Изтеглете във формат за мобилно устройство

 

След като се сбогуваха с професор Клод, петимата наскачаха в новопридобития персонален космически кораб. Оборудването за огнено шоу беше и бездруго натоварено в багажното отделение, така че вече нямаше какво да ги бави. Те трябваше час по-скоро да напуснат станция „Дженезис-27“ и да се отправят към Седми флот.


На борда на малкия летателен апарат, който петимата се съгласиха да кръстят „Инсиниум 1“, ролите веднага се разпределиха, така че да бъдат избегнати всякакви възможни опасности. Мегън зае главната роля на капитан и първи пилот, Габриела беше втори пилот, Алекс и Зак отговаряха за сигурността и щяха да оперират с двете малки плазмени оръдия в случай на нужда, а пък Силвия отговаряше за дълбоко пространствения скенер и трябваше да известява за наближаващи опасности. А такива се очакваше да има. Все пак петимата щяха да нарушат забраната за пътуване в пограничната зона в конвой, по-малък от осем кораба. Да срещнат аркусианци беше слабо вероятно, но да се натъкнат на патрул на флота си оставаше съвсем реална възможност. Дори цивилните кораби представляваха заплаха, защото можеха да ги засекат и да докладват на флота за тях. Ако ги заловяха да пътуват сами, наказанията щяха да са сурови.
Първата им непосредствена задача беше да напуснат станцията, без да бъдат забелязани.
— Ако това, което професор Клод ни каза, е вярно, стелт заглушителите трябва да са от последно поколение и да превъзхождат всяка човешка технология, която в момента е в употреба — предположи Мегън.
— Така е, единствено не е ясно дали действа спрямо аркусианците, но за радарите на станцията би трябвало да сме невидими — съгласи се Габриела.
Те включиха двигателите, които започнаха да работят безпроблемно и корабът плавно се издигна над улицата.
— Този кораб е страхотен! — възкликна почти веднага Мегън. — Как леко излетя и колко лесно се управлява!
— Няма нищо общо с бараката, която купихме от онзи Мъри — добави Габриела.
След по-малко от минута летяха над града и вече наближаваха границата на изкуствената атмосфера. Тя се поддържаше от подобно на балон стазисно поле, което щяха да прекосят всеки момент, озовавайки се в открития космос.
— Когато преминем през полето, смущението, което ще предизвикаме със сигурност ще бъде регистрирано от командната зала на станцията — предупреди Мегън. — Тогава те ще съсредоточат скенерите си, за да разберат дали някой се опитва да влезе или излезе от станцията без позволение.
— Вече съм включила стелт заглушителите. Ако всичко е точно, би трябвало радарите им да не ни засекат — докладва Силвия.
— Дано да работят както трябва! — измърмори Зак.
След малко корабът премина през полето и се озова в открития космос. Видимо не настъпи никаква промяна. От контролната зала на станцията не се опитаха да се свържат с тях, за да ги накарат да се върнат. Явно заглушителите работеха и в момента малкият кораб летеше незабелязано. Мегън въведе координатите за пристигане и зададе скорост от шест и половина светлинни години.
— Така би трябвало да е напълно безопасно и ще пристигнем към шест часа сутринта — докладва Мегън.
— Ха, даже ще имаме време да се пооправим преди упражненията! — възкликна Силвия.

Чакаше ги дълъг път и те неусетно започнаха да разговарят за събитието, което най-много ги интересуваше — финалите на военните игри. Предстояха дни на усилена подготовка. След това трябваше да завоюват победата срещу двата кръстосвача, които щяха да им съперничат във втори кръг.
— Според мен срещу „Мадара“ ще ни е по-трудно — заяви Зак.
— Всички преживяхме драмата между Алекс, Силвия и Стийв и определено за нас битката срещу „Мадара“ е с по-голям емоционален заряд — намеси се Габриела. — И все пак не бива да подценяваме „Хелзинг“. Това, че те извоюваха по-трудно класирането си за финалите, може просто да значи, че са попаднали на по-силен противник, а не че непременно са по-слаби.
— Като стана дума за емоционален заряд, не мисля, че само драмата с Алекс и Силвия е проблемът — отново се обади Зак. — Дразня се как някои мадарци непрекъснато изтъкват, че са от флагманския кораб, сякаш има някакво значение! Мислят си, че са специално подбрани най-добрите на този кораб!
— Да, в интерес на истината това е доста разпространено мнение на борда на „Мадара“ — потвърди Силвия.
Погледите незабавно се преместиха върху нея. Тя единствена бе учила на „Мадара“ почти една година и имаше опит от първа ръка.
— Не знам дали са подбрани най-талантливите, но със сигурност там се намират най-големите връзкари във флота — продължаваше тя. — Голяма част от кадетите са деца на висши офицери. Родителите на много от тях служат на други кораби, но предпочитат децата им да учат именно на „Мадара“.
— Не е чудно, че трансферът ти от „Мадара“ на „Перперикон“ се осъществи толкова лесно. Сигурно веднага се е намерили кого да сложат на твоето място — коментира Алекс.
— Все пак донякъде е необяснимо — продължи Силвия. — Като се има предвид, че съм учила и на двете места, мога да кажа, че по никакъв начин „Перперикон“ не предлага по-лоши условия за обучение. Защо тогава родителите, които имат положение във флота, се борят децата им да бъдат приети непременно в „Мадара“? Нима е само заради суетата да кажат, че децата им учат на флагманския кораб?
— Това е, но има и друго — отговори Габриела. — Според мен, родителите мислят, че флагманският кораб е най-безопасното място в целия флот. Все пак пратиха „Перперикон“ на онази спасителна мисия, където едва не загинахме.
— Е, значи сме извадили късмет, че не сме на „Мадара“ — развесели се Зак. — Така има по-голям шанс да не умрем от скука!
— Имаме си компания! — извести Силвия, прекъсвайки рязко разговора. Гласът ѝ беше напрегнат и сериозен. На радара се виждаше конвой от осем обекта, които се насочваха по тяхното направление. Първата реакция на Мегън беше веднага да изключи двигателите. Топлинните и енергийни следи, които те оставяха, предоставяха най-лесният начин да бъдат засечени, въпреки заглушителите. Когато двигателите не работеха, шансът кораба да остане незабелязан нарастваше значително. С пестеливо ползване на тръстерите за маневриране, Мегън и Габриела позиционираха кораба така, че да не е на пътя на конвоя. След няколко минути групата кораби мина достатъчно близо до тях, за да могат да ги видят на навигационния дисплей. Това бяха военни товарни кораби на флота. Конвоят премина, без да реагира по никакъв начин на тяхното присъствие в района, което означаваше, че не са ги засекли.

— Чудесно, успяхме да останем незабелязани от военни кораби! Явно заглушителите на професор Клод наистина са по-добри от всичко познато досега! — възкликна Мегън, но всички на борда на „Инсиниум 1“ знаеха, че истинското предизвикателство тепърва предстои. Няколко часа по-късно те наближиха сектора под пряко наблюдение на Седми флот. Основната цел на флота беше да следи за аркусиански бойни единици, което означаваше, че районът непрекъснато се сканираше от разположени на равни разстояния радарни дрони. Сега вече те трябваше да разчитат само на заглушителите, защото не можеха да се движат с изключени двигатели. Налагаше се да продължат напред. Тези последни минути от пътуването преминаваха в пълно мълчание. Петимата знаеха, че дори излишните звуци могат да предизвикат реакция от страна на сензорите. Времето минаваше напрегнато. Алекс стоеше като на тръни очаквайки всеки момент зад гърба им да се появи патрул от космически изтребители, изпратени да ги заловят. Засега това не се случваше. Скоро обаче достигнаха до най-опасната част. Трябваше да навлязат в пространството на самия Седми флот, където гъмжеше от патрулиращи изтребители. По-нататък щяха да се опитат да преминат покрай кръстосвачите незабелязано и да кацнат някъде сред пущинаците на „Оазисът“, оставайки невидими.
Мегън осъзнаваше, че скоро ще са в обхвата на кръстосвачите, които имаха най-мощните радари и сканиращи системи. Преминаването покрай тях незабелязано беше нещо, считано за почти невъзможно. Ето защо тя реши да не се предоверява само на заглушителите, а да вземе допълнителни предпазни мерки. Малко преди навлизането в най-опасната зона, тя ускори двигателите, след което ги изключи напълно.
— Разстоянието не е голямо, би трябвало да можем да стигнем до „Оазисът“, използвайки само инерцията си. Ще включваме тръстерите за маневриране, ако се наложи да коригираме посоката, но няма да се нуждаем от основните двигатели.
— Чудесно, така шансовете да ни засекат намаляват значително! — одобрително коментира Габриела. И все пак, колкото и да бяха уверени в своето прикритие, те нямаше как да не се чувстват уязвими, когато преминаваха в пространството между гигантските кръстосвачи „Перперикон“ и „Еверест“. Алекс погледна през прозореца надясно, където в далечината дори с невъоръжено око можеше да се види силуета на „Перперикон“. Това беше техният кръстосвач, техният дом, но в ситуацията, в която се намираха, представляваше вражески кораб, който не биваше да ги засече. Също както и останалите десетки прелитащи товарни кораби, изпълняващи различни поръчки. Изведнъж се чу разтревоженият глас на Силвия:
— От „Перперикон“ току-що излетяха два изтребителя „Ягуар 7“.
Всички замръзнаха. Изтребителите можеше да отиват просто на рутинен патрул, но може би бяха изпратени към тях, с цел да ги прихванат.
— Движат се с голяма скорост по нашето направление! — допълни с паника в гласа Силвия.

— Ще се отместим от пътя им — каза Мегън и направи корекция в курса. Все пак ако Ягуарите не ги забелязваха нямаше как да избегнат сблъсъка. Двата изтребителя приближаваха все повече. Петимата тръпнеха в напрегнато очакване, без да знаят какво ще се случи само след секунди. Мегън рефлекторно потърси мястото за включване на сензорите, които щяха да покажат дали изтребителите са със заредени оръжия, но после осъзна, че малкият цивилен кораб, с който летяха не разполага с такова оборудване. За щастие Ягуарите прелетяха над тях, без да реагират по никакъв начин и продължиха по пътя си.
— Представяте ли си каква ирония, ако тези двамата са Арвин и Златина! — отбеляза Зак.
— Нямаше да се учудя, вече веднъж за малко не ме изгониха от флота заради Арвин! — отбеляза саркастично Габриела, което предизвика усмивки по лицата на останалите. Алекс усети как напрежението, натрупало се през последните няколко минути се разсейва.
Предстоеше последното предизвикателство. Трябваше да приземят малкият кораб на „Оазисът“, без да бъдат забелязани. Петимата вече бяха уверени, че щом радарите не са ги засекли досега, значи най-вероятно няма да бъдат засечени. И все пак съществуваше реалната опасност някой от стотиците хора на „Оазисът“ просто да ги види как кацат.
— Предлагам да заходим успоредно спрямо плоскостта на „Оазисът“. Така, щом пресечем енергийното поле, ще се окажем ниско над гората и шанса някой да ни види, е малък — предложи Алекс.
— Да, по-трудно ще е за изпълнение, отколкото ако се снижим, идвайки косо отгоре, но наистина спестяваме много време, в което някой може да ни забележи как се снижаваме и кацаме — съгласи се Мегън. Двете с Габриела поеха финото ръчно управление на малкия летателен апарат. Използвайки само тръстерите за маневриране, без да включват основните двигатели, те промениха траекторията така, че сега летяха в посока на „Оазисът“. Гигантският космически град ставаше все по-голям с приближаването им. Синкавата му атмосфера сияеше като полукръг над града, задържана от бледорозово сияние — енергийното поле. От докинг-станциите излитаха совалки, но „Инсиниум 1“ не се насочваше към портовете за кацане, а право към силовото поле. Мегън и Габриела направиха последни корекции на курса. Трябваше да навлязат в атмосферата по такъв начин, че да се озоват на метри над короните на дърветата.
— Гледайте да не ни забиете в някой бор! — предупреди ги Зак. Минутите се точеха бавно, гората пред тях вече се виждаше ясно. След секунди те прелетяха през енергийното поле и се озоваха на около петдесет метра над дърветата. Въпреки, че Мегън намали значително скоростта преди навлизането през полето, сега озовавайки се в среда с атмосфера, корабът започна рязко да забавя ход, сякаш някой натисна невидима спирачка. Никога не бяха изпълнявали подобна маневра преди.
— Губим височина! — извика Габриела, виждайки как короните на дърветата се приближават. Мегън се опита да овладее положението, но разбра, че единственият начин е да включи главните двигатели. Само те можеха да ѝ дадат необходимата мощ. Изригващата сила на двигателите сякаш ритна кораба обратно нагоре и полетът беше овладян. След това вече с плавен ход Мегън отново се снижи близо до короните на дърветата и петимата се заоглеждаха, търсейки място за кацане.

— Ето там! — извика Силвия, сочейки първата попаднала пред погледа ѝ поляна. Без да губят време, Мегън и Габриела приземиха кораба. Петимата бързо излязоха и вече на твърда почва се почувстваха малко по-спокойни.
— Май никой не ни забеляза, летяхме само над гората — предположи Мегън.
— А какво ще правим с това? — попита Силвия, сочейки „Инсиниум 1“.
— Предлагам да го скрием в гората! — каза Зак и останалите се съгласиха. Мегън внимателно паркира кораба сред дърветата, а след това всички, следвайки съветите на Зак, направиха перфектен камуфлаж използвайки клони, трева и кал.
— Не предполагах, че знанията придобити в часовете по оцеляване ще ми бъдат необходими толкова скоро… — въздъхна Зак, след като приключиха.
Часът беше шест и половина сутринта. Упражненията им почваха в осем и половина. Те тичаха до докинг-станцията, за да хванат първата совалка към „Перперикон“, нямаха много време.
— Хубавото е поне, че толкова рано сутрин на „Оазисът“ няма никой, освен постоянния му персонал — отбеляза Зак, докато тичаха. Той единствен можеше да си поеме дъх, тъй като постоянните кросове бяха част от подготовката му като пехотинец. — Така шансовете някой да ни е видял са доста малки — продължи да разсъждава той, докато другите пъхтяха и се опитваха да си поемат въздух.
Когато стигнаха докинг-станция осемнадесет, Зак седна спокойно на една от пейките, докато останалите направо се свлякоха, сякаш всеки момент щяха да припаднат от изтощение. Совалката за „Перперикон“ пристигна след няколко минути и малка група от хора слезе на докинг-станцията. Петимата бяха единствените пътници, които се качиха за курса на обратно, тъй като толкова рано никой друг не се връщаше от „Оазисът“.
Когато се прибраха, имаха съвсем малко време да се освежат и закусят. След това Мегън трябваше да бърза за своето упражнение по десант, макар че едва ли нещо можеше да се сравни с десанта, който направиха днес на „Оазисът“. Зак имаше упражнение по тактическо ориентиране, а пък Алекс, Мегън и Силвия трябваше да се явят на поредното упражнение по бойно пилотиране. Тези упражнения ставаха все по-интензивни с наближаването на втори кръг на игрите. Командир Кърт искаше да е сигурен, че е изцедил от тях най-доброто. Проблемът беше, че те вече бяха изцедени, когато се явиха на упражнението. На продължилата два часа тренировка тримата дадоха най-слаби резултати, което не се беше случвало никога досега. Той ги извика в кабинета си.
— Какво си мислите, че правите?! — разкрещя се Кърт. — Нима си въобразявате, че сте толкова велики, та не си давате зор на упражненията?! Що за арогантност!
— Сър ние… — опита се да обясни Алекс.
— Не ми се оправдавайте! До игрите остава по-малко от седмица! Не е сега момента да се отпускаме! От вас точно най-малко го очаквах! — след тези думи Кърт забеляза умореният вид, зачервените очи и подпухналите клепачи, които тримата имаха. Докато говореше му стана ясно, че причината за лошите резултати не е мързел, а по-скоро физическа невъзможност.
— Аха, разбирам! — каза той. — Явно сте се размотавали някъде цяла вечер и сега сте като парцали! Това е недопустимо! Точно сега не е моментът да купонясвате по цели нощи!
След края на конското тримата си тръгнаха умърлушени от кабинета на командир Кърт.
— Е, като се има предвид каква всъщност е истината… — започна Алекс.

— Че нарушихме поне една дузина флотски разпоредби, включително тази за пътуването в група от поне осем кораба, неоторизирано проникване на територията на флота и т.н. — продължи Габриела.
— Май се отървахме доста леко — заключи Силвия.
На обяд се срещнаха с Мегън и Зак в столовата. Петимата седнаха на една маса. Мегън, подобно на тях, бе имала изключително гаден ден на упражнението по десант.
— Този Джери, през цялото време даваше по-добри резултати от мен! Само ако не бях толкова уморена… — говореше тя, прозявайки се.
В този момент всички се извърнаха с невярващи погледи към Зак, който, без да казва нищо, нагъваше салатата си и изглеждаше почти толкова свеж, колкото и прясно нарязаната маруля.
— А при теб как беше, Зак? — попита го Мегън.
— Ами, нищо особено. Моят отряд завърши първи на упражнението по тактическо ориентиране, както обикновено. Дори успяхме да изпълним трите бонус задачи.
За момент на масата настъпи тишина, като само ритмичното дъвчене на Зак се чуваше. Той сякаш изобщо не забеляза ефекта, който думите му предизвикаха.
— Не се ли чувстваш поне малко уморен от снощи?! — извика Мегън, като в гласа ѝ се четеше нещо средно между възмущение и отчаяние. Зак вдигна глава и едва сега осъзна удивлението, с което го зяпаха.
— Уморен? От какво? За моята подготовка на пехотинец една нощ без сън не е нещо кой знае какво. Все пак ни тренират да издържаме далеч по-тежки неща. Може би и вие, пилотите, трябва да помислите дали не е нужно да поработите малко за формата си…
— О, я млъквай! — тросна се Мегън, а останалите запратиха салфетки, корички хляб или каквото намереха по Зак.
— Хей, ама какво… — възмутено извика той, докато се пазеше от прелитащите предмети.

* * *

Вицеадмирал Лао Ян се намираше в командната зала на Перперикон, вперил поглед с напрегнато очакване в големия панорамен екран пред него. Стоеше прав в най-задната част на залата. Пред него се намираха станциите на първия офицер и на офицера по сигурността. Най-отпред се разполагаха седалките и пултовете на двамата пилоти. В страничната част на командната зала бяха разположени работните станции на останалата част от мостик екипа, най-вече специалисти, отговарящи за дълбоките скенери, оръжията и връзката с инженерния отсек. До началото на втори кръг на игрите оставаха три дни, но не това тревожеше ума на Лао Ян в този момент. За пореден път беше изпратил двама от най-добрите си пилоти на изключително опасна разузнавателна мисия в Тъмния сектор. Този път нещата бяха различни. Двамата пилоти щяха да изпробват ново поколение заглушители, произведени в лабораторията на Д-р Клод, базирана на станция „Дженезис-27“. С негова помощ трябваше да се приближат, оставайки незабелязани, на много по-близка дистанция спрямо аркусианската космическа база. Това щеше да им даде възможности за осъществяване на наблюдения, каквито флота не бе имал възможността да направи никога досега.

Лао Ян стоеше напрегнат. Нямаше никакви новини от пилотите вече трети час. Знаеше, че те са длъжни да спазват радиомълчание, докато не напуснат опасната зона. Това беше задължително, тъй като всякакъв вид предавател би ги направил лесни за засичане. Така че не му оставаше никаква друга възможност, освен да чака. Присви поглед и за момент си спомни разговора, който бе водил в понеделник. Някъде по обяд получи дългоочакваното обаждане от страна на професор Хенри Клод, намиращ се на станцията „Дженезис 27“. Лао Ян седна зад монитора в кабинета си и започна видеоразговор с Клод:
— Здравейте, Професоре, как сте? — попита той с ведър тон.
— Отлично! — отговори Хенри Клод с приповдигнат тон. — Винаги се чувствам чудесно, когато експерименталните ми модели се справят по време на тестове.
— Да разбирам ли, че имате добри новини по нашия въпрос? — попита Лао Ян. Тонът му издаваше жив интерес.
— Точно това искам да Ви кажа, Адмирале. Днес беше проведен най-добрият възможен тест на новото оборудване и то се справи безоткатно. Вече с пълна увереност мога да твърдя, че поне в рамките на Земния Съюз не съществува технология, която да засече кораб, екипиран с моите заглушители — след тези думи Лао Ян едва доловимо се усмихна. Нюансът в изражението на лицето му подсказваше недоверие спрямо едно подобно самохвалство:
— Професоре, позволете ми да отбележа, че за да сте сигурни в това, е трябвало да проведете тест, поставяйки вашите стелт заглушители срещу най-доброто сканиращо оборудване, каквото само флота има в наличност. Не съм чувал в последните дни флотски кораби да са вземали участие в подобен експеримент? Така ли е или просто аз съм зле информиран?
— Зле информиран сте, Адмирале. Тестът беше проведен тази сутрин — отвърна с увереност Клод.
— И кои подразделения са участвали в него, ако не е тайна? — попита отново с недоверие в гласа Лао Ян. Той имаше достъп до флотската система на такова ниво, че можеше да се информира за всяка една маневра на бойни кораби в Земния съюз, стига да пожелаеше. Ако професорът си измисляше, Ян лесно можеше да го разкрие.
— Целият Седми флот взе участие в този експеримент! — каза с тържествуващ тон професорът, отпускайки се на облегалката на стола си, скръствайки ръце зад врата. Позата му издаваше задоволство. Със спокоен тон Лао Ян отговори:
— Аз съм Вицеадмирал на Седми флот. Ако е било издавано разрешение за провеждането на подобен експеримент, аз няма как да не съм информиран.
— Там е работата, Адмирале, че за провеждането на този експеримент не ми беше нужно разрешение.
— Какво искате да кажете?!
— Днес към 1:25 сутринта малък цивилен съд напусна станция „Дженезис-27“ без разрешение и без знанието на капитана на станцията. Този съд не беше засечен по никакъв начин от системите за сигурност на станцията, които са едни от най-съвременните. Малкият цивилен кораб, екипиран само с моите заглушители, успя да премине цялото разстояние от станцията до вашата позиция, без да бъде засечен от нито един от военните или цивилни кораби по пътя. След това той навлезе в строго охраняваната зона под пряката юрисдикция на Седми флот, без отново да бъде засечен от вашата най-модерна система от дрони. Накрая малкият апарат проникна в самия Седми Флот и в шест часа сутринта днес кацна, без да бъде засечен, на кораб-платформа, известен като „Оазисът“.
— Това е невъзможно! — извика Лао Ян. Този път той почти беше изгубил самообладанието си.

— Факт е, Адмирале — отговори все така уверено Клод.
— Искам доказателства! Къде е корабът?
— Не знам точно, но ако разпространите в района късовълново лъчение с кодирана честота, която аз ей сега ще ви изпратя, това ще активира скрит маяк в кораба. Този маяк ще започне да излъчва импулси със същата честота и по нея лесно ще откриете местонахождението му.
— Добре, ами пилота? Искам да разговарям с него! — настоя Ян.
— Съжалявам, но това няма да е възможно.
— Но защо? — възпротиви се Адмиралът.
— Аз си имам собствена политика, Адмирале, не мога да Ви издам всичките си козове, и това е едно от нещата, които ще трябва да приемете. За вас е важно да знаете, че технологията ми работи и ще получите доказателството, което Ви е нужно.
Лао Ян запази мълчание за няколко мига, на свой ред отпускайки се назад в креслото си. Преценяваше събеседника си, след което отговори:
— Добре, Професоре, за мен ще е достатъчно да видя на борда на „Оазисът“ кораб, който е успял да достигне дотам без разрешение и без да бъде засечен. Когато — ако — потвърдим това, можете ли да ни доставите комплект от вашето оборудване, необходим за екипирането на два изтребителя Ягуар 7?
— Да, имам го в наличност и то ще е при вас до тридесет минути. Толкова приблизително ще Ви е необходимо, за да потвърдите думите ми — тук Лао Ян отново се ококори и се наведе напред към монитора:
— Професоре, да не би да сте толкова напреднали във вашите изследвания, че да сте изобретили телепортацията?
— Работим по въпроса, адмирале, но не. Оборудването ще Ви бъде доставено по обичайния начин. Просто бях сигурен, че след като чуете аргументите ми ще поискате веднага да поръчате от него. Ето защо, след като получих потвърждение за успеха на мисията, наредих друг кораб, натоварен с няколко комплекта заглушители, да бъде изпратен към вас. Корабът, както казах ще пристигне след тридесет минути.
— Професоре, знаете ли, че има забрана за кораби да пътуват в пограничната зона, ако са по-малко от осем на брой в група?
— Знам.
Лао Ян се усмихна и отново се отпусна в креслото си.
— Явно сте уверен, че никой от нас не може да Ви засече, но бихте ли бил толкова сигурен, ако трябва да се изправите срещу аркусианците и да заложите живота на пилотите си? Защото аз точно това ще трябва да направя.
— Бях откровен с Вас, Адмирале. Обясних Ви тестовете, които направих, за да докажа качествата на оборудването си. Но за съжаление ултимативният тест — да изправя моите заглушители срещу аркусианските радари и скенери, може да бъде направен само в реална бойна обстановка… от Вас.
Докато чакаше новини в командната зала на „Перперикон“ Лао Ян отново и отново прехвърляше в паметта си разговора с професора. Дали не беше прибързал, като му се довери? Дали не трябваше сам да подложи заглушителите на повече тестове? Взе решението да изпрати двата Ягуара, защото времето ги притискаше. Оставаха три дни до игрите, които двамата с адмирал Стаматов се молеха отчаяно да бъдат отменени. Президентът обаче категорично отказваше тази традиция да бъде нарушена, говорейки, че това би означавало открито да се признае, че има проблем със сигурността. Което пък щяло да навреди на морала и на икономиката, а най-вече, мислеше си Лао Ян — на неговото преизбиране за Президент. Тъй като не можеха да разчитат на надеждни разузнавателни данни от централното командване, двамата с адмирал Стаматов решиха да използват собствените ресурси на Седми флот, за да разузнават и да се сдобиват с информация за действията на аркусианците в близост до граничната плоскост. Това беше пряката отговорност на Лао Ян и на „Перперикон“, откъдето се извършваха всичките разузнавателни полети във вътрешността на Тъмния сектор.
Тази операция криеше най-големи рискове от всички, провеждани досега. На двамата най-добри пилоти им беше наредено да изоставят досегашните си изпитани методи и да се приближат много повече до врага, разчитайки единствено на новите заглушители. Ако оборудването ги предадеше, те щяха да са прекалено близо, за да могат да се измъкнат. Минутите се точеха като часове и Лао Ян, който приемаше винаги всичко изключително спокойно се хвана, че е изнервен и напрегнато потропва с единия си крак в пода. Изведнъж радиомълчанието беше нарушено. Чу се пропукване във високоговорителите, което прозвуча като внезапно избликване на гейзер от живот:
— Тук „Маверик“ до „Перперикон“.
— Тук „Балистик“ до „Перперикон“, приемате ли? — всички в командната зала спонтанно нададоха радостен възглас. Те до един преживяваха напрегнатите часове в болезнена неизвестност за съдбата на двамата пилоти.
— Тук „Перперикон“ — отговори Лао Ян. — Прибирайте се, деца! Прибирайте се веднага! Край!