–Адмирале, разбирам причината за гнева Ви, но Ви съветвам да се отнасяте с повече уважение към представителите на централното командване. – Каза мъжът от екрана със студен тон. Това беше генерал Харълд Брик, главнокомандващият на генералният щаб на Звездния Съюз.
– Едва не загубихме цял кръстосвач! Когато ни заповядвате да пратим някой от корабите си в битка, трябва да разполагате с надеждни разузнавателни данни! – адмирал Стаматов беше вън от кожата си от ярост. Тонът му изобщо не се съобразяваше с ранга на човека от другата страна на екрана.


– Разузнавателните данни никога не могат да бъдат сто процента сигурни, Адмирале, и Вие го знаете – отговори Брик със все така леден тон. – Екипажът на “Перперикон” изпълни дълга си, а мисията беше успешна, така че не виждам причини за излишно драматизиране.
– Естествено, какво са няколко човешки живота, които можеха и да не бъдат пожертвани, ако си бяхме свършили работата малко по-добре?!
– Мисля, че разговорът ни приключи, Адмирале – каза ледения глас и без да дочака отговор прекъсна връзката.
Адмирал Стаматов изпуфтя, тръшвайки се на креслото си.
– Знаеш ли какво, Лао, притеснявам се от нова война с аркусианците! И не защото флота и войниците ни са слаби или пък аркусианците са твърде силни. Притесняват ме такива идиоти като Брик. С тяхната компетентност ние сами ще се бием, а аркусианците могат просто да си стоят отстрани и да гледат.
– Трябва да разширим собствените си наблюдения над Тъмния сектор – отговори Лао Ян, който в този момент се намираше в кабинета на Адмирала. – Очевидно е, че не можем да разчитаме на разузнаването на централното командване. Те тотално не са в час и могат да ни вкарат в голяма беда.
– Съгласен съм! Надявам се новата модификация на Ягуарите специално за разузнавателни цели да бъде готова скоро. Тя ще ни даде възможност за по-дълбоко, проникване в Тъмния сектор.
– Също така не е лошо да помислим за модернизиране на корабите си... – допълни Ян. – ...ако все пак мислим да се бием с аркусианците. Последният път ни хванаха неподготвени. Успяха да пратят много точни ракети в улеите за изстрелване на изтребителите и така блокираха половината ни ескадрила.
– Да, това е много притеснително. Ще предам доклада Ви на инженерният отдел и дано измислят някакво подобрение.



Алекс се събуди в необичайно мекото и широко легло в стаята му в хотел “Звезден Изгрев”. Изкуственото слънце се процеждаше през белите завеси, хвърляйки приглушена светлина в помещението, известявайки началото на новия ден. На лявото му рамо се пилееше яркочервената коса на Силвия. Бяха прекарали своята първа нощ заедно. Алекс се наслади за миг на красивото ѝ лице, изглеждащо дори още по-невинно в съня си. Събитията от предния ден му бяха като в мъгла. Опита се да подреди спомените и мислено се върна тринадесет часа назад, обратно на борда на “Перперикон”. След като опасността отмина, колосалните количества адреналин, които организмът му отделяше, за да го държи нащрек се уталожиха и изведнъж се почувства безкрайно уморен. Същото можеше да се каже и за останалите. Лицата на Мегън, Зак, Габриела и дори на Арвин и Златина изглеждаха изтерзани и крайно изтощени. Тъй като нямаше кой да се погрижи за тях, а пожарът в техните квартири тепърва се потушаваше от огнеборците, те нямаше къде да отидат и прекараха остатъка от пътуването в хангара при изтребителите. Арвин и Златина разказваха подробности от битката. Бяха участвали в нея от самото начало. Спомняха си с вълнение момента в който им е било съобщено, че половината от ескадрилата е блокирана и трябва да се справят сами. Преди да дойдат подкрепленията двамата на няколко пъти са се разминали на косъм от смъртта.
– Не съм участвал в Голямата война с аркусианците – каза Арвин – но не мога да си представя да е по-ужасно!
Сетне дойде моментът, в който “Перперикон” достигна до позицията на Седми флот, извън пределите на Тъмния сектор. Аварийни кораби се включиха в гасенето на големите пожари на кръстосвача. Цивилните и кадетите бяха евакуирани с транспортни совалки към «Оазиса». Арвин и Златина останаха на борда, но Алекс, Зак, Мегън и Габриела, заедно с останалите кадети, трябваше да напуснат. В спомените му изплу гледката, когато совалката им кацна на докинг-станция номер шестнадесет и вратите се отвориха. Цареше истински хаос. Станцията беше препълнена от хора, имаше десетки носилки с пострадали, които биваха отнасяни от медицинските екипи и това допълнително затрудняваше движението. И тогава я видя. Яркочервеният цвят на косата ѝ се открояваше на фона на сивата тълпа. Тя се затича към него.
– Алекс! – извика Силвия, след което се хвърли в обятията му. Двамата се целунаха страстно, както никога досега. – Мислех, че съм те загубила!
– Ами! Не знаеш какво огнено шоу изпусна! – намеси се Зак с типична за него грубовата шега, която обаче успя да накара всички да се усмихнат.
По-нататък кадетите бяха настанени в хотел “Звезден Изгрев”, намиращ се на “Оазисът”. Квартирите им на “Перперикон” известно време нямаше да са обитаеми. Никой не се оплакваше, тъй като хотелът имаше четиризвезден статут и предлагаше лукс, за какъвто не можеха и да си мечтаят във флота. Алекс прекара остатъка от деня заедно със Силвия. Неусетно го обзе чувство на спокойствие и блаженство. Когато се свечери, те плуваха в басейна на хотела, след това пиха коктейли в бара заедно със Зак, Мегън и Габриела. Тогава Алекс си помисли за превратностите на живота. До преди няколко часа се бореше със смъртта, притиснат в огнения ад на “Перперикон”, а сега пиеше коктейл заедно с най-прекрасното момиче, което някога бе срещал.

Алекс успя да подреди тези спомени в съзнанието си, докато се подготвяше за новия ден. Силвия все още спеше. Взе си закуска и седна пред компютъра в хотелската стая, за да провери какво ново има в старнет. Както се очакваше, битката на “Перперикон” с аркусианците стана водещо медийно събитие в целия Земен Съюз. Алекс успя да изгледа няколко репортажа в Стартюб. Имаше интервю с капитана на един от отвлечените транспортни кораби. Той обясняваше, че след като са били нападнати и оръжията им извадени извън строя, аркусианците се погрижили да повредят двигателите.
– Мислехме, че това е краят, защото аркусианците никога не взимат пленници, а избиват всички до крак, но изумително, те използваха някакъв вид гравитационен лъч, за да ни завлекат към Тъмния сектор.
В този момент репортерът взе думата обръщайки се към водещият на предаването:
– Това всъщност е и най-необяснимото парче от пъзела, Джон. Знаем за засилената активност на аркусианците от известно време насам, за новата им космическа станция в близост до пограничната зона и за зачестилите атаки над флотски кораби. Остава мистерия обаче, какво всъщност се опитват да постигнат? Последният случай хвърля нова светлина показвайки , че целта на тези атаки може би е да бъдат отвличани човешки същества. Припомням, че всички нападнати през последната една година космически съдове превозваха голям брой хора на борда си.
–Прав си Фил – Намеси се водещият – Тази нова тенденция в поведението на аркусианците ярко се откроява от досегашната им практика. В миналото те не проявяваха какъвто и да е интерес към другите раси, освен желанието да ги видят мъртви. По време на Голямата война, не влизаха в контакт с населението на превзетите от тях планети ами директно унищожаваха всяка форма на съзнателен живот бил той хора или Мараи. Никога преди не са взимали пленници, нито пък се оставяли да бъдат пленени живи!
– Това може да означава само едно, Джон! Явно ставаме свидетели на драстична промяна в поведението им. Каква може да е причината за този внезапен интерес от страна на аркусианците да залавят живи хора? Много вероятно е да разработват нови видове биологично или химическо оръжие и им трябват експериментални обекти.
–Звучи ужасно, Фил, но вероятно е най-правдоподобното обяснение.
–Имаше и още едно неясно парче от пъзела. Аркусианците нападат само военни кораби, защо? Ако просто искаха да изпробват биологично или химическо оръжие, можеха да ползват цивилни, които представляваха по-лесна плячка?
–Не знам Фил, някои анализатори спекулират, че аркусианците смятат военните за най-силните и издръжливи представители на човешката раса, както е може би при самите аркусианци и че именно върху тях е необходимо да експериментират, за да постигнат желания резултат. Също не е изключено да желаят да извлекат ценна информация за отбраната на хората, за което цивилни не биха им свършили работа.
–Възможно е Джон, но всичко това си остава само в рамките на догадките. След вчерашните събития обаче, едно нещо е сигурно – зачестилите атаки по някакъв начин са свързани с желанието на аркусианците да се сдобият с жив човешки материал. Защо обаче, остава загадка...
Силвия започна да се събужда.
– Колко е часът? – попита тя.
– Почти седем и половина е! – отговори Алекс.

– О, не, трябва да побързам. Ще закъснеем за лекцията по Оперативна Съвместимост. – Лекцията се водеше от единственият Марайски преподавател, генерал Хсион Зейнос. – Трябваше да ме събудиш по-рано.
– Не исках да ти развалям съня. – отговори Алекс. Сега поне им беше по-лесно да достигат до лекциите, тъй като Алекс живееше на «Оазиса».
Влизайки в аулата, двамата трябваше да се разделят. Алекс седна при останалите перпериконци, докато Силвия се присъедини към кадетите на “Мадара”. И без друго беше подлагана на голям натиск от страна на бившето си гадже Стийв и неговите приятели, така че положението ѝ съвсем щеше да се влоши, ако я видеха да седи в групата на перпериконци. Ето защо се настани до Беки и Бен.
След лекцията Алекс трябваше, да се завърне на борда на “Перперикон”, защото имаха упражнение по бойно пилотиране. Практическите упражнения продължаваха да се провеждат на борда на кораба въпреки усилените ремонтни дейности и факта, че кадетите в момента не живееха там. Още със слизането си на докинг-станцията Алекс усети острата миризма на нагар, която не беше изчезнала след потушаването на пожарите. Заедно с Габриела минаха през главната зала, която изглеждаше преобразена. Магазините и заведенията стояха затворени. Навсякъде щъкаха строителни машини, работници и колички, пренасящи материали. Личеше си, че Лао Ян използва момента не само да поправи “Перперикон”, но също и да проведе всички дълго отлагани модернизации.
В хангара ги посрещна командир Кърт, който с все така уверен тон им обясни предмета на днешното упражнение, сякаш нищо не се беше случило. Въпреки това, Алекс забеляза промяната по лицата на останалите кадети. Всички изглеждаха някак притеснени и уплашени. Вероятно последните събития ги бяха отрезвили. Това не беше игра, не се намираха в училище. Обучаваха се, за да правят това, което извършиха бойните пилоти на “Перперикон” преди по-малко от двадесет и четири часа – да рискуват живота си, ако е необходимо.
След като инструктажа приключи, един по един се изстреляха в открития космос с учебните Хигруси. Докато излиташе, Алекс бе обзет за пореден път от мисълта, която го спохождаше много често през последното денонощие. Какво е чувството да излетиш през същият този тунел, знаейки, че от другата страна те чакат аркусианци, с които трябва да се сразиш в смъртоносна битка? Само при мисълта за това адреналинът му се покачи. Когато се озова в открития космос мислите му забегнаха в друга посока. За първи път имаше възможността да разгледа пораженията, понесени от “Перперикон” по време на битката. Въпреки интензивно течащите ремонтни дейности следите бяха далеч от заличаване. Две огромни черни пробойни зееха на местата на взривените плазмени оръдия. Имаше и множество по-малки пробиви по корпуса, включително и тази в близост до стаята, в която се намираха по време на битката. Гледката го накара да настръхне. Колко ли време щеше да отнеме, докато “Перперикон” си възвърнеше нормалният облик?

Алекс не можа да мисли дълго по този въпрос. Започваше упражнението и кадетите щяха отново да тренират водене на космически бой. Все пак втори кръг на военните игри започваше само след две седмици. Тогава те щяха да се изправят срещу кадетите от “Мадара” и “Хелзинг”. Не можеше да си позволят да са вън от идеална форма. За съжаление, събитията от предния ден явно повлияха в значителна степен на концентрацията и психиката им. Тренировката протече вяло и всички допускаха глупави грешки. Единствено Габриела и Алекс се представяха на ниво, но дори те бяха далеч от върховите си постижения. Най-зле от всички се справяше Джери. Сякаш целият напредък, който с помощта на Алекс придоби в последните седмици, изчезна яко дим. Дойде време за почивката и учебните Хигруси се отправиха през тунелите обратно в хангара. Алекс и Габриела останаха за малко насаме и тогава тя изля цялото си недоволство:
– Отчайващо е! – въздъхна, подпирайки се уморено на колесника на своя Хигрус, все още облечена в пилотският костюм.
– Хората са стресирани и уморени. До няколко дни съм сигурен, че ще си възвърнем ритъма.
– Не знам, Алекс, това изоставане може да ни коства много. “Хелзинг” и “Мадара” направо ще ни издухат.
– Сигурен съм, че ще се справим! А и няма полза да се ядосваш, не сме виновни, че вчера едва не загинахме.
– Да, за това нищо не можем да направим, обаче има неща, които зависят от нас, но отказваме да ги подобрим.
– Какво имаш предвид?
– Знаеш за какво говоря! Твоят приятел Джери. Ако не друго, той със сигурност ще ни закопае!
– Хайде, пак! Джери има голямо подобрение и не трябва да го гоним от отбора.
– Трябваше отдавна да сме го сменили, за да има време новият човек да свикне с екипа и да е във форма за втория кръг на игрите.
След този кратък и не много приятен разговор те трябваше да отидат отново в стаята за инструкции, защото командир Кърт имаше нова задача за следващия час.
– Така, кадети, съвсем умишлено пренебрегвах частта от обучението ви, касаеща атакуването на наземни и стационарни цели, оказването на поддръжка на сухопътните сили и прочее. – Започна той с присъщия си ясен и отсечен тон. – Съсредоточавахме се единствено в космическия бой, където трябваше да отразявате други изтребители. Тактиката ми беше такава, тъй като знаех, че в първи кръг на игрите ще ви се наложи да правите само това. Във втори кръг обаче, нещата се променят, ще сте част от симулирано голямо сражение, заедно с останалите кадети, от всички родове войски, включително и сухопътните ни сили. Може да се наложи да атакувате наземни цели, и не искам да излезе, че не съм си свършил работата, тъй че сега ще тренираме това.
Всички направиха леко разочаровани гримаси, а Алекс забеляза как Габриела изпадна в тиха паника. Лицето и посърна и тя подпря чело на ръцете си. Той чудесно я разбираше, бяха го обсъждали многократно. Според нея оцеляването им по време на битката и крайната победа, зависят от това доколко ще могат да надвият кадетите от другите кръстосвачи в пряк двубой. Нищо друго нямаше значение, а сега това упражнение щеше да си е чиста загуба на време. Командир Кърт забеляза разочарованието по лицата на кадетите и каза с почти весел тон:
– Е, поне сега ще можете да стреляте с истински муниции! – Последните думи предизвикаха въодушевление сред останалите, с изключение на Габриела, която вероятно продължаваше да смята това за глупост.

След края на инструктажа всички скочиха обратно в кабините на своите Хигруси и след секунди се озоваха в открития космос. Тъй като Седми флот не се намираше в близост до планета, за целта на упражнението щеше да се използва същата платформа, на която се проведе състезанието между пехотинците на “Перперикон” и тези на “Дунав” в миналият кръг на военните игри.
Кадетите летяха в бойна формация и по сигнал на командир Кърт всеки един от тях се спускаше самостоятелно, правейки заход към платформата. Целта беше да се поразят по пет стационарни мишени, представляващи големи бели квадрати с нарисувани върху тях концентрични окръжности с различен цвят. След всяко прелитане кадетът се връщаше във формацията и за да опита отново, когато му дойде редът. Време беше Алекс да изпълни първия си атакуващ заход към мишените. Имаше опит в подобно упражнение само от симулатора. Докато изпълняваше маневрата, следеше внимателно скоростта и ъгълът на атака, така че да се окаже в най-благоприятна позиция. Той обаче не прецени, че изкуственото гравитационно поле на платформата ще му придаде малко допълнителна скорост. Когато се озова на подходяща за стрелба позиция, Алекс летеше по-бързо, отколкото му се искаше. Трябваше да действа , за да не пропусне мишените. Натисна спусъка, намиращ се на щурвала и за първи път усети вибрациите предизвикани от истински плазмени оръдия, които, макар и учебни, притежаваха огромна разрушителна мощ. Чуваше се ритмично думкане от двете страни на кокпита. Като златисти стрели плазмените снаряди озариха пространството, насочвайки се към повърхността на платформата. След секунди започнаха да избухват около мишените, образувайки големи оранжево-кафяви кълба от огън и пушек. Алекс прелетя над тях и предприе издигане. Първата му атака приключи и трябваше да се върне във формацията. Командир Кърт му съобщи, че е успял да порази само една от мишените, което си беше разочароващо. Останалите кадети също не се справяха особено убедително. Хигрусите, за разлика от транспортните кораби и Страйкърите, не можеха да летят много бавно или да се задържат неподвижно над даден обект, така че да имат възможността спокойно да го обстрелват. Те трябваше да пикират и чрез умело насочване пилотите можеха евентуално да поразят наземната цел, докато прелитат над нея. В това се състоеше и трудността. Скоро Алекс разбра, че резултатът му всъщност е доста приемлив, тъй като при първият опит повечето кадети прелитаха по такъв начин, че серията снаряди минаваше някъде встрани от мишените. Той поне бе успял да постигне правилно направление на полета, докато пикираше. Габриела също порази една мишена. Изненада поднесе представянето на Джери. Освен, че заходи много правилно, той единствен прецени, че гравитационното поле на платформата ще окаже влияние на полета и го взе предвид, така че скоростта му беше точно толкова, колкото желаеше. За всеобщо учудване, Джери порази всичките пет мишени още с първия си опит. По радиостанцията се чуха специалните поздравления на командир Кърт нещо, което получаваха рядко дори най-добрите. По-нататък кадетите повтаряха упражнението, като с всеки нов опит се наблюдаваше видимо подобрение. На четвъртият път Алекс успя да порази всичките си пет мишени, което го накара да се почувства изключително горд. Разбира се, неговото постижение бледнееше пред това на Джери, който за всичките си опити не пропусна нито една. Алекс намираше това за наистина феноменално.

След края на упражнението всички изглеждаха в приповдигнато настроение. Стрелянето с истински муниции се оказа забавно. Дори Габриела нямаше, чак толкова недоволен вид. Джери бе на седмото небе. За първи път откакто постъпи във флота се справяше добре с практическо упражнение. Алекс се радваше за него. Сякаш камък падна от шията му. Цялата тази работа с гоненето на Джери от отбора изключително много му тежеше в последно време.
Кадетите се насочиха към докинг-станция номер седем, откъдето щяха да вземат транспортна совалка обратно за “Оазисът”. Алекс имаше среща със Силвия. Чувстваше се развеселен след упражнението и си представяше, че двамата ще си прекарат страхотно, но уви, нова буря се задаваше на хоризонта. Когато се срещнаха в един от парковете на “Оазисът”, още от далече забеляза, че лицето ѝ е помръкнало. Тя го прегърна и едвам сдържаше сълзите си.
– Какво се е случило?! – попита почти уплашен Алекс. Двамата седнаха на една пейка и тя подпря глава на гърдите му.
– Не издържах! – отговори през сълзи Силвия.
– Кое? – Той я притисна към себе си.
– Отношението на останалите… – Тя вече ридаеше – Става все по-зле.
– Какво точно стана?
– Казах им, че напускам отбора... – Настъпи кратка пауза. – Никой не се опита да ме спре. Всички ме гледаха студено, сякаш само това са чакали, а някои дори открито се усмихваха.
– Това е ужасно! – промълви Алекс. Знаеше, че ако поне Бен и Беки бяха в отбора на Мадара, те щяха да се застъпят за Силвия, но за съжаление двамата не се класираха и това оставяше Силвия съвсем сама. През ума му мина и друга мисъл. Да се откажеш от мястото си в отбора е все едно да захвърлиш шанс за първокласна кариера като боен пилот на боклука. Кадетите от отборите получаваха винаги най-добрите назначения и имаха най-добри шансове бързо да натрупат опит и да се издигнат. Заради цялата тази драма, в която и той самият имаше пръст, Силвия можеше да пропусне тази възможност.
– Какво смяташ да правиш?
Тя изхлипа няколко пъти, след което каза през сълзи:
– Подадох молба за трансфер на “Перперикон”. Щом като не ме искат…
– Добре. Това бих направил и аз на твое място. Даже смятам, че е възможно догодина да те приемат в отбора на “Перперикон”.
– Бих се радвала, ако се случи. Ще се постарая много… – За Силвия това оставаше единственият шанс да се завърне отново като участник във военните игри, макар и след една година. Със сигурност никога нямаше да може да бъде отново част от отбора на “Мадара”. Двамата станаха от пейката, Алекс искаше да я разсее от тягостните мисли, и затова реши да тръгнат в посока към малкия увеселителен парк на “Оазисът”. Когато пристигнаха, тя нямаше желание да се вози на въртележки и влакчета на ужасите, за това Алекс реши да се опита да спечели награда на едно от стрелбищата. Това се стори добра идея и на двамата. Стрелбището представляваше класически фургон с няколко въздушни пушки и мишени, представляващи подобни на капачки метални кръгчета, които падаха назад, когато сачмите ги уцелваха. Алекс взе една от пушките от човека във фургона и се насочи към мишената с най-малките капачки. Ако успееше да събори и петте, щеше да спечели най-голямото плюшено мече. Припомни си всички принципи, научени в упражненията по стрелба и се съсредоточи. Чу се първото щракване на въздушната пушка и една от капачките падна. Окуражен, Алекс продължи сваляйки още една. Последваха я третата и четвъртата – също точни попадения.
– Много си точен. – окуражаваше го Силвия. При петият изстрел обаче той пропусна. Имаше право на един допълнителен патрон и това щеше да е последният му опит. Алекс се концентрира максимално, притаи дъх, пръстът му бавно започна да натиска спусъка, обирайки свободния ход и точно в този момент се чу щракване. Капачката, в която се прицелваше падна, но не от неговата съчма, намираща се все още в цевта. Измина около секунда преди да осъзнае какво е станало. Извърна се и видя зад себе си Стийв заедно с двама негови приятели, държащ победоносно въздушна пушка в ръка.
– Защо стреля по моята мишена?! – гневно извика Алекс.
– Е, какво, ти нямаш проблем с това да налиташ на чуждото!
– Стига Стийв, това е нелепо! – Намеси се Силвия. Алекс не отговори нищо, само остави пушката на тезгяха и пристъпи напред. Стийв също подаде оръжието на един от приятелите си и пристъпи. Двамата бяха на не повече от тридесет сантиметра един от друг. Алекс нямаше намерението да преговаря, а и точно в момента не беше в настроение за това:
– И какво ще направиш по въпроса? – беше единственото което каза. Това се оказа достатъчно, да запали искрата на неизбежния конфликт. Стийв замахна, Алекс се наведе и му нанесе удар в торса. След това двамата се вкопчиха един в друг и започнаха да се въртят, помитайки машина за захарен памук и маса за сувенири. Скоро се отскубнаха и започнаха да си разменят юмручни удари и ритници. Силвия безпомощно гледаше, заровила пръсти в косата си, докато приятелите на Стийв го окуражаваха, викайки “Смачкай го, Стийв!”, “Давай, Стийв!” и други подобни. Скоро обаче на мястото пристигнаха двама флотски полицаи, повикани навярно от търговците, чиито щандове бяха пометени от двамата биещи се. Полицаите бързо разтърваха Алекс и Стийв, след което ги арестуваха за нарушаване на общественият ред. Двамата бяха отведени с белезници на ръцете. На Алекс му предстоеше да опознае още една част от флота, с която не се бе сблъсквал досега – арестът.