Изтеглете във формат за мобилно устройство!

 

Арвин, Златина и останалите от ескадрилата се намираха в бойна готовност в хангара, заедно с техните изтребители „Ягуар 7“. В случай на опасност по време на игрите, те трябваше незабавно да се изстрелят и да атакуват нашествениците. Такива обаче засега не се появяваха и всички се бяха събрали около триизмерния приемник, наблюдавайки началото на сблъсъка между кадетите на „Мадара“ и тези на „Перперикон“. Скоро най-неочаквано към групата се присъедини командир Кърт.
— Как сте, Командире? — попита Арвин.


— Добре, Лейтенант, дойдох да погледам представянето на нашите момчета и момичета. Ако не се справят като хората, бял ден няма да видят от мен догодина! — закани се той, а останалите се разсмяха.
Междувременно прякото предаване на състезанието тъкмо започваше:
— Здравейте, уважаеми зрители, аз съм Марио Анджело, а до мен е Филип Доналд и през следващите осем часа ние ще предаваме за вас пряко развитието на драматичната борба между отборите на „Мадара“ и „Перперикон“.
— Точно, така Марио, смятам, че днес сме истински щастливци затова, че ни се падна да гледаме толкова интересна среща. Много се изговори в последно време за съперничеството между двата кръстосвача и днешното дерби определено е заредено с голям емоционален заряд!
— Ако трябваше да заложиш на някого, Фил, на кого би заложил днес? Кой от двата отбора смяташ, че ще надделее?
— Трудно е да се каже, Марио. Всичко показва, че силите са много изравнени, което е допълнителна гаранция за интересен двубой, но ако наистина трябва да заложа на един от двата отбора, бих заложил на „Мадара“. Все пак те се справиха по-убедително с противника си на първи кръг. Може би просто са извадили късмет, но по-скоро това се дължи на отличната форма, в която се намират всичките кадети от отбора им.
— Така е, несъмнено те са много добри, но само за да поддържам интригата, аз бих заложил на „Перперикон“.
— Това, което камерите показват в момента е Давид Холмс, кадетът, на когото е поверено командването на отбора на „Мадара“ днес.
На триизмерния екран се виждаше високата и набита фигура на Давид Холмс. Той изглеждаше начумерен, но уверено раздаваше заповеди на намиращите се около него кадети.
— А ето го и Солор Дейн, главнокомандващият на силите на „Перперикон“!
— Според мен, напрежението върху тези младежи е невероятно в този момент. Как мислиш, Марио? Като се има предвид колко са изравнени възможностите на двата отбора, ходовете на командирите ще решат изхода от съревнованието.
— Така е, несъмнено отговорността, която лежи на плещите им е огромна. И ето, началото на състезанието ще бъде обявено всеки момент…


* * *


Алекс усещаше кънтенето на собствения си учестен пулс в слушалките. Намираше се в кокпита, двигателите работеха на празен ход, ръката му стоеше на дросела в очакване на заповедта за излитане. И ето началният сигнал бе даден. Ръката му натисна дросела и ускори Хигруса по пистата. Секунди по-късно вече летеше заедно с останалите от малката ескадрила на първокурсниците. Спомни си, че не беше излитал от наземна писта, откакто завърши училище. Всичките петнадесет изтребителя летяха във формация. Те трябваше да направят един пълен кръг около летището, за да изчакат двата големи транспортни кораба и тринадесетте страйкъра, набиращи височина по-бавно. След минути всички машини от ескадрилата вече летяха заедно, като изтребителите оформяха външния защитен периметър на групата, готови да атакуват всяка приближила се заплаха. Трябваше да бъдат превзети четири точки, като последната най-вероятно щеше да бъде атакувана в същия момент и от първокурсниците на „Мадара“. Тази точка имаше най-малко стратегическо значение, затова бе поверена на първокурсниците. След две минути ескадрилата вече се намираше над първата точка. Единият от страйкърите се спусна и кацна вертикално до входа на малката база, представляваща бункер сред скалите. От страйкъра слязоха четирима пехотинци, които тичешком нахълтаха в бункера и скоро над него се появи холографско изображение с емблемата на „Перперикон“. Това означаваше, че сега позицията е под контрола на техния отбор. Следвайки инструкциите, четиримата пехотинци се върнаха обратно на страйкъра, който излетя и цялата бойна група продължи полета си по посока на втората точка, където процедурата се повтори. Без да губят време, те се насочиха към третата, която също беше завладяна, без да срещнат никаква съпротива. Холограмният образ с герба на „Перперикон“ светна и те излетяха към четвъртата. Всички знаеха, че сега играта наистина започва. Алекс се взираше ту в сиво-розовата небесна шир пред него, ту в дисплея на локатора, очаквайки всеки момент на него да се появят вражески единици. Намираха се само на няколко километра от целта, когато на дисплея се появи малка червена точка. После още две. После цели седем. След секунди целият дисплей беше изпълнен с малки и по-големи червени точки изобразяващи различните кораби от ескадрилата на първокурсниците от „Мадара“.
— Тук Пиле едно, до база „Перперикон“, множествени контакти на дванадесет часа! — обяви Габриела по комуникационния канал. От централното командване отговориха:
— База „Перперикон“ до Пилета, атакувайте противниковите изтребители! Единици Алфа и Браво, започнете десанта като следвате плана!
— Алфа, прието! — чу се гласът на Мегън, която предвождаше отряда от страйкъри.
— Браво, прието — отговори Джери, който пилотираше водещия транспортер. Малката флотилия от страйкъри и транспортни кораби се снижи към платото, където се намираше базата. Същото обаче направиха и от отбора на „Мадара“. Мегън и Джери бързо разбраха, че платото е прекалено открито и няма да могат да направят десанта там, тъй като ще са под ударите на вражеската авиация, затова решиха да спуснат пехотата в подножието на южния склон. Явно кадетите от „Мадара“ предприеха подобна стратегия, снижавайки се откъм северния склон на платото.

Междувременно високо над тях битката за въздушно господство вече течеше. Изтребителите на двата отбора се разбъркаха в общо меле и ожесточено започнаха да се преследват. Във въздушните боеве важаха правилата от първи кръг — при три попадения с маркиращия лазер участникът отпадаше. Алекс веднага хвана на прицел един от изтребителите на „Мадара“, но още преди да има възможност да стреля, друг противников Хигрус пикира отзад и отгоре взимайки него самия на мушка. По този начин противникът имаше преимущество в скоростта, благодарение на гравитацията. За да избяга на преследвача си, Алекс трябваше бързо да се снижи и да направи рязък завой, като по този начин изостави целта, която преследваше допреди малко. Тази маневра не се оказа достатъчна, за да се измъкне. Явно предупрежденията по време на брифинга не бяха случайни и кадетите на „Мадара“ наистина представляваха сериозен противник. Докато двубоят между Алекс и непознатия кадет от „Мадара“ продължаваше, първите „жертви“ от двата отбора вече станаха факт. И Мадарци, и Перпериконци изгубиха по три изтребителя. За „Перперикон“ с по един свален изтребител се разписаха Габриела, Силвия и Матю. Играта едва започваше, но Алекс чувстваше, че вече изостава. Напрегна се при поредния маньовър с високо „G“ пренатоварване. Противникът му поддаде, като не успя да вземе завоя толкова остро, оказвайки се по този начин в неизгодна позиция. След няколко секунди Алекс реализира първото си попадение. Оказал се под прицел, кадетът на „Мадара“ предприе серия от маневри, за да се измъкне, но Алекс съумяваше винаги да следва траекторията му и да запазва изгодната си за стрелба позиция. Така съвсем скоро нанесе второ, а после и трето попадение, елиминирайки първия си сериозен съперник. За момент се оказа без противник, за когото да мисли, и това му даде възможност да се огледа наоколо. Кой ли от всичките изтребители на „Мадара“ беше този на Стийв? Особено много желаеше да се бие точно с него, но нямаше как да го разпознае. Изтребителите се различаваха единствено по надписа с фамилното име на пилота, намиращ се до люка на кокпита, но беше невъзможно да бъде прочетен от такова разстояние и такава скорост. Тогава Алекс се сети, че може би скенерите на Хигруса му са по-прецизни от собственото му зрение.
— Стан, можеш ли да ми кажеш на кой изтребител от противниковия отбор има надпис „Джаксън“ отляво, точно до люка на кокпита?
— Започвам сканиране и обработка на информацията…
— Побързай! — извика Алекс усещайки, че си губи времето и битката тече без негово участие. На всичкото отгоре всеки момент някой свободен изтребител на „Мадара“ можеше да го атакува и тогава щеше да е ангажиран в нов въздушен бой, вместо да преследва Стийв.
— Имаме положителен резултат… — преди да чуе отговора, той трябваше да направи рязка избягваща маневра. С висока скорост отгоре и отзад към него се спусна изтребител на „Мадара“. Точно това, от което се опасяваше, се случи. Противникът имаше предимството на по-голямата височина. Алекс се опита да се измъкне по същия начин като преди малко, но настоящия му противник се оказа много по-добър и успя да запази изгодната си позиция.
— … Изтребителят, маркиран с надпис „Джаксън“ се намира на шест часа! — довърши докладът си Стан.

— Мамка му! — изруга Алекс. Това означаваше, че не друг, а именно Стийв го държеше на мушката си в този момент. Беше се разсеял и това го постави в неблагоприятна позиция. Опитваше всичко по силите си, за да се измъкне, прилагаше избягващи маневри с огромно „G“ пренатоварване. Имаше моменти, в които погледът му почти напълно притъмняваше, но Стийв съумяваше да го следва неотлъчно. Не след дълго дойде и първото попадение. Двамата продължаваха да се гонят, когато Алекс забеляза на комуникационния дисплей, че някой се опитва да се свърже с него по затворена честота. Знаейки, че е против правилата, той все пак отвори честотата. В слушалките си чу неприятния, злорадстващ глас на Стийв:
— Слаба работа, Алекс, ако това беше истински въздушен бой, в момента вече щеше да се рееш на парчета над скалистите планини ха-ха.
Алекс затвори честотата. В момента смяташе, че последното нещо, което му трябва, е да влиза в словесни пререкания със Стийв. Трябваше да измисли начин да се измъкне от преследването и на свой ред да започне да атакува. Рязко намали тягата на двигателите, като същевременно повдигна носа на изтребителя нагоре. Този рискован ход подейства като внезапна спирачка. Стийв прелетя под него, озовавайки се точно на дванадесет часа. Алекс веднага възобнови подаването на тяга към двигателите. На изтребителя му трябваха няколко секунди, за да навакса скоростта, но Алекс съумя да запази изгодната си позиция. Сега вече преследваше Стийв, който правеше всичко възможно, за да се измъкне. Маневрите му бяха изкусни и изпълнени със скорост на предела на възможностите. Алекс успяваше да го следва, но както докато бягаше, така и в момента, си даде сметка, че това е може би най-силния противник, срещу когото се бе изправял до сега. В опит да се измъкне, Стийв реши да повтори собствената му маневра, рязко намалявайки скоростта си. Алекс обаче очакваше това и реагира навреме връщайки дроселът назад. Така при ниска скорост, успя лесно да маркира Стийв два последователни пъти. Миг по-късно бясното преследване се възобнови. Двамата пилотираха Хигрусите си с невиждано ожесточение. С огромни усилия, Алекс успяваше да се задържи на атакуваща позиция. Знаеше, че му е нужно още само едно попадение, за да победи. Стийв обаче предприе отчаяна стратегия снижавайки се много ниско сред скалите. Двамата летяха с бясна скорост в улея на един назъбен каньон. Алекс отвори отново честотата, надявайки се да вразуми Стийв:
— Това е против правилата на състезанието! Не можем да летим толкова ниско!
От другата страна се чу глас, който не звучеше вече самоуверено, а по-скоро злобно предизвикателно:
— Ха! Какво, Алекс? Можеш да подадеш още сега оплакване или да се биеш като мъж, какъвто не си!

Алекс нямаше да позволи Стийв да излезе морален победител, затова не се свърза със съдиите, ами продължи преследването сред зъберите на каньона. Единствено се страхуваше да не би погледът на камерите да се спре на тях и да бъдат дисквалифицирани, преди двубоят им да приключи. Двата Хигруса летяха в безумен полет между скалите на каньона, които ставаха все по тесни. За момент те се издигнаха над една каменна стена, но после отново се гмурнаха сред скалите. Алекс ясно съзнаваше, че това, което прави е изключително опасно. Едно погрешно движение и всеки един от двамата можеше да се разбие на безброй частици в някой скален масив. Това отиваше далеч над приемливия риск, далеч над смисления залог за едно момчешко съревнование. Знаеше, че никой от хората, които познава, не би го одобрил, нито Габриела, която беше капитан на отбора, нито Силвия, заради която Алекс поемаше целия този риск, нито баща му, който сам стотици пъти бе рискувал живота си в кокпита на изтребител, но за далеч по-смислена кауза. „Е — помисли си Алекс — може би единствено Зак би одобрил.“ При тази мисъл увеличи още повече тягата на двигателите, преминавайки през тесния процеп на две огромни скали. Тогава се оказа по-близо до Стийв, който не посмя да премине през процепа с такава скорост. Възможността да нанесе попадение трая само около секунда, но Алекс не пропусна. Това беше третото попадение, което окончателно отстрани Стийв от играта. Алекс бързо се издигна на безопасна височина. Надяваше се, че никой от съдиите да не го наблюдава. Все пак в момента на бойното поле се случваха далеч по-важни и решителни събития от двубоя му със Стийв. Когато напусна скалистия каньон и поиска да се свърже с останалите от отбора, Габриела му обясни, че битката за въздушна доминация е приключила. Всички Хигруси на „Мадара“ бяха отстранени. От перпериконската ескадрила, освен Алекс бяха оцелели само Габриела, Силвия и Матю. Габриела имаше, както винаги, най-висок резултат — цели пет свалени Мадарски изтребителя. Всички обаче бяха понесли попадения. Алекс едно, Габриела и Силвия по две, а Матю също едно. Сега те се заеха да прочистват небето от единиците за въздушна поддръжка на противника. В този момент долу се водеше жестока битка за платото. Пехотата и на двата отбора се беше окопала сред скали и пещери, криейки се от противниковите страйкъри, които обикаляха като грабливи птици, търсещи плячка. Освен, че преследваха пехотата, страйкърите също така влизаха в битки помежду си и Мегън успя да свали два противникови кораба. Отборът на „Перперикон“ на свой ред понесе загуби, така че силите бяха изравнени. Четирите оцелели Хигруса на перпериконския отбор обаче щяха да изиграят решаваща роля за изхода на битката. Те притежаваха неимоверно по-голяма маневреност и бързина от останалите въздушни единици, и затова без проблем прочистиха небето от страйкърите на противника. Двата големи транспортни кораба заедно с няколко страйкъра успяха да се спасят с бягство, дълбоко в територията на Мадарския отбор, но това направи отстъплението на тяхната пехота много сложна задача. Под командването на Зак и подкрепяни от въздушните единици, пехотинците напуснаха укритията си и се втурнаха в атака срещу укрепените позиции на „Мадара“. Скоро възвишението беше превзето от отбора на „Перперикон“ и гербът на кръстосвача светна над малката постройка в средата на платото
. Остатъкът от силите на „Мадара“ се оттегляше на разпокъсани групи, използвайки пещерите и скалите като прикритие спрямо въздушните атаки на Перпериконския отбор.
Следвайки предварителните указания, Зак нареди пехотата веднага да заздрави позициите си около възвишението, така че евентуална контраатака да може да се отблъсне с минимални усилия и човешка сила, макар че като се има предвид състоянието на противника, такава не се очакваше. Четирите оцелели изтребителя, заедно с повечето страйкъри се насочиха към главната база, за да презаредят с гориво. Над платото останаха да кръжат само три страйкъра. Докато течаха дейностите по копаене на окопи и изграждане на защитни съоръжения, Зак си помисли, че си губят времето. За цялото сражение сухопътните сили понесоха двадесет процента загуби, докато тези на противника почти седемдесет. Първокурсниците на „Мадара“ вероятно в този момент се окопаваха здраво на тяхната следваща позиция, но бяха много по-малко на брой и без никаква въздушна поддръжка, докато Перпериконци разполагаха с десет страйкъра, два транспортни кораба и четири Хигруса. Според Зак правилното решение беше веднага да се премине в атака и да се завземе следващата позиция навътре в територията на „Мадара“, за да не се даде възможност на противника да се окопае по-здраво и да получи подкрепления. Зак си мислеше, че такава заповед ще дойде веднага след като всички въздушни единици презаредят с гориво, но остана учуден, когато само три страйкъра се върнаха от презареждането, за да заменят другите три, които на свой ред също не се появиха повече. Изтребителите ги нямаше, а централното командване не даваше нови заповеди, освен да задържат настоящата си позиция.
Солор Дейн седеше подпрял чело на една ръка, взирайки се в широкото холограмно изображение на бойното поле, където стотици маркери сменяха позициите си в реално време. Неговите съратници Ерик Места и Маргарита Филипова се намираха от двете му страни. За съжаление не всички части на Перпериконският отбор се справиха така блестящо, както първокурсниците в първите минути на съприкосновение с противника. На най-важната от стратегическа гледна точка позиция, четвъртокурсниците от „Перперикон“ и тези на „Мадара“ водеха ожесточена битка вече няколко часа без ясен победител. Тази точка даваше контрол над долина, която пресичаше терена надлъж и позволяваше бърза атака спрямо главните бази на двата отбора. Същевременно третокурсниците на „Перперикон“ успяха да завладеят своята гранична позиция при първоначалния сблъсък с кадетите от „Мадара“, които обаче, виждайки, че ще загубят, се оттеглиха рано от сражението, съхранявайки по този начин силите си и заемайки здраво следващата си позиция.
От целия отбор обаче най-зле се справяха второкурсниците. При сблъсъка си с кадетите от „Мадара“ те загубиха контрола и се оттеглиха, понасяйки големи загуби. В момента те защитаваха втората си контролна точка спрямо превъзхождащите ги по численост Мадарци. Положението стана критично, когато и последният „Ягуар 7“ на второкурсниците беше свален и по този начин техните противници спечелиха тотално въздушно превъзходство.
— Страйкърите да се оттеглят веднага! — каза спокойно, но твърдо Солор Дейн в малкия микрофон, излизащ от слушалките му.
— Така поне ще запазим страйкърите! — въздъхна Маргарита.
— Да, но без никаква въздушна поддръжка хората ни няма да издържат още дълго. Цялата част на второкурсниците ще бъде елиминирана, човек по човек! — възрази Ерик.

Солор подпря брадичка, на двете си ръце, облегнати на бюрото. Изглеждаше спокоен, но умът му трескаво прехвърляше възможните ходове. Накрая взе решение:
— Ако допуснем второкурсниците на „Мадара“ да направят пробив, те ще могат да атакуват четвъртокурсниците ни в гръб. Третокурсниците няма да могат да им помогнат, защото самите те не могат да изоставят позицията си. Ако тогава и четвъртокурсниците паднат, Мадарци изобщо няма да си губят времето в завладяване на контролни точки. Пътят им към главната ни база ще бъде открит.
— Не можем да го допуснем! Това ще е позор! Да паднем с нокаут от „Мадара“…–гневеше се Ерик.
— Остават ни първокурсниците — продължи с все така спокоен глас Солор.
— Но второкурсниците на „Мадара“ имат четири оцелели изтребителя „Ягуар 7“. Те държат небето и ние дори не можем да изпратим страйкъри и транспортни кораби, за да пренесем пехотинците си. Ще бъдат свалени още по пътя — възрази Маргарита.
— Все пак имаме четири изтребителя — отговори Солор. Двамата му събеседници се изцъклиха насреща, след което Маргарита с удивен глас възрази:
— Но те са „Хигруси“, Солор! Няма да имат никакъв шанс срещу Ягуарите!
— Да, но ще ни спечелят време. Докато Ягуарите на „Мадара“ са заети с нашите Хигруси, страйкърите ни ще могат да оперират. Първокурсниците имат десет оцелели страйкъра, плюс петте на второкурсниците, така ще имаме по-голяма флотилия, от тази на „Мадара“, които разполагат само със седем. Имаме и много оцелели пехотинци. Докато Хигрусите ангажират вниманието на Ягуарите, нашите наземни сили, подкрепени от страйкърите, ще могат да нанесат големи поражения на техния отбор.
— Но това ще трае само докато четирите Хигруса бъдат сдъвкани и изплюти от Ягуарите, а после? — попита нервно Ерик.
— Междувременно ще дам заповед на третокурсниците ни да преминат в настъпление. Все пак имаха преимущество и би трябвало да разгромят тези на Мадара. Ако успеят, ще можем да пратим малко подкрепления, надявам се с Ягуари, на фронта на второкурсниците. Времето ще бъде от решаващо значение!
След тези думи тримата се захванаха да раздават подробни нареждания на всички командири, намиращи се на бойното поле. Габриела получи заповед да поведе четирите хигруса в оказаната посока и да очаква сблъсък с четири Ягуара. Нареждането беше да спечели колкото може повече време. Мегън трябваше да поведе девет от страйкърите, пренасящи по-голямата част от пехотата към същата точка. На Зак беше наредено да се качи заедно с повечето от хората си на страйкърите и да се подготвят за топло посрещане, когато кацнат. Позицията на първокурсниците щеше да се охранява от само един страйкър и гарнизон от десет души, командвани от Тейлър Сайрът. Двете оцелели противовъздушни установки и двата танка щяха да бъдат транспортирани също на горещата точка с помощта на транспортния кораб на Джери. Всички бяха притеснени от този развой на събитията. Очакваха да им бъде наредено да продължат победният си марш и да доразмажат първокурсниците на „Мадара“, но вместо това ги пращаха на друг фронт, където щяха да се съревновават с кадети, които имаха година по-голям опит. Най-горчивият хап се падаше на четиримата пилоти — Габриела, Силвия, Алекс и Матю. Те трябваше да се изправят не само срещу по-опитен противник, но и срещу по-добре въоръжен. Със сигурност Хигрусите им нямаше да имат никакъв шанс срещу Ягуарите. Най-добре го знаеше Габриела, която самата бе имала шанса да пилотира, макар и веднъж, „Ягуар 7“. Докато летяха с пълна скорост, нито един от четиримата не проговори в радиостанцията, докато накрая радиомълчанието беше нарушено от Габриела:
— Е приятели, явно в края на това състезание името на нито един от нас няма да е в почетния списък с оцелелите. Но ако искаме отборът на „Перперикон“ да победи, трябва да си свършим работата възможно най-добре. Трябва да им спечелим колкото можем повече време.
Алекс бе обзет от особено чувство. В крайна сметка това беше само игра, но дали при реална война на пилотите им се налагаше да се изправят пред подобни дилеми? Биха ли те четиримата тръгнали така уверено, ако знаеха, че ги очаква смъртта? Щеше ли той самият да е готов да тръгне с еднопосочен билет към безнадеждна битка само за да спаси бойните си другари? Истината бе, че се надяваше никога да не му се наложи да отговаря на тези въпроси. Явно останалите бяха потънали в подобни размисли, защото отново никой не продумваше, докато тишината не се наруши от пиукането на радара. Почти веднага след това се чу гласът на Габриела, който звучеше напрегнато и сериозно:
— До всички единици, засичам четирима бандити на дванадесет часа! Имате разрешение да ги атакувате.
— Разбрано! — отговори всеки един от останалите трима. Алекс натисна дросела и се устреми решително срещу противниците.