Изтеглете във формат за електронен четец!

 

Двамата летяха напред в атакуваща формация, насочвайки се към епицентъра на битката. Изведнъж алармиращ звуков сигнал огласи кабината на Алекс, докато множество червени точки изпълниха радарния дисплей. Всяка една от тях показваше вражеска бойна единица. В този момент чу гласа на Габриела в слушалките:
— „Златна стрела“ до „Огнен орел“, имаме множество бандити на дванадесет часа!
— Прието, „Златна стрела“, препоръчвам да ги атакуваме със самонасочващите се ракети!
— И аз така мисля. Чели сме го само на теория, но ще се справим!

Трябва да прихванем чрез радара мишените си и да стреляме. Останалото ще го свършат ракетите!
Тази задача се оказа сравнително проста. Бордовите компютри на двата Ягуара автоматично избраха най-близките мишени и ги прихванаха, след което за Алекс и Габриела остана единствено да натиснат копчето за стрелба. Всеки един от тях разполагаше с по шест самонасочващи се ракети.
— „Огнен орел“ до „Златна стрела“, прихванах бандитите!
— Огън! — отговори Габриела. Алекс натисна копчето за освобождаване на снарядите, намиращо се на щурвала, усещайки как корпусът се разтриса от едновременното изстрелване на шестте самонасочващи се ракети. За миг не виждаше нищо, защото пространството пред него бе изпълнено с гъст сив пушек. Скоро обаче димът изчезна и той видя пред себе си шест бели дири, които прорязваха с голяма скорост безпределната небесна шир. Шест други следи се движеха успоредно на тях, идващи от мястото, където Габриела ги бе изстреляла. Тази гледка трая само няколко секунди, след което ракетите се разделиха и всяка тръгна да преследва собствената си цел. Някои успяха да поразят мишените си, но други бяха избегнати от аркусианските пилоти.
— Имам три потвърдени попадения! — оповести Габриела по радиостанцията. В този момент на дисплея се появиха и резултатите от стрелбата на Алекс.
— Същата работа и при мен! Петдесет процента успеваемост, пак е добре като за първи път!
Двамата се засмяха. Сега обаче, ако искаха да се включат в боя, трябваше да се приближат още повече и да използват плазмените си оръдия в директен сблъсък с аркусианските пилоти. Алекс хвана още по-здраво щурвала, навлизайки в горещата зона, където стотици аркусиански изтребители се преследваха със също толкова много Ягуари. Повечето флотски машини се числяха към ескадрилите на трите Кръстосвача: „Мадара“, „Перперикон“ и „Хелзинг“. Алекс ясно различаваше цветните маркировки. Съвсем малка част принадлежаха на планетарната защита на Хепсия, която пое първоначалния удар, и повечето от тях бяха унищожени още на пистите.

— По-добре да не се разделяме! — извика Габриела. Двамата летяха плътно, крило до крило. Те заедно си избраха цел и се впуснаха в преследване на един аркусиански изтребител. Той правеше ловки маневри, с цел да се изплъзне, но не успяваше да ги изненада. Те съумяваха да го следват, като от време на време стреляха с плазмените си оръдия, когато им се отдаваше сгодна възможност да го вземат на мушка. Бляскащите плазмени снаряди летяха напред и Алекс ги виждаше през прицелното стъкло като ярки светещи дири, оставяни в пространството. В редки моменти двамата с Габриела заставаха точно зад аркусианския изтребител и тогава техните плазмени снаряди попадаха в целта. Искри, пушек и парчета метал се отделяха от целта далеч пред тях. Аркусианският кораб изглежда беше изключително издръжлив и продължаваше полета си, без да забавя ход. За разлика от състезанието, в което участваха вчера, в реалната битка бяха нужни повече от три попадения, за да свалят противника си. Те продължаваха бясното преследване за момент, забравили всичко друго, случващо се наоколо. Не забелязваха стотиците летящи обекти около себе си, нито гигантската аркусианска структура, висяща във въздуха и хвърляща сянката си върху повърхността на планетата. След поредната серия от попадения, диря гъст сив пушек започна да се извива, идвайки от задната част на вражеския изтребител. Противникът забави ход, но не спираше с маневрите си, стремейки се да се измъкне. Алекс и Габриела продължиха да стрелят, целта им ставаше все по-бавна, а попаденията им по-многобройни. След още няколко точни изстрела, аркусианският изтребител започна да изпуска пламъци, завъртя се неконтролируемо и накрая избухна в масивна яркооранжева експлозия. Хиляди парчета се разхвърчаха от огненото кълбо, а основният горящ корпус на кораба рязко намали скоростта си. Алекс и Габриела трябваше светкавично да се отклонят, за да избегнат сблъсък с летящите срещу тях отломки. За момент се оказаха разделени. Преди да успеят да се съберат отново, Алекс усети как аркусиански изтребител прелита точно зад опашката му, готов да го атакува. Габриела изпадна в същата ситуация, подгонена от друг вражески ас. Двамата сега се оказаха в ролята на преследваните, като за първи път трябваше да приложат уменията си не в учение или състезание, а за да се измъкнат от истински вражески огън. В този момент Алекс оцени още веднъж факта, че пилотира „Ягуар 7“. Машината беше много по-бърза и маневрена от учебните хигруси, двата двигателя винаги доставяха необходимата мощ, за да може да завърши маневрите си с нужната скорост. Акусианският боен кораб, както и асът, който го пилотираше, обаче, също не отстъпваха, съумявайки да следват неотклонно траекторията на Алекс. Двата кораба се гонеха в пространството, което беше пресичано от гъсти, компактни облаци дим — временни следи от унищожените изтребители. В един момент асът застана точно на шест часа спрямо Алекс и откри огън с плазменото си оръдие. Ягуарът се разтресе, чу се металния трясък от съприкосновението на плазмените снаряди с корпуса на кораба. Алекс видя, че на дясното му крило се е образувала дупка с размерите на яйце, от която още излизаше дим. Бордовият компютър излезе с незабавен доклад на щетите, от който ставаше ясно, че нищо важно не е засегнато при тази серия от точни попадения. В кабината обаче замириса на дим. „Миризмата на битката“ — помисли си Алекс, докато издигаше вертикално изтребителя си при голямо „G“ пренатоварване
. Беше изцяло съсредоточен в пилотирането, като само за секунди в съзнанието му се прокрадваха мисли за димящото общежитие, където се намираше Силвия, както и останалите му приятели, Зак, Мегън, Джери. Тревожеше се и за Габриела, която в този момент се бореше за живота си някъде наоколо. Можеше да си позволи да задържа тези мисли съвсем за кратко, тъй като се налагаше да решава каква да бъде следващата му маневра и как да противодейства на противника си. След още две минути бясно преследване реши, че е подходящо да приложи маневрата, която му донесе успех при битката срещу Стийв. Рязко намали скоростта, издигайки едновременно кораба — нещо, на което Ягуарът реагира много по-ефективно от учебния Хигрус. Аркусианският изтребител мина под него, озовавайки се точно на мушката на Алекс, който веднага откри огън. Няколко плазмени снаряда попаднаха в целта, но това не беше достатъчно, за да свали аркусианеца, който бързо предприе избягващи маневри. Алекс започна да го преследва. Щурвалът вибрираше в ръцете му всеки път, когато натиснеше спусъка и двете плазмени оръдия започваха да стрелят. Святкащите следи от плазмените снаряди летяха към целта. Единият двигател на аркусианския кораб се взриви, карайки го да се завърти, изписвайки спирала във въздуха. Алекс се отдръпна от траекторията на горящия изтребител, който пое право към повърхността на планетата. Докато наблюдаваше малката експлозия си помисли, че това бе първият му самостоятелно свален вражески кораб!
— „Златна стрела“ до „Огнен орел“, чуваш ли ме?
Беше Габриела.
— Имаш ли нужда от помощ? — попита тя.
— Не, унищожих противника си, ами ти?
— Аз също. Погледни какво се случва долу на два часа!
Алекс се извърна. Гигантската аркусианска база се приближаваше до повърхността. В долната й част се беше отворило голямо отвърстие, по края на което имаше четири излъчвателя. Излъчвателите изстрелваха енергийни лъчи, които се сливаха в един голям общ лъч, насочен към повърхността на планетата. С ужас Алекс установи, че лъчът е фокусиран върху полуразрушената сграда на общежитието. Сякаш никой от защитниците не забелязваше случващото се. Всички останали пилоти бяха съсредоточени да атакуват вражеските изтребители и не обръщаха внимание. Все пак общежитието дори не представляваше някоя цел със стратегическа стойност.

 

Arc Air Fighter

Аркусиански изтребител

 

Двамата отново летяха крило до крило, приближавайки се все повече до лъча. В този кратък момент, Алекс има възможността да разгледа машината на Габриела отблизо. По корпуса й личаха черните обгорели следи от плазмени попадения, също като това на неговото крило. Гледката беше плашеща, сигурно и неговата машина не изглеждаше по-добре.
Двамата бързо скъсяваха дистанцията до огромния лъч. Отдалече те мислеха, че той има за цел да изпепели всичко, намиращо се под него. Но скоро разбраха, че грешат. Когато се доближиха, забелязаха нещо, което ги ужаси. Десетки човешки тела — вероятно на кадети, гърчещи се във въздуха, биваха засмуквани от лъча към отверстието на огромната структура.

„Не може да бъде!“ — помисли си Алекс, те ги отвличаха! Аркусианците никога не бяха проявявали интерес към вземането на пленници, дори с цел разпит, освен в последната една година. В техен стил беше да стерилизират повърхността на планетата, не оставяйки да оцелее нито едно човешко същество. Случващото се в момента, беше необяснимо. Те засмукваха стотици живи хора. Явно това представляваше част от новата стратегия на аркусианците, която стоеше зад множеството атаки през годината, включително и случаят, в който се бяха опитали да отвлекат няколко транспортни кораба. Тогава в старнет се появиха много статии, спекулиращи с вероятната причина за промяната в целите на аркусианците и предположения за желанието им да пленят живи хора.
Там в лъча обаче бяха приятелите на Алекс и момичето, което обичаше. Не можеше да допусне точно те да попаднат в ръцете на аркусианците.
— Трябва да стреляме в основата на излъчвателите! — извика по радиостанцията. — Ако ги унищожим, може да спрем лъча!
— Има шанс да убием всички, но поне ще ги спасим от съдбата да попаднат в плен на аркусианците! — отговори Габриела, след което добави. — Предлагам да стреляме в един и същ излъчвател, така имаме по-големи шансове!
Двамата откриха огън по един от петте излъчвателя, надявайки се бързо да го повредят. Огромният, дълъг няколкостотин метра извит стълб обаче представляваше много масивна и здрава структура, в която плазмените снаряди на техните Ягуари сякаш просто потъваха, оставяйки едва забележима следа. Двамата съжалиха в този момент, че не запазиха никакви ракети. Въпреки всичко продължиха да стрелят, прелитайки около излъчвателя. Бяха решени да използват ако трябва всичките си муниции. Докато пикираше към излъчвателя, в моментите, когато бе най-близко, Алекс можеше ясно да различи отделните летящи във въздуха тела. Дори успя да разпознае кадетските униформи на „Перперикон“, с които бяха облечени някои от тях. Изведнъж се случи нещо, което накара кръвта във вените му да замръзне. Неговият Ягуар спря устрема си и се забави, докато в един момент увисна неподвижно във въздуха. Алекс натисна дросела докрай, но Ягуарът не помръдваше. Около него имаше златисто сияние. Той погледна назад и видя, че сиянието всъщност е по-малък лъч, идващ от аркусианската база. Това лъчение задържаше Ягуара и скоро започна да го придърпва към себе си.
— Уловиха ме! „Огнен орел“, до „Златна стрела“, хванаха ме с лъч!
— И мен! Не мога да направя нищо! — чу се гласът на Габриела. Алекс погледна надясно и видя в далечината уловения Ягуар 7. През дюзите на двата двигателя излизаше синкав огън, те работеха на пълна мощност, опитвайки да откопчат Ягуара от клопката, но беше невъзможно. Скоро двамата с Габриела започнаха да се приближават към отвор в корпуса на базата. Тя щеше да ги погълне!
— Слушай! — извика Алекс, на когото му беше дошла отчаяна идея. — Има само едно нещо, което можем да направим. Да кажем, че вече съм го пробвал. Когато стигнем до основата на отвърстието, трябва да натоварим двигателите на максимум, над допустимия безопасен лимит.
— Алекс, дори тогава няма да имаме достатъчно мощност да се измъкнем! — отговори отчаяно Габриела.
— Не става дума за това — Алекс говореше бързо, защото вече приближаваха отвърстието. Още една минута и щяха да са вътре в станцията. — Когато пренатоварим двигателите, те ще избухнат. Взривът може да нанесе достатъчно щети на устройството, което ни привлича.
— Но така…

— Не се притеснявай, всеки Ягуар има кокпит, направен да издържи дори, ако останалата част от кораба се взриви. Все пак не е сигурно, че ще оцелеем, но по-добре да загинем, отколкото да служим за опитни мишки на аркусианците!
Последваха няколко напрегнати секунди на мълчание, след което по радиостанцията се чу решителният, макар и треперещ глас на Габриела:
— Съгласна съм!
Алекс се чувстваше безпомощен да се противопостави на силата, която го дърпаше към разтворената паст зад него. Единствено оставаше надеждата, че отчаяният му план ще проработи. Когато се намираха на метри от сияещото отверстие, двамата заповядаха на бордовите компютри да отменят безопасното ограничение и да натоварят двигателите с максималната възможна мощност. Всичко започна да се тресе. Корабът преминаваше през светлинната мембрана на отверстието и попадаше в мрачната вътрешност на аркусианската структура. Изведнъж се чу неописуем тътен. Алекс усети ударната вълна само за миг, след което изгуби съзнание. Известно време мислеше, че е мъртъв. Лежеше неподвижен в мрака, чувствайки се напълно лек, сякаш е безплътен. Това ли се случваше, когато душата се отдели от тялото ти? — мислеше си той. Но скоро болката се завърна. Усети тежест в главата, ушите му забучаха, гръбнакът го болеше, заедно с почти всяка част от тялото му. Отвори очи и мъчително си пое въздух. Беше мрачно, само една бледа светлина в далечината хвърляше студения си отблясък. Стъклото на кокпита имаше няколко пукнатини, но беше издържало на взрива. Усещаше миризмата на дим. Даде си сметка, че след като не се намира на повърхността на планетата значи все пак бе попаднал във вътрешността на станцията.
Не знаеше колко време е минало, но аркусианците скоро щяха да са тук. Преодолявайки болките, се надигна и дръпна ръчката, която отвори люка. Изправи се бавно и извади карабината, прикрепена зад облегалката на пилотското кресло. Взе и двата резервни пълнителя, след което с мъка слезе от кокпита и стъпи на пода. Навсякъде имаше посипани отломки, гъст дим изпълваше помещението. Проправяше си път, търсейки кабината от кораба на Габриела. Откри я паднала на една страна. Нейното стъкло също беше здраво, макар и с множество пукнатини. Бързо намери външния лост за аварийно отваряне на люка и задейства механизма. Чу се съскащ звук от декомпресия. Габриела още се намираше в безсъзнание. Алекс разкопча коланите й, след което внимателно я пое и положи да легне на земята. Премери пулса и бавно махна скафандъра. Почувства се щастлив, когато тя отвори очи.
— Добре ли си?
Тя направи болезнена физиономия, след което се подигна на лакът. Той отиде до кабината, взе нейната карабина заедно с пълнителите и се върна обратно.
— Трябва да се скрием, те скоро ще са тук.

— Да, да, знам! — отговори Габриела, докато се опитваше да се изправи. За щастие и двамата не бяха получили сериозни травми. Те се заоглеждаха. Намираха се в нещо като огромен коридор, осветяван само от малко на брой лентовидни осветителни тела по стените и тавана. Отломките от двата Ягуара се търкаляха навсякъде. Отстрани имаше система от тръби и шахти. Двамата взеха оръжията си и се насочиха към една от шахтите. Алекс махна капака, опитвайки се да бъде максимално тих. Влязоха вътре, след което той намести обратно решетъчния капак. Тъкмо в този момент взвод аркусиански войници пристигна на мястото. Чуваха се гъргорещите им гласове, изговарящи странни комбинации от звуци. Алекс и Габриела бавно се придвижиха по шахтата, без да вдигат шум. Надяваха се, че аркусианците ги мислят за мъртви. Известно време се движеха тихо в шахтата, без да продумват. Алекс осветяваше пътя с фенерчето на старфона си. Скоро достигнаха малко по-широк колектор, където се срещаха няколко шахти. Пространството беше достатъчно широко, за да може двамата да седнат. Виждаха лицата си, огрени от светлината на фенерчетата.
— А сега какво ще правим! — каза Габриела, но изречението й не прозвуча като въпрос, а по-скоро като констатация на отчаяното положение, в което се намираха.
— Как се забъркахме в това? Знаех си, че трябваше да си стоим в общежитието и да бъдем отвлечени като всички останали! — пошегува се Алекс и двамата тихо се разсмяха.
— Наистина ценя чувството ти за хумор, Алекс. Не го губиш никога, което е забележително.
— Хубаво е, че има кой да го оцени.
В този момент двамата замлъкнаха. До тях по тръбите идваше странен звук. Първоначално звучеше като вой на вятър, но после започнаха да разпознават отделни гласове. Стотици човешки крясъци, сливащи се в общ хор на ужаса.
— Да се опитаме да проследим откъде идва! — предложи Габриела.
— И аз това мислех!
Двамата тръгнаха по една от шахтите. Ходеха на четири крака, така че скоро ги заболяха коленете, но въпреки това продължаваха. Често пъти минаваха покрай решетъчни капаци, което им даваше възможност да разгледат части от вътрешността на станцията. Понякога това бяха пусти коридори, складови помещения, но друг път попадаха и над нещо, приличащо на поточна линия и водещо в неизвестна посока. Когато доближиха повече до гласовете, се озоваха над капак с изглед към поточната линия. Крясъците се засилиха, поточната линия се включи. Скоро те забелязаха първите човешки създания, привързани на носилки, движещи се по линията. Всички бяха кадети от „Перперикон“, понякога дори се виждаха познати лица. Някои крещяха и се мятаха в ужас, други просто лежаха и гледаха шокирано. Двамата не можеха да откъснат поглед, но си наложиха да продължат да се движат. Приближаваха към мястото, откъдето крясъците ставаха най-силни. Скоро достигнаха до решетъчен капак гледащ към гигантска зала с много висок таван. В средата през тавана и пода преминаваше енергийният лъч с диаметър около десет метра. Вътре в него „плуваха“ много човешки тела. Намиращите се около лъча аркусианци ги ловяха с устройства, подобни на клещи и ги полагаха на носилките, където насилствено ги привързваха. След това носилките се поставяха на поточната линия, която ги отнасяше в неизвестна посока.
— Виж, това там е Алиса Бруни! — каза Габриела, показвайки на Алекс. Алиса беше уловена от клещите, след което те я извадиха от енергийното поле. В този момент двама едри аркусианци я поеха, поставяйки я на носилката. Съпротивата й бе яростна, но неефективна. Те положиха ръцете и краката й така, че около китките и глезените й се заключиха автоматични метални окови, привързвайки я към носилката. Тя продължаваше да се мята в отчаян опит да се освободи, но без да й обръщат повече внимание, аркусианците я поставиха на поточната линия и се захванаха със следващата си жертва.
— Ето там, това са те! — Алекс посочи и тогава Габриела ги разпозна. Бяха Силвия, Мегън и Зак. Зак държеше двете момичета за ръце, докато тримата заедно се въртяха в енергийното поле.
— Държали са се за ръце през цялото време! — каза с треперещ глас Габриела. Клещите ги хванаха, скоро щяха да бъдат положени на носилки.
— Знаеш ли какво? Можем да се върнем назад! Имаше едно място, където поточната линия сякаш навлиза в празно помещение. Там можем да ги освободим! — Алекс изговори всичко това много бързо. Двамата разполагаха с по един малък лазерен нож, като част от стандартното оборудване на пилотските си костюми. С помощта на ножовете можеха да разрежат металните окови и да освободят приятелите си. Те забързаха обратно по шахтата, за да стигнат там, преди да е станало късно. Когато се надвесиха през капака, разгледаха по-подробно помещението. Беше съвсем малко и докато пленниците преминаваха през него върху тях се напръскваше препарат имащ остра специфична миризма.
— Изглежда това е камера за дезинфекция! — предположи Алекс.
Всяка носилка се задържаше в камерата за около двадесет секунди, след което преминаваше през тесен отвор в стената, отивайки в неизвестна посока.
— Алекс, няма да можем да измъкнем и тримата! Мисля, че са един след друг и ще имаме време да отрежем оковите най-много на един от тях.
— Да, така е! — съгласи се Алекс и мъчителна мисъл се появи в главата му. Кого да освободят? Най-много от всичко искаше да спаси Силвия, но знаеше, че това не е правилното решение.