Изтеглете във формат за електронен четец!

Четирите изтребителя „Ягуар 7“ на второкурсниците от „Мадара“ патрулираха над зоната на бойните действия подобно на грабливи птици, оглеждащи се за плячка. Те пазеха небето от всякакви възможни летателни единици на „Перперикон“, осигурявайки по този начин пълното въздушно господство на отбора на „Мадара“. Долу пехотинците на „Перперикон“ водеха отчаяна съпротива, опитвайки се да задържат контрола над позицията. Те използваха пещери и скалисти разломи като ключови точки, за да спрат напредването на противника. Пехотата на „Мадара“, макар и бавно, си пробиваше път, подкрепяна от страйкърите, които пък летяха необезпокоявани под прикритието на четирите Ягуара. Изведнъж водачът на изтребителния отряд съобщи с напрегнат глас:


— Тук „Ястреб 1“, засичам четири бандита на дванадесет часа.
Приближават към нас с висока скорост, вектор 23-А-7. Пригответе се за атака!
— Но откъде са взели тези изтребители? — извика учудено друг от пилотите — Мислех, че всичките им сили са ангажирани!
— Чакайте малко! Това са… не може да бъде! Те ни пращат четири Хигруса! Първокурсници?! — възкликна отново водачът. — Явно са съвсем отчаяни!
По радиостанцията се чуха смехове. Всички от отряда се развеселиха неимоверно много при новината за отчаяния ход на Перпериконци. Те не можеха да си спомнят някой друг в историята на игрите да е пращал Хигруси в атака срещу Ягуари.
— Да приключим бързо с тях! — След тези думи четирите изтребителя на „Мадара“ се впуснаха в атака срещу приближаващите противници.


Виждайки Ягуарите пред себе си, Алекс предприе заучени маневри, опитвайки се да се постави в изгодна атакуваща позиция. Същото направиха и останалите от отряда — Габриела, Силвия и Матю. Още в първите секунди на битката обаче, Алекс осъзна, че това ще е невъзможна задача. Просто Ягуарите имаха много по-мощни двигатели и това им даваше невероятно преимущество. Единият от второкурсниците успя без много усилия да заобиколи Хигруса на Алекс и да се окаже точно зад опашката му. Същото се случи и с останалите. Нямаха друг избор, освен да изпълняват предопределената им роля на примамки. Единственият им шанс беше да се опитват да избегнат точни попадения от страна на преследващите ги Ягуари колкото могат по-дълго. И дума не можеше да стане за това да успеят да се изведат в атакуваща позиция. Алекс действаше по инстинкт, усещайки кога се намира под прицела на Ягуара и в последния момент рязко отклоняваше изтребителя си, избягвайки точно попадение. На няколко пъти повтори маневрата, дала му предимство при боя със Стийв и умишлено рязко забавяше скоростта, пропускайки пред себе си противника. Пилотът на „Мадара“ обаче, използвайки превъзходство в скоростта, бързо се измъкваше и се връщаше обратно в позиция за атакуване. Алекс и останалите се намираха под непрекъснат натиск, опитвайки се във всяка секунда от неравната битка да избягват попадения. Те съзнаваха, че са обречени и е само въпрос на време да бъдат свалени, но знаеха също и че всяка една секунда е ценна. Долу развоят на битката се променяше. На помощ на перпериконския отбор пристигнаха петнадесет страйкъра, които бързо заеха доминиращо положение в небето срещу седемте на „Мадара“. Част от тях заедно с транспортните кораби стовариха подкрепления от пехотинци начело със Зак, както и два танка и две противовъздушни установки. Пехотата на „Перперикон“ премина в контраатака, завземайки някои от изгубените позиции. В битката за въздушно надмощие между страйкърите Мадара загуби три срещу един на „Перперикон“. Отборът на „Мадара“ премина в тактическо отстъпление, гледайки да печели време. Те знаеха, че доминацията на Перпериконци ще трае само докато четирите Ягуара се освободят. Тогава изтребителите щяха да прочистят небето от Перпериконските страйкъри и преимуществото щеше да върне за пореден път на страната на „Мадара“.
Пилотите от двата отбора знаеха това и се сражаваха с всички сили. Едните се бореха да отстранят противниците си колкото могат по-скоро, другите се опитваха да се задържат възможно най-дълго. Мадарци, първоначално разбирайки, че си имат работа с Хигруси смятаха, че ще се справят с тях за нула време. Десетина минути по-късно те започнаха да се убеждават, че си имат работа с много талантливи противници. И все пак, колкото и да се стараеха, перпериконските първокурсници не можеха да издържат вечно. Първи беше отстранен Матю. Изтребителят, който го свали, веднага се впусна да помага на наземните сили, погвайки страйкърите на „Перперикон“.

Алекс понасяше поредният рязък завой с огромно „G“ пренатоварване, когато до него достигна новината за отстраняването и на Габриела. Останали бяха само двамата със Силвия. За миг пред очите му сиво-розовото небе над планетата Хепсия бе изместено от черния открит космос. Пространството около него се изпълни с пурпурни, искрящи, огнени кълба от взривени космически изтребители, стотици плазмени снаряди се стрелкаха като сияещи линии пред полезрението му. Аларменият сигнал за опасност не спираше да пищи, предупреждавайки го, че са го взели на мушка за пореден път. Той водеше отчаяна битка с много аркусиански бойни кораби. Един от тях се носеше точно на шест часа, взимайки го на прицел. Алекс правеше отчаяни маневри, опитвайки се да се измъкне, а нагорещените плазмени снаряди профучаваха покрай него, понякога ближейки корпуса на крехкия изтребител. Приятелите му загиваха наоколо един по един и той не можеше да стори нищо. Първо корабът на Матю беше взривен, превръщайки се в огнено кълбо, разпръсквайки метални отломки във всички посоки. Сетне съдбата му последва и Габриела. Нейният изтребител се разцепи на две под удара на един плазмен снаряд, последван от още няколко попадения, които го довършиха, превръщайки го в горяща маса, която постепенно угасна и изчезна в пространството. Алекс успя да чуе за последно гласа й в някаква откъслечна реч по радиостанцията. Голяма буца беше застанала на гърлото му, той и Силвия останаха единствените оцелели от ескадрилата. Алекс успя да види през прозореца на кокпита си как тя бива преследвана от аркусиански изтребител, мъчейки се да се измъкне.
— Нееее! — крещеше Алекс, насочвайки се в тази посока, пренебрегвайки напълно опасността, която грозеше самия него в този момент. Но беше твърде късно, плазмените снаряди застигнаха кораба на Силвия и той се разлетя на хиляди парчета, озарявайки мрачния космос със сиянието си, след което пламъците изгаснаха и тя се изгуби напълно и завинаги.

Алекс отвори очи поемайки си рязко въздух. В края на острия завой снабдяването на мозъка му с кръв спадна драстично и беше изпаднал в безсъзнание за може би секунда или две. Този, макар и кратък момент на слабост, дойде на цената на едно попадение, което пилотът на „Мадара“ успя да му нанесе. Оотново предприе избягващи маневри, нямаше право на повече грешки. Точно като в съня му, Силвия последва съдбата на останалите и също отпадна от играта. Така Алекс остана последният Хигрус, сражаващ се срещу Ягуар. За него в този момент оранжевото небе над Хепсия се превърна в най-самотното място на вселената. Беше изтощен от продължителното преследване, усещаше, че противникът му всеки момент ще го вземе отново на мушка, радиото мълчеше и знаеше, че няма с кого да се свърже. Самотната червена светлина отново светна на таблото, придружена от алармен сигнал. Това значеше, че след по-малко от секунда противникът му можеше да нанесе фаталния си удар. Алекс реши, че няма да се предаде. Независимо от изтощението и безнадеждността на ситуацията, опита един последен бесен завой за избягване. Пое си дълбоко въздух, не искаше отново да изпадне в безсъзнание, напрегна се колкото му позволяваха силите, с цел да устои на натоварването и започна изключително рязък завой, изненадвайки пилота на Ягуара, който не очакваше такава маневра от първокурсник. Секунда по-късно Алекс се озова почти на три часа спрямо противника си. Беше успял да изравни ситуацията, ако имаше още малко скорост, за да довърши маневрата, би се озовал зад опашката на своя противник в позиция за атака. За миг му хрумна безумна идея:
— Стан, увеличи тягата на двигателите с двадесет процента! — извика той.
— Невъзможно! — отговори Стан — Двигателите работят на максималната мощност спрямо лимита за безопасност!
— Стан, заповядвам ти да премахнеш лимита за безопасност и да подадеш двадесет процента повече мощност към двигателите! — извика Алекс, усещайки, че изпуска момента. Не беше изпадал в подобна ситуация преди и нямаше представа как ще реагира бордовият компютър. Стан обаче се подчини и мощна реактивна сила удари Алекс в гърба, изстрелвайки го с невероятна скорост напред. Успя да заобиколи Ягуара и да се окаже на позиция за стрелба. Целият кокпит се тресеше, лостът за управление трепереше в ръцете му, докато се прицелваше. Хигрусът сякаш стенеше под напора на сила, която не е проектиран да издържа. Не вярвайки на очите си, пилотът на Ягуара пред него правеше опити да се измъкне. Алекс знаеше, че този прилив на мощност няма да трае вечно, затова стреля веднага щом прецени, че има шанс да уцели. Попадението му беше безпогрешно и за огромно негово щастие, Ягуарът, който явно бе получил други две попадения в предишна битка, отпадна от състезанието.
— Да! — извика Алекс почти в екстаз. Викът му обаче беше заглушен от експлозия, разтърсваща целия изтребител. Таблото пред него грейна като коледна елха от десетките алармени светлинки с различен цвят, всяка означаваща проблем с различна система. Алекс рязко върна дросела, намалявайки подаването на тяга.
— Сър, имаме пожар в левия двигател! — докладва бордовият компютър — Инициирам задействане на системите за противопожарна защита!
— Добре, изключи подаването на гориво към левия двигател! — нареди Алекс с притеснен глас.
— Подаването беше изключено автоматично, 0.35 секунди след експлозията.

— Добре, връщаме се в базата, Стан. Само се дръж! — Алекс направи плавна маневра, обръщайки курса право към главната база. Никой не го преследваше. В този момент той осъзна, че пет Ягуара на „Перперикон“ от отряда на третокурсниците тъкмо са пристигнали в района, погвайки оцелелите изтребители на „Мадара“. Явно третокурсниците на „Перперикон“ бяха взели достатъчно голямо надмощие, за да могат да си позволят да пратят пет от изтребителите си в подкрепа на другия фронт.
— Тук Пиле две до базата, левият ми двигател е извън строя и имам вероятен пожар на борда. Активирайте протокол седем за посрещане на повреден в битка боен кораб! Очаквано време на пристигане три минути.
— Моля?! — чу се недоумяващият глас на Маргарита Филипова. Тя определено не очакваше да чуе нещо подобно. — Какво говорите, кадет? Това да не ви е истинска битка?! Как така имате пожар на борда, как протокол седем…
В този момент Алекс усети колко абсурдно звучат думите му, затова се постара да поясни:
— Левият ми двигател се повреди, сигурно някоя част е дала дефект. Не знам, не съм инженер!
— Ясно, кадет, приберете се незабавно в базата, където ще Ви чака авариен екип!
След края на радиокомуникацията, Алекс усети как нивото на адреналина бавно започваше да спада в кръвта му, позволявайки на пулса да се нормализира. В кабината миришеше на дим. Това — помисли си той — е миризмата на истинска битка! Тази миризма усещат бойните пилоти, като Арвин и Златина, докато се мъчат да оцелеят под вражеския огън. Погледна през люка навън, където залязващото слънце хвърляше оранжевите си лъчи, обагряйки сивия небосклон. Скалистите планини под него изглеждаха мълчаливи и достолепни, сякаш драмата, която се разиграваше в момента изобщо не можеше да смути мълчаливото им присъствие.
След няколко минути вече захождаше към пистата за кацане. Усещаше, че десният двигател също се държи нестабилно. Щурвалът трепереше в ръцете му от вибрации и Хигрусът трудно поддържаше плавен полет. Въпреки тези технически усложнения, Алекс съумя да приземи, макар и грубо, летателният апарат на пистата. Когато най-сетне изтребителят спря на едно място, от задната му част започна да се извива стълб черен пушек. Към него веднага се насочи машина за гасене на огън заедно с екип от спасители, двама, от които помогнаха на Алекс да излезе по-бързо от кабината.
— Мога ли да излетя отново? — попита той единият от спасителите, почти веднага след като свали шлема от главата си. Човекът — едър тип с мустаци, го изгледа учудено, след което каза бодро:
— Евала за куража, момче, но се притеснявам, че твоето пиле няма да излети скоро. — Алекс се обърна и погледна още веднъж Хигруса, който продължаваше да дими въпреки усилията на пожарникарите.
— Не мога ли да ползвам друг? Някой от свалените изтребители на моите колеги?
— Не, според правилата свалените изтребители не могат да се ползват, както и свалените пилоти.
— Но аз не съм свален! Получих технически проблем! Редно е да мога да продължа!
Мустакатият механик погледна своя колега, който му подсказа:
— Момче, може би трябва да отидеш при дежурния съдия, който се намира в базата. Той ще може да ти каже най-добре дали имаш право да продължиш състезанието.

Алекс енергично се закрачи към кабинета на дежурния съдия, който се намираше в сградата на централното командване на „Перперикон“. Съдията имаше връзка с главния съдия и другите съдии, намиращи се из цялото бойно поле. Обикновено към него се подаваха оплаквания за нарушения, но молбата на Алекс беше необичайна.
— Значи изтребителя Ви се е повредил и не можете да участвате, но вие реално не сте били отстранен от противника? — повтори съдията, след като Алекс му обясни всичко.
— Точно така! Имам ли право да продължа състезанието?
Съдията се почеса по главата, след което отговори:
— Случаят Ви наистина е сложен, но ето какво гласят правилата. След като не сте отстранен от противника, все още имате статуса на активен играч от отбора на „Перперикон“.
— Чудесно!
— Правилата обаче са категорични. Не можете да използвате никой от изтребителите на свалените Ви съотборници, защото те се считат за „унищожени“ от противника, а резервни машини също не са предвидени.
— Но това е абсурдно! Значи съм активен играч от отбора, но не мога да играя, защото няма с какво?! Какво да правя? — възмущаваше се Алекс. Съдията отново се замисли, след което предложи:
— Единственото, за което се сещам, е, че бихте могли да се включите в играта като пехотинец.
— Като пехотинец?! — Алекс се облещи.
— Приемете го като добра възможност да упражните базовите си умения по стрелба и водене на сухопътен бой. Това се включва в подготовката Ви за пилот…
— Но…
— В истински битки, каквито това състезание се опитва да пресъздаде, често пъти свалените пилоти оцеляват и се присъединяват към пехотата. Това може да Ви се случи, така че възползвайте се от възможността да упражните тези си способности. Това е единственото, което мога да направя за Вас!
След тези думи на съдията автоматичната врата на кабинета се отвори зад гърба на Алекс подсказвайки, че е време да излезе.
Следващата му стъпка беше да следва инструкциите, окачени на стените и да открие помещенията на пехотинците. Скоро се озова в гигантска съблекалня, където нямаше никого. За щастие успя да намери боен костюм по мярка, с който да замени пилотския си такъв. Сега вече трябваше да се въоръжи. Отново следвайки стрелките по коридорите, Алекс стигна бързо до арсенала. Там пазеха двама пехотинци, но не от отбора на „Перперикон“, а истински флотски войници, чиято работа беше да охраняват оръжията.
— Какво търсиш тук, момче? — попита го единият.
— Дойдох да ми начислите карабина, сър? — отговори с възможно най-сериозен тон Алекс.
— Ти какво, да не си се успал нещо? — пошегува се единият от войниците и се разсмя бурно заедно с колегата си. Грубите им смехове отекваха в празния коридор.
— Не, Сър — продължи все така делово Алекс. Той знаеше, че му губят времето, но нямаше как да се мине без това — Аз съм пилот от отбора на „Перперикон“. Изтребителят ми дефектира и дежурният съдия каза, че мога да продължа състезанието като пехотинец. — Двамата войници се спогледаха. Те нямаше как да знаят дали Алекс казва истината, за това единият от тях се свърза по радиостанцията с дежурния съдия:
— Да, сър разбирам. Ще му начисля пълно бойно снаряжение.

След тези думи войникът въведе Алекс в оръжейното отделение и му даде стандартна пехотинска карабина и пистолет. И двете бяха заредени с маркиращи патрони. Когато получи каквото искаше, Алекс бързо се отдалечи от мястото и се зае със следващата точка от плана, който се формираше в главата му. Сега някак си трябваше да се озове на бойното поле. Но отново нямаше с кого да разговаря. Не можеше просто да нахлуе в командната зала и да помоли Солор Дейн да издейства неговото изпращане на фронтовата линия. Командващите имаха много по-важни неща, за които да мислят момента. Затова Алекс се насочи директно към площадките, където кацаха страйкърите. Знаеше, че те периодично пристигат, за да зареждат с гориво. Просто щеше да хване първия, който пристигне. Вървейки към изхода на командния център, Алекс премина през коридор, в който много кадети от отбора стояха и си приказваха съвсем небрежно. Повечето дори бяха облекли униформите си вместо бойните костюми. Някои пиеха чай или похапваха сандвичи. В средата на обширния коридор имаше огромен тридевизор, на който можеше да се наблюдава предаването, следящо развоя на състезанието. Алекс се досети, че всички тези кадети са „убитите“. Членовете на отбора, които са елиминирани, и сега не им остава нищо друго, освен да наблюдават. Инстинктивно Алекс потърси познати лица и скоро забеляза Силвия и Габриела. Те също бяха облекли униформите си и седяха на една пейка в дъното на коридора, приказвайки си. Алекс се приближи. И двете имаха уморен вид, но обсъждаха нещо.
— Я, Алекс! — възкликна Габриела, която първа го забеляза. Силвия скочи на крака и се хвърли на врата му, след което двамата се целунаха. Алекс седна до тях.
— Но защо си навлякъл този пехотински костюм? — попита недоумяващо Силвия. Алекс изпита истинска гордост от това, което му предстоеше да каже:
— Защото не ме свалиха…
— Как така? — зачуди се Силвия.
— Ако искате вярвайте, но аз успях да сваля противника си.
— Наистина?! Свалил си Ягуар?! — възкликна Габриела. Силвия също ококори невярващо очи.
— Да, успях да му нанеса едно попадение, а той явно беше получил две преди това.
— И какво стана после? — попита Силвия. Тя държеше Алекс силно за ръката, докато си говореха.
— Претоварил бях двигателите и се наложи да кацна аварийно. В момента не се водя „убит“, но нямам Хигрус. Затова ми предложиха да продължа да се сражавам като пехотинец.
— Това сигурно ще е най-страхотната история от цялото състезание! — възкликна Силвия. Габриела не каза нищо. Усмихна се, но Алекс не можа да разгадае какво точно мисли.
— В момента смятам да изчакам пристигащите страйкъри и да хвана някой от тях за фронтовата линия. Ако искате да излезем навън и да изчакаме заедно.
Двете момичета се съгласиха. Алекс си взе от лавката сандвич и студен чай и тримата излязоха навън. До края на състезанието оставаха около два часа. Вече се свечеряваше и квадратните площадки за кацане бяха очертани от искрящи бели и червени светлини. Лек топъл вятър идваше откъм равнината и си играеше с косите на момичетата.
— Както се очертава ще спечелим състезанието — промълви Габриела.
— Това е чудесно! — съгласи се Алекс. — Обаче още нищо не е решено, остава да премерим сили и с „Хелзинг“.

Разговорът продължи още известно време. Силвия изглеждаше уморена, но щастлива. Габриела отговаряше на въпросите и коментираше някак безразлично. Сякаш не можеше да се зарадва на нищо от случилото се. Алекс наистина започваше да се чуди дали тя е толкова амбициозна, че в първия момент, когато му се отдаде случай да я засенчи, това наистина я е разстроило. Каза си, че утре със сигурност трябва да поговори с нея насаме, за да разбере каква е работата. Няколко страйкъра кацнаха на площадките и Алекс разбра, че скоро трябва да тръгва. Пилотите на страйкърите слязоха за кратка почивка, докато машините им се зареждат. Тримата веднага познаха Мегън, а тя се затича към тях.
— Толкова се радвам да ви видя! — каза тя, докато ги прегръщаше.
— Радваме се, че още си в играта! Сигурно си много уморена! — отвърна Силвия.
— Ами вие? — попита Мегън. Тримата набързо й разказаха какво се е случило и как сега Алекс ще се присъедини към пехотинците.
— Чудесно, значи ще те откарам директно в частта на Зак.
— Зак също е оцелял? — поинтересува се живо Алекс.
— О, да, неговата част в момента напредва и може до края на играта да превземат още една контролна точка! Затова помагаме и ние със страйкърите. А от Мадарската въздушна подкрепа няма и следа, благодарение на вас! Ако не бяхте ни спечелили тези двадесет минути, Ягуарите нямаше да ни допуснат изобщо в района и пехотинците щяха да загубят контрола над точката. Може да се каже, че изиграхте решаваща роля! — допълни въодушевено Мегън. Алекс забеляза, че Габриела отново не казва нищо и продължава да гледа с безразличие. Някак си инстинктивно почувства, че е по-добре да не разказва точно в момента с подробности за битката си с Ягуара.
След малко страйкърите вече бяха заредени, настъпи момент за раздяла. Мегън и Алекс трябваше да тръгват. Силвия прегърна силно Мегън, след което прегърна Алекс и двамата страстно се целунаха, преди да се разделят. Габриела прегърна по-сдържано Мегън и само погледна Алекс, казвайки му:
— Успех!

В погледа й обаче отново се четеше безразлична студенина. Той тръгна заедно с Мегън към кораба. Пред входа на кабината ги чакаха Кобе Лий и Алиса Бруни. Алекс ги поздрави и им разказа набързо какво го води към техния страйкър. След това тримата пилоти се качиха в кабината, докато той трябваше да се отправи сам в празното товарно отделение. Когато се настани, то изглеждаше необичайно пусто. По принцип там можеше да се транспортира взвод пехотинци, но сега цялото пространство беше за него. Той седна и закопча колана си, тъкмо когато двигателите увеличиха тягата и страйкърът се понесе във въздуха. След като от близо година Алекс не спираше да пилотира, сега се чувстваше някак странно като пасажер. Погледна през тесния люк. Небето бе станало огнено червено, обагрено от последните лъчи на залеза. Скалистите планини вече се виждаха само като грамадни тъмни силуети на фона на потъващото зад хоризонта слънце. Полетът трая само няколко минути, но тези мигове насаме със себе си дадоха на Алекс възможност да си събере мислите. Защо Габриела се държеше така? Определено нещо не бе наред в поведението й! Но той не можа дълго да задържи мислите си над този тревожен сигнал. Беше твърде щастлив от постигнатото. Скоро стигна до заключението, че всички, с които има възможността да поговори обсъждаха как е успял да свали Ягуар със своя Хигрус. Това, което него лично го радваше много повече, бе победата над отдавнашния му съперник Стийв. Отстраняването на Стийв в пряко единоборство помежду им беше истинската победа за него днес. Със сигурност щяха да имат шанса да премерят сили отново, но дотогава Алекс оставаше неоспоримият победител.
— След малко кацаме! — чу се гласът на Мегън по високоговорителя в товарния отсек. Той отново погледна през прозорчето. Беше тъмно и скалните силуети едва се очертаваха. Тук-таме забеляза огнени езици от проблясващи оръжия. Глух звук от съприкосновение на камък с метал и леко разтрисане оповести, че страйкърът току-що бе кацнал. Задната врата се отвори и мигом в товарното отделение нахлу оглушителният тътен от водещата се навън битка. Алекс разкопча коланите и се втурна през вратата. Почти веднага след като краката му докоснаха песъчливата почва люкът зад него се затвори и страйкърът излетя, смалявайки се до малка светеща точка в пространството. Алекс се затича към една скала, където се прикриваха четирима пехотинци. Те се редуваха да се подават и да стрелят с маркиращи патрони по позицията на Мадарския отбор, намираща се на около двеста и петдесет метра по-надолу. Отблясъкът от огъня, излизащ от цевите на карабините им рефлектираше върху ръбестия скалист пейзаж. Алекс почти моментално усети колко трудно е да се тича с пехотинския боен костюм, покриващ цялото тяло, в добавка с пълно бойно снаряжение. Задъхан, достигна до пехотинците. Някои от тях му се сториха познати по физиономии, но никога не бе разговарял с тях до сега.
— Къде е Закъри Горан?! — попита той.
— В онази пещера, ето там… хей, къде хукна?!

Алекс напусна укритието си и побягна с все сили към скалите, зад които се намираше пещерата. Чу серия картечни откоси, идващи откъм позицията на Мадарци. Куршумите, съдържащи фосфоресцираща цветна боя засвистяха около него, оставяйки зеленикави и оранжеви светещи дири в пространството, след което се разплескваха по скалите и пясъка около него, оставяйки петна, които продължаваха да светят няколко секунди след това. Колкото му държат силите по-бързо Алекс се озова зад скалите, където беше в безопасност, а сетне откри входа на пещерата. Там Зак заедно с още няколко пехотинци стоеше над триизмерна карта, поставена върху голям плосък камък, служещ за маса. От пръв поглед си личеше, че Зак беше главнокомандващият, а останалите слушаха инструкциите му.
— Левият фланг ще бъде най-труден, тъй като трябва да се изкачим по рохки скали и пясък. Това ще ни забави, но ще се справим. Очаквам около двадесет процента загуби. Въздушната поддръжка ще ни помогне, като държи Мадарци зад прикритията им. Навлезем ли в пещерния лабиринт обаче, оставаме сами.
Зак изглеждаше абсолютно уверен изправен пред картата, гласът му звучеше твърд и решителен, сякаш цял ден бе раздавал заповеди. Лицето, ръцете и целият му боен костюм бяха покрити с дебел слой прах, защото не бе спирал нито минута, за да почине от началото на деня. Въпреки всичко в погледа му нямаше следа от умора, а само бясна искра и целеустременост.
— Ха, ти пък какво правиш тук?! — извика изведнъж Зак, след като най-сетне забеляза Алекс. Изглеждаше изненадан, но щастлив.
— Дойдох да ви видя как се справяте — пошегува се Алекс и двамата се засмяха. — Изтребителят ми се повреди и ми позволиха да продължа състезанието като пехотинец.
— Ами, добре дошъл тогава! Тъкмо започва големият купон. До края на състезанието остават четиридесет минути и за това време ние ще превземем позицията на Мадарци, която е пред нас. Не, че няма да спечелим и без това, но е важно да им покажем колкото можем по-голямо превъзходство!
Останалите, на които Зак доверяваше стратегията си, гледаха одобрително. Определено от стратегическа гледна точка този ход не беше напълно оправдан, но щеше да им даде по-убедителна победа. В този момент обаче се случи нещо непредвидено. Интензивността на картечната стрелба се засили. Предните постове докладваха по радиостанцията, че Мадарци са се хвърлили в масирана атака срещу позициите на „Перперикон“.
— Добре, дръжте позициите, пехотинци! — изкомандва Зак — Тези са напълно луди, нямат никакъв шанс!
И действително, въпреки, че бяха по-малобройни и в по-неблагоприятна позиция, Мадарци се хвърляха напред. Те знаеха, че губят и че до края на играта остават четиридесет минути. Ето защо решиха да хвърлят всичко в една последна отчаяна атака. В небето дори се появиха няколко Мадарски страйкъра, поддържащи от въздуха щурма на пехотинците. Те знаеха, че скоро ще бъдат свалени от перпериконските Ягуари, но пренебрегваха тази опасност с мисълта да нанесат колкото може по-големи щети, преди да бъдат елиминирани. Зак изключи картата и всички напуснаха пещерата. Навън беше станало светло като ден от стотиците святкащи цеви и прехвърчащи фосфоресциращи куршуми. Един Мадарски страйкър прелетя над тях, осветявайки пространството с двете си големи плазмени оръдия. Алекс се прикри, защото едри късове боя започнаха да се разплискват по скалите наоколо. Няколко пехотинеца бяха уцелени фронтално. Снарядите на страйкъра имаха размерите на пъпеш. Ударната сила поваляше пехотинците, които се озоваваха на земята, целите омазани във фосфоресциращо желе. Единствено бойните костюми ги предпазваха да не получат сериозни травми от попаденията.
Алекс се престраши и се подаде иззад скалата. Десетки Мадарски пехотинци се опитваха да се придвижат напред, прескачайки от прикритие на прикритие. Алекс стреляше на кратки откоси, след което се прикриваше плътно зад скалата. Не беше сигурен дали уцелва някого, твърде големият хаос не даваше възможност да се прецени. Така или иначе щурмът на Мадарци бе овладян. Сега те бяха поне два пъти по-малко, но се намираха по-близо до позициите на Перпериконци. Щом настъплението бе спряно, Зак веднага нареди всички части да преминат в пълна контраатака. Той не се отказваше от плана си да превземе контролната точка.