна от поглед момента в който старфонът на Силвия прозвъня и тя стана от масата, за да не я слушат. Разговорът се проточи доста, защото се върна чак след около двадесет минути. Сигурно е бил Стийв – мислеше си Алекс. – Най-вероятно недоволства, че тя закъснява толкова много. Вероятно изгаря от ревност, като знае, че тя е в неговата компания в този момент.
Истината бе, че въпреки последният им разговор насаме, Алекс не спираше да се надява. Живееше с мисълта, че след като Силвия и Стийв веднъж са скъсали, най-вероятно ще скъсат отново. До края на вечерта от време на време погледите им се срещаха. Според Алекс, между тях привличането продължаваше да съществува. Въпреки това не предприе нищо тази вечер. Забеляза, че Силвия първа си тръгна, явно гледайки да се прибере по-бързо на борда на “Мадара”, където я чакаше Стийв. Но докога ли щеше да продължава това…
Междувременно имаше и друго, което го притесняваше. След първоначалната еуфория от това, че спечелиха правото да наследят “Инсиниум”, у Алекс се появиха съмнения. Дали пък Лао Ян и Юлиян Стаматов не игнорираха грешката, която той допусна на сцената, само заради сантименталните чувства, които баща му хранеше? Може би двамата си бяха затворили очите, защото Юлиян много е настоявал синът му да наследи клуба. Тази мисъл продължаваше да не му дава покой дълго след като се прибра в стаята си. Часът отново наближаваше полунощ и той се запита дали баща му работи или си е легнал да спи. Реши все пак да рискува и му се обади. Старфонът иззвъня няколко пъти без никой да вдигне. Може би си беше легнал? Алекс понечи да затвори, но в този момент на екрана се появи Юлиян Стаматов. Този път не се намираше в кабинета си, а седеше на дивана в собствения си апартамент, облечен с обикновен домашен халат.
– Здрасти Сашо, тъкмо мислех да лягам, какво става?
– Ами… – започна неуверено Алекс – Аз много се радвам, че ни дадохте клуба и…
– Аз съм не по-малко щастлив. Честно казано за мен беше болка това, че клубът ни не функционираше толкова години вече. И аз и Лао се радваме, че ни наследявате!
– Да но…
– Какво има?
– Аз допуснах грешка днес! Изпуснах си тоягата и…
– Случва се.
– Но нали не сте ми простили само защото… нали се сещаш, защото си ми баща?
Адмиралът се засмя:
– Алекс не си допуснал чак такава грешка. Всъщност аз и Лао се надявахме на нещо, което да е наполовина толкова добро, колкото това, което ни демонстрирахте.
– Наистина ли? – в гласа на Алекс се долавяше нотка на недоверие. Той все още не беше сигурен, че баща му е искрен.
– Виж, когато те приеха във флота, ти обещах, че няма да имам специално отношение към теб, защото си ми син. Това е важно, тъй като искам да знаеш, че успехите ти са си лично твои и не ги дължиш на факта, че си син на еди-кой си. Нещо, за което мнозинството от младежите с родители на високи позиции не могат да се похвалят.
– Да но…
– Тогава си говорихме за флота, но повярвай ми, няма причини да смяташ, че и за други неща, като този клуб, отношението ми ще е различно. – Алекс не каза нищо, само кимна.
За първи път от няколко вечери насам спа спокойно.