Беше от онези сутрини в които Алекс се събуди с широка усмивка на лицето. Днешната им програма щеше да е относително лека и планираше да прекара остатъка от деня си със Силвия. Щяха да си тръгнат заедно след лекциите в ректората и да се забавляват на “Оазисът”.


Стана от леглото и лениво се придвижи към компютъра, за да разцъка любимите си страници докато закусва. За негово голямо учудване обаче, нямаше връзка със старнет. Подобно нещо не се беше случвало, откакто живееше на борда на “Перперикон”. Може би правеха техническа профилактика или пък проблемът бе в неговия компютър? Излезе по пижама и позвъни на вратата на Зак.
– Какво ста’а братле? – попита го сънен Зак, посрещайки го по халат.
– Имаш ли старнет?
– Чакай да проверя. – Зак се насочи към компютъра и се опита да зареди някаква страница. – Ами не. Каква ли е причината?
– Дано го оправят скоро.
Петнадесетина минути по-късно, Алекс излезе в коридора, вече облечен в кадетската си униформа и тръгна към залата където трябваше да се проведе практическо занятие по Основи на Навигацията в Открития Космос. Скоро обаче пътят му беше блокиран от тълпа кадети. Изходът от квартирите се оказа затворен, а двама пехотинци казваха на всички, че занятията са отменени и да си ходят обратно по стаите. В тълпата Алекс забеляза Габриела, която се връщаше назад. Явно се беше озовала на мястото няколко минути по-рано и може би имаше някаква информация.
– Знаеш ли какво се случва? – попита Алекс.
– Не ни дават обяснение. Казват само, че временно нямаме право да напускаме кадетските квартири. Ще се обадя на Арвин, може да знае нещо повече. – Габриела извади старфона си и набра номера. Междувременно в коридора прииждаха все нови и нови кадети, бързащи да не закъснеят за занятията си. Никой не ги беше предупредил, че са отменени. Те се сблъскваха с връщащите се от затворения изход, които ги осведомяваха за ситуацията. Алекс забеляза Зак и Мегън. Двамата изглежда също се чудеха какво става.
– Здрасти! – извика им Алекс и махна. Те се приближиха.
– Някаква идея какъв е проблема? – попита Мегън.
– Ами не, Габриела сега звъни на Арвин. – отговори Алекс. Скоро обаче тя се присъедини към тях с разочарована физиономия.
– Старфонът му е изключен.
– Възможно е да му е паднала батерията, аз имам номера на партньорката му, Златина. – сети се Зак и на свой ред реши да пробва да се обади, но също не извади по-голям късмет.
– Добре, кадетите са затворени в квартирите си, офицерите са с изключени старфони, какво може да означава това? – запита се Габриела.
– Може би корабът ни е изпратен на мисия? – предположи Алекс. Останалите го стрелнаха с погледи, явно и на тях им минаваше същото през ума. За последно “Перперикон” участва в мисия по повод неочакваната спасителна операция, в която Зак и Мегън се оказаха на огневата линия. Алекс реши и този път да се възползва от специалното приложение на старфона си, което му позволяваше да види местонахождението на “Перперикон” на звездната карта.
– Летим с максимална скорост – девета светлинна! – оповести той – Точно както когато изпратиха кораба да ви се притече на помощ на планетата Зария 20.

– Накъде се движим? – попита Мегън и без да дочака отговор, сама се надвеси над дисплея, за да погледне. Бяха се отдалечили значително от местоположението на Седми флот. Двамата се взираха в картата, мъчейки се да определят къде точно се намират, когато Мегън най-сетне възкликна:
– О, Господи! Преминали сме отвъд граничната плоскост! В аркусианско пространство сме!
След тази констатация всички останаха за миг смълчани. Мислите прескачаха трескаво в главата на Алекс. На каква мисия беше изпратен “Перперикон”? Ако е спасителна, би трябвало да е в тяхното пространство, тъй като нямаше какво да правят човешки кораби при аркусианците. Ако пък в момента изпълняваха предварително планирана бойна операция, би трябвало всички кадети и цивилният персонал да бъдат предварително евакуирани? Лично Лао Ян в присъствието на баща му, преди време обясни, че такава е процедурата. Алекс изказа тези свои съмнения пред останалите.
– Възможно ли е старфонът ми да греши? Все пак става дума за безплатно приложение, свалено от Старнет, не е професионално устройство за навигация?
– Не знам, може е да е грешка, но не е изключено някой човешки кораб да се е отклонил от курса и да е попаднал в аркусианското пространство. И сега да трябва спешно да го спасяваме. – предположи Зак. Това като че ли звучеше най-правдоподобно.
Четиримата продължаваха да стърчат в средата на пренаселения с кадети коридор. Габриела предложи:
– Хайде да останем заедно и да отидем в моята стая. Ще направя чай.
– Съгласен! – каза Зак. Останалите също кимнаха и след малко вече се намираха в квартирата на Габриела. Алекс забеляза, че за разлика от собствената му стая, която стоеше почти непроменена за осемте месеца, през които я обитаваше, Габриела бе вложила време и усилия за да я обзаведе по свое му така, че да подчертава собствената ѝ индивидуалност. Подът беше застлан с красив и мек килим, вместо обикновените семпли столове в стаята се разполагаха две удобни кресла и един диван, голямо и комфортно легло заемаше мястото на тесния матрак, имаше добавени няколко етажерки с книги и дори тапетите на стените бяха различни.
Те се разположиха околко деликатна стъклена масичка, Мегън и Зак седнаха един до друг на дивана, а Алекс зае едно от креслата точно до прозореца. Габриела се загуби за известно време в кухничката и се върна след няколко минути, носейки табла с четири чаши чай, направени от порцелан, каквито рядко се срещаха във флота.
Алекс отпи.
– От какво е?
– Мащерка. Билка която расте на Земята. Майка ми я изпрати. – отговори Габриела. Алекс живо се интересуваше от неща, свързани със Земята – лоното на човешката цивилизация – и сега се чувстваше привилегирован, че може да вкуси от даровете на тази митична планета.
Всичко това обаче успя само за кратко да отвлече вниманието на четиримата приятели. Минутите се точеха бавно и мислите им се връщаха отново и отново на основния въпрос. Къде отиваха, защо и имаше ли опасност някой да пострада? Алекс забеляза, че за първи път Габриела изглежда нервна:

– Сигурно Арвин ще се бие, за това не си вдига старфона. В момента вероятно текат последните приготовления преди битката – Каза тя и макар че в гласа ѝ нямаше излишен драматизъм, Алекс успя да долови вълнението ѝ. Погледна през прозореца и безпределната космическа шир му се стори някак по-мрачна и заплашителна от обикновено. В съзнанието му изникна сцената на току-що изказаното от Габриела предположение. Последни минути преди битката. Пилотите, включително Арвин и Златина, се строяват, облечени в бойните си костюми, за да чуят инструкциите на командир Кърт. Той, с характерният си, отсечен тон, им обяснява отново основните моменти от плана, след което им пожелава късмет и успешен лов. Те се качват на изтребителите и започват последни проверки преди излитане. Алекс усети как собственият му адреналин се покачва при мисълта за чувството, което би го обзело, ако знаеше, че сяда в кокпита на изтребител и само след минути ще се впусне не в поредното учение, а в истинска битка. Че ще трябва да премери сили с аркусианските асове в борба на живот и смърт. Да, ако това беше истина, завиждаше в този момент на Арвин. Изведнъж високоговорителят, намиращ се на тавана на помещението пропука. Чу се познат глас:
– Говори вицеадмирал Лао Ян, Капитан на “Перперикон”. Нашият кораб в момента изпълнява важна бойна мисия. Поради екстремността на обстоятелствата, нямахме възможност да организираме евакуация на кадетите и цивилния персонал, за това ви умоляваме да останете по квартирите си. Това е необходимо, за да се даде максимална свобода на екипажа да изпълнява задълженията си. Тъй като след броени минути ще навлезем в зона на активни бойни действия, всички несъществени енергийни консуматори ще бъдат изключени. Енергията за битови нужди ще бъде сведена до аварийно захранване, за да може да разполагаме с цялата ни необходима мощ. “Перперикон” е тежък кръстосвач – най-високият клас бойни кораби във флота и като негов капитан ви уверявам, че предстоящите събития не застрашават него, нито екипажа му, така че запазете спокойствие!

 

perpericon1
Тежкият кръстосвач “Перперикон”. Седми флот на Земния Съюз.

 

Няколко секунди след края на обръщението лампите в стаята угаснаха и останаха да светят само малките аварийни светлини, които хвърляха съвсем приглушена светлина в помещението.
– Добре поне, че успя да направиш чая, преди да ни спрат тока! – каза шеговито Зак и всички се разсмяха. Смехът им обаче само временно разсейваше напрежението, печелейки малко време преди тревожното чувство да ги обземе отново. Те стояха в тъмното, очаквайки нещо да се случи. Зак, Мегън и Габриела продължиха да си приказват колкото да минава времето, докато Алекс потъна в размисли и отново погледна през прозореца, сякаш очаквайки да види нещо. Този път си помисли за Силвия. След няколко часа упражненията ѝ щяха да приключат. Имаха уговорена среща на “Оазисът”, но него нямаше да го има. Тя щеше да му се обади, но старфонът му се намираше извън обхват. Какво ли щеше да си помисли в първият момент? Изведнъж бе изтръгнат от мислите си. Чу се характерното силно бучене, когато “Перперикон” излезе от светлинна скорост. Бяха достигнали до дестинацията си.

– Вижте! – извика Алекс, намиращ се най-близо до прозореца. Останалите се скупчиха пред стъклото. В далечината се виждаха пет флотски транспортера TS-7, теглени с привличащи лъчи от същия брой големи аркусиански кораби.
– Това са аркусиански разрушители! – извика Мегън, която изучаваше класификацията на аркусианските бойни единици. Разрушителите превишаваха два пъти по размер транспортерите, но изглеждаха дребни в сравнение с “Перперикон”.
–Разполагат със сериозна огнева мощ, плюс по една малка ескадрила аркусиански изтребители на борда си. – Продължи да обяснява възбудено Мегън. Чуха се серия приглушени тътнежи, чашите с чай затракаха деликатно от вибрациите. Мощните плазмени оръдия на “Перперикон” бяха приведени в действие и насочиха унищожителната си сила срещу врага. Отсреща се видяха множество присвяткания – те отвръщаха на огъня. Секунди след това цялото пространство между “Перперикон” и аркусианците се озари от десетките плазмени снаряди, летящи в едната и в другата посока. Леките вибрации преминаха в съвсем осезаемо друсане, когато противниковите снаряди се взривяваха в корпуса на “Перперикон”. Експлозиите зловещо кънтяха в малкото помещение, където се намираха четиримата. Инстинктивно Алекс се разкрачи за да заеме по стабилна поза тъй като пода се клатеше под краката му.
– Спокойно! – извика Мегън. – Корпусът на “Перперикон” е толкова здрав, че тези снаряди само го одраскват! – говореше тя, но дали наистина беше така? Сред отблясъците на плазмените снаряди, Алекс успяваше да различи петте аркусиански разрушителя. Единият гореше. Явно Лао Ян съсредоточаваше цялата огнева мощ на “Перперикон” в него. След секунди Алекс забеляза малки червени светлинки, излитащи като рояк пчели от кошер. Всеки един от разрушителите пускаше своята малка ескадрила от космически изтребители. Те се насочваха към “Перперикон” и ставаха все по-големи.
– Къде са нашите?! – извика нервно Зак. Сякаш в отговор на въпроса му, една сребриста светлина се стрелна откъм кораба и се впусна в посока на противниците. След нея профуча още една и още една. Това бяха Ягуарите на “Перперикон”, които се включваха в битката, за да защитят кораба. Четиримата приятели нададоха радостни възгласи, когато ятото сребристи светлини се изстреля към приближаващите противници. В далечината не се различаваха много подробности. Сребристите светлинки се смесиха с червените и започнаха да се гонят в огромен рояк. Всеки един от разрушителите имаше на борда си по десет изтребителя, което правеше общо петдесет. Приблизително толкова бяха и сребърните светлинки. Но защо, питаше се Алекс?
– На борда на “Перперикон” има над сто изтребителя. Защо не ги изстрелят всичките? – попита възмутено.
Габриела, която подобно на него беше наясно с тези факти също недоумяваше:
– Не мога да разбера, що за тактическо решение?! Това е по-малко от половината ескадрила?
В далечината се виждаха проблясъци от експлозии, след което някоя червена или сребриста светлинка спираше да свети. Битката ставаше все по-ожесточена. Същевременно разрушителите продължаваха да обстрелват “Перперикон”, който отвръщаше на огъня. Единият от вражеските кораби изглежда се намираше почти извън строя, но останалите стояха незасегнати и бомбардираха “Перперикон” с цялата си огнева мощ. Корабът се тресеше все повече.
–Усещате ли? – Зак подуши въздуха в стаята.
До обонянието на Алекс започна да достига едва доловима миризма на изгоряла пластмаса.

–Дали на борда са избухнали пожари?
Изведнъж почти изгуби представа какво се случва, защото прозорецът, през който гледаха се озари от ярка светлина. Четиримата инстинктивно закриха очите си с ръце, за да се предпазят. След секунди силата на светлината намаля и те успяха да погледнат. Пред очите им се разкри поразителна картина. Разрушителят, срещу който “Перперикон” съсредоточаваше стрелбата си, не издържа и се взриви в експлозия, чиято ярка светлина за малко не ги ослепи. На негово място сега имаше сияеща мъглявина, чиито цветове се преливаха от пурпурно до златисто и оранжево. Около мъглявината се рееха останки от кораба. «Ако не беше ужасно, щеше да е много красиво» – помисли си Алекс. Почувства облекчение, защото това означаваше, че битката е към края си. “Перперикон” пренасочи стрелбата на плазмените си батареи срещу следващият от четирите оцелели разрушителя.
– Няма да издържат още дълго! – предположи Мегън. – Ако искат да се спасят, трябва да се оттеглят още сега! – добави тя, но оптимистичната ѝ прогноза се оказа преждевременна. Разнесе се оглушителен гръм и всичко се разтресе толкова силно, че за миг четиримата се оказаха паднали на пода. Празните порцеланови чаши се търкулиха от масата и след секунда стояха разбити на пода. Алекс знаеше какво означава това. Вече го бе преживял, когато транспортерът, с който пътуваха, попадна под атака на аркусианците. Тогава оръдейната кула се взриви от попадение на вражеска ракета, само че сега експлозията звучеше дори още по-мощно.
– Аркусианците са се целили в оръжията на “Перперикон”. – промълви Мегън, докато се изправяше.
– Май, взривиха някое от плазмените оръдия. – добави Зак.
– Няма да се учудя, ако е било цяла една батарея. – предположи Габриела.
Отекваха вторични експлозии. Взривяваха се запасите от боеприпаси. Това означаваше голям пожар и много жертви. Сега вече миризмата на изгоряло ставаше все по-осезаема. В корпуса на “Перперикон” зееше отворена рана, изхвърляща пламъци, но корабът се държеше. Останалите му оръжия продължаваха да бълват плазмени снаряди и ракети срещу аркусианските разрушители. Единият от тях изглеждаше така, сякаш скоро щеше да последва съдбата на първия, взривил се преди няколко минути. Многобройните пробойни по корпуса бълваха огнени езици от бушуващите във вътрешността му пожари. Междувременно се случи още нещо обнадеждаващо. Втори рояк от сребърни светлини се насочи от “Перперикон” към мрачното пространство напред – остатъка от изтребителите. От първоначално сражаващите се светлинки бяха останали около една трета. Сега обаче сребристите добиха числено превъзходство. Съвсем скоро щяха да довършат остатъка от червените и да се заемат с допълнително обстрелване на аркусианските разрушители.

– Защо чак сега?! – възмущаваше се Алекс. Ако от самото начало бяха взели участие всичките Ягуари, може би щеше да бъде предотвратена голямата експлозия. Сигурно десетки членове на екипажа сега лежаха обгорени и обезобразени в следствие на тази нелепа грешка. Алекс не проумяваше стратегията на Лао Ян и останалите от командването на “Перперикон”. Лицето на Габриела стана още по-напрегнато. Сега вече всички изтребители се включиха в битката. Това можеше да означава само едно – Арвин със сигурност участва. Тя наблюдаваше втренчено малките проблясъци в далечината, отразяващи се в кафявите ириси на очите ѝ, трепвайки едва доловимо всеки път, когато угасваше някоя сребърна светлина. Отново ярка експлозия заслепи четиримата. Когато погледнаха, аркусианските разрушители бяха станали с един по-малко. Всички бурно изразиха радостта си, с изключение на Мегън, която се взираше напрегнато в пространството.
– Какво има? – попита я Зак, който първи забеляза, че тя не споделя въодушевлението им.
– Нещо не се връзва! Защо останалите аркусианци не отстъпват? Очевидно е, че ги превъзхождаме, освен ако…
В този момент от светлинна скорост излязоха други два аркусиански разрушителя. От тях незабавно се изстреляха подкрепления от изтребители, които се включиха в общото меле, а пък новодошлите бойни кораби веднага се заеха да обстрелват “Перперикон”.
– На тяхна територия сме! – промълви Мегън, стискайки юмруци – Колко ли още аркусиански единици се намират в близост и скоро ще се озоват в помощ на събратята си? – Отекна втора голяма експлозия на борда на “Перперикон”. Този път четиримата успяха да запазят равновесие, но лицата им приеха още по-напрегнат вид. Алекс за първи път си помисли, че може би се намират в беда. Лао Ян каза, че няма да има опасност за кораба, но дали не грешеше в преценката си? Може би от командването на Седми флот бяха подценили ситуацията, изпращайки само един кръстосвач на тази мисия, вместо два или три? Битката се ожесточаваше. Силите изглеждаха почти изравнени при изтребителите, а общо петте разрушителя на Аркусианците имаше вероятност да вземат превес над получилия сериозни поражения “Перперикон”. Всъщност колко бяха сериозни пораженията можеше само да се гадае. Това го знаеха единствено хората от мостика, но не и кадетите. През цялото време докато траеше битката петте транспортни кораба стояха безучастно и се рееха в пространството, сякаш екипажите им нямаха абсолютно никакъв контрол върху тях. Изведнъж обаче единият от корабите се съживи.
– Вижте! – извика Мегън, посочвайки в пространството. Явно екипажът успя да възстанови захранването, защото прозорците на кораба отново светеха и двигателите се включиха. Личеше си че оръдейните установки на кораба са взривени, така че той не можеше да помогне в сражението, но поне успя да се спаси, като включи на максимална мощност двигателите си и изчезна в безпределната космическа шир. Това беше добра новина. Все пак те се намираха тук заради изпадналите в беда кораби. Ако и останалите съумееха да се измъкнат, “Перперикон” също можеше да се оттегли, без да трябва да се бие до смърт с аркусианците.

Четиримата приятели обаче нямаше да имат шанса да проследят как точно ще се развият събитията. Един плазмен снаряд се взриви в голяма близост до прозореца, откъдето наблюдаваха битката. Мигом се озоваха на пода, повалени от мощното разтрисане. Когато Алекс се надигна забеляза, че стаята се пълни с гъст черен дим. Явно наблизо бе избухнал пожар. Святкаха червени светлини и се чуваше алармен сигнал. Бързо трябваше да напуснат този отсек от кораба. Излизайки от стаята те незабавно разбраха колко сериозно е положението. От ляво на коридора гореше буен пожар. Всички кадети панически бягаха в посока към изхода. Това крило беше само за първокурсници и повечето се познаваха. Алекс видя едно момче, което падна на земята и останалите едва не го прегазиха. Четиримата се затичаха към него. Беше Матю Хайърс. Веднага стана ясно, че не е паднал, защото се е спънал. Тялото му имаше сериозни изгаряния. Раните бяха по лицето, ръцете и краката. Никой не знаеше как да му помогнат, същевременно не можеха просто да го зарежат на пода. Пожарът се приближаваше, а Матю стенеше и се опитваше да говори, но нищо не му се разбираше.
– Медик! Медик! – крещеше Зак. Алекс не разбираше на какво точно се надява, но зовът му не остана без отговор. До тях скоро приклекна уплашено момиче с права руса коса.
– Можеш ли да го оправиш, Ками? – попита Зак. Момичето се обучаваше за военен медик към пехотата и, също като останалите, беше кадет първи курс. Медиците често пъти имаха съвместни упражнения с пехотинците, затова със Зак се познаваха. Тя обаче изглеждаше ужасена. Сякаш не бе достатъчно това, че се страхуваше да не изгори жива, ами сега върху плещите ѝ падна и отговорността за сериозно пострадал.
– Носиш ли си комплекта за първа помощ? – попита Зак, като я гледаше в очите.
– Д-да… отвърна тя – Мислех, че може някой да се нуждае… от помощ.
– Браво! Е, ето че някой наистина се нуждае! – продължи Зак с окуражаващ тон. Тя свали раницата си и извади малкия бял пакет. В него имаше няколко ампули и най-важното – медицински пистолет.
– Досега не съм лекувала никого наистина…
– Ще се справиш! – продължи да я насърчава Зак. Те нямаха много време. Трябваше или веднага да вдигнат Матю на крака, или да го изоставят, защото огънят приближаваше. Ставаше все по-горещо и трудно се дишаше заради пушека. Чуваха се експлозии, явно “Перперикон” понасяше още щети. Цяла трепереща, Ками разгледа внимателно раните на Матю.
– Добре, изгаряния, изгаряния… червено! – каза тя и посегна към червената ампула. След това я зареди в устройството и започна да третира раните. От пистолета излизаше червеникава струя лъчиста енергия, която възстановяваше кожата на пострадалия. Само след няколко минути той, макар и все още с белези, се надигна.
– Благодаря! – каза, но в следващият момент експлозия накара всички да паднат по очи. Те се надигнаха, огънят беше по-близо от всякога. Затичаха се в посока към изхода. Там обаче се беше събрала тълпа от кадети.
– Какво става? – попита Алекс.
– Вратата е блокирала и не иска да се отвори! – Отговори с отчаян тон един кадет. – Някакво момче твърди, че може да я отключи и се опитва да направи нещо. Дано да успее!
“Кой ли беше това?” – помисли си Алекс и заедно с останалите започна бързо да си проправя път.
– Джери?!

– Мисля, че хидравличните помпи не работят. Спомням си го от предишното упражнение по техническа потдръжка при майор Багман. – Обясняваше Джери, докато се опитваше да достигне нещо в механизмите на вратата.
– Да, сетих се и ние сме го учили! – Възкликна Мегън. – Възможно е разпределителната кутия да е изгоряла. Трябва да освободим механизма и да отворим вратите ръчно.
– Това се опитвам да направя! Ела ми помогни! – извика Джери.
– Не мога да повярвам, че всъщност някой внимава по време на уроците на Багман! – възкликна невярващо Алекс. Другите също гледаха тъпо сякаш си нямаха и понятие за какво говореха тези двамата.
– Готово! – оповести Джери, макар че механичните врати си стояха все така затворени.
– Сега някой да помогне! – нареди Мегън, като сама се опита да избута вратата, но едва успя да я помръдне. Алекс, Зак и още две яки момчета разтвориха механичните врати и кадетите успяха да преминат от другата страна. Там въздухът беше по-чист и прохладен. Всички се движеха напред. Коридорът водеше до централната зала. Тя се намираше във вътрешността на кораба и се предполагаше, че е най-безопасното място. Плановете им обаче отново се объркаха. Нова експлозия избухна точно пред тях. Взривната вълна повали повечето на пода. Когато се изправиха пред тях имаше нов пожар, който не позволяваше да напредват. Огънят зад тях пък също приближаваше, а въздухът ставаше все по-задимен. Единственият им избор оставаше да продължат по тесния коридор към складовите помещения. Цялата тълпа първокурсници се втурна в тази посока. Скоро обаче всички осъзнаха, че продължават да са в беда. Ставаше все по-задимено, а складовите коридори нямаха добра вентилация, тъй като не бяха предвидени за много хора. Дишането на всички се затрудняваше все повече. Алекс усещаше, че мнозина съвсем скоро ще изпаднат в паника. Изведнъж Габриела се провикна:
– Следвайте ме! – Махна с ръка и тръгна по едно от разклоненията на коридора. Отвсякъде имаше врати, които стояха заключени. Повечето кадети никога не бяха идвали в тази част от кораба и Алекс се запита как Габриела знае накъде ги води? Никой друг обаче нямаше ни най-малка представа какво да правят, така че я следваха инстинктивно. Достигнаха до края на задънен коридор.
– Дай ми инструментите! – обърна се тя към Джери. Той и подаде куфарчето, а Габриела го отвори, грабвайки една голяма отверка, след което се зае да развива винтовете, прикрепящи един от панелите на стената. Останалите я гледаха учудено. Без да губят време, Зак и Алекс също взеха по една отверка помагайки, да стане по-бързо. Те отместиха големия панел и пред очите им се отвори тесен проход.
–Знаеш ли къде води това? – Попита учудено Зак.
–Да! Имай ми доверие, била съм тук и преди.
В началото мнозина се колебаеха да я последват, но въздухът ставаше все по-труден за дишане и те решиха, че така или иначе няма какво да губят. В тясната шахта, където минаваха тръби и кабели кадетите можеха да се движат бавно и само в колона по един. В един момент стана много горещо.
–Преди не беше толкова топло! – Извика Габриела– Сигурно минаваме покрай пожар и стените на шахтата се нагорещяват!

Алекс се чувстваше като в пещ, но всички успяха да преминат през горещия участък без да се опекат живи. Накрая Габриела избута решетката и се озоваха в хангара. Сега той изглеждаше преобразен, осветлението грееше силно, имаше многоброен персонал, който сновеше нагоре-надолу. През улеите непрекъснато пристигаха изтребители за презареждане. Техническите екипи бързо ги обслужваха, наливайки гориво в резервоарите им, зареждайки плазмените оръдия с нови боеприпаси и прикрепяйки проследяващи ракети на съответните места. Цареше шум и оживление и почти никой не обърна внимание на неочаквано появилите се стотина кадети първокурсници. Алекс забеляза, че някои от изтребителите, които кацаха, изглеждаха в окаяно състояние, получили множество попадения в корпусите си. Техниците ги задържаха по-дълго време, опитвайки се да ги позакърпят, след което ги връщаха обратно в боя. Един от Ягуарите влетя през тунела за кацане направо горящ. Няколко човека от екипа по поддръжка бързо потушиха огъня с пожарогасители, но машината не можеше да се използва, затова пилотът напусна кабината, а полуразрушеният изтребител беше добутан до края на хангара, където стояха паркирани още няколко повредени машини.
– Госпожице Каменова! – Чу се строгият глас на командир Кърт – Какво правите тук с всички тези кадети?
– Сър, отсекът в който се намирахме, беше засегнат от пожар! – Изстреля бързо Габриела. Последният път, когато се намираше в това помещение и Кърт ѝ крещеше така, си мислеше, че с кариерата ѝ във флота е свършено.
– Има ли пострадали? – попита с по-смекчен тон Кърт.
– Имаме хора с изгаряния и почти всички сме интоксикирани от дима, Сър! – Отговори вместо нея Ками.
– Ясно! – каза Кърт и повика няколко медицински екипа, които се заеха да отвеждат кадетите и да оказват първа помощ на тези, които изглеждаха по-сериозно пострадали.
Алекс забеляза как Габриела бавно се отдалечава от тълпата и сяда на един сандък с изглед към пистите, където излитаха и кацаха изтребителите. Той се приближи и седна до нея.
– Иска ли ти се да си в един от тези в момента?
– Да пилотираш в истинска битка… – промълви Габриела, наблюдавайки как от тунела се появява Ягуар, целият надупчен от плазмени попадения. Изглежда от левият му двигател се процеждаше повече дим от нормалното. Пилотът въпреки всичко реши да поеме риска и да излети още веднъж.– Сигурно е ужасяващо… но все пак бих желала да мога да се включа! Вероятно звучи много глупаво от моя страна.
– Може, но в такъв случай всички сме глупави, защото точно за това се записахме във флота.
– Да…
В един момент Ягуарите започнаха да кацат, но не излитаха вече. Техниците ги подреждаха в хангара, така че да заемат най-малко място. Явно битката приключи, но какъв ли беше изходът от нея? Дали са успели да спасят всички пленени транспортери? Дали са унищожили аркусианските кораби или просто си бяха плюли на петите? В този момент никой не можеше да им каже, докато:
– Арвин! – извика Габриела, скачайки от сандъка. Тя се втурна напред. Алекс погледна в тази посока и видя младият лейтенант, който тъкмо слизаше от машината си с лице, опушено от сажди. Изстрадалият му Ягуар беше надупчен от плазмени снаряди почти навсякъде. Как изобщо функционираше? Арвин прегърна здраво Габриела, когато тя се хвърли на врата му, след което двамата страстно се целунаха.
Той беше истински герой! Биеше се с враговете, помагаше на приятелите, рискуваше живота си и момичетата бяха луди по него. Алекс въздъхна. Забеляза Златина, партньорката на Арвин да слиза невредима от нейния Ягуар 7. Когато се приближиха към него, Алекс най-сетне имаше възможност да получи малко информация от първа ръка:
– Какво стана в крайна сметка?
– Бихме се, докато и петте товарни кораба успяха да си включат двигателите и да избягат. След това и ние офейкахме. – отговори му Златина.
– Значи не успяхме да ги надвием? – попита Габриела.
– Не, твърде много бяха. – обясни Арвин.
– А защо не пратихме всичките изтребители още в началото? – попита Алекс. Тази част от битката му се струваше най-необяснима.
– Аркусианците използваха, изненадваща тактика. С помощта на специални снаряди, те успяха да взривят част от коридорите за изстрелване на изтребители. Изглежда са знаели много добре къде да се целят. Така половината ни ескадрила се оказа блокирана. Наложи се машините да се преместят в други хангари, откъдето можеха да излетят, но това отне време.
Алекс имаше още много въпроси, но Арвин и Златина знаеха колкото и той. Изглежда утре в новинарските сайтове щеше да научи повече.