Полетът нямаше да трае дълго, мислеше си Алекс. Трябваше само да излязат от орбита и да кацнат на повърхността на планетата. И все пак под контейнера сред кабелите и маркучите беше тясно и неудобно. До сега Алекс лежеше обърнат на дясната си страна. С усилие се извърна така, че да легне по гръб. В този момент застана като закован. Над него беше прозрачният контейнер, където през мътната жълтеникавозелена течност се виждаше човешки силует. Силуетът ту се губеше, когато фигурата се издигаше към по-горната част на контейнера, ту се избистряше, когато тялото потъваше по-надолу. В един от тези моменти Алекс си даде сметка, че това е женски силует. Косата й се рееше като морско растение, тялото на момичето изглеждаше неподвижно. Алекс се зачуди дали наистина е жива? Докато я наблюдаваше, за кратко тя раздвижи краката и ръцете си. Движенията приличаха на кратки конвулсии, след което тялото отново изпадна в състояние на вцепенение. Мисълта за подобно съществуване го ужаси и усети как се изпотява от напрежение. Почувства се притиснат сред кабелите и изпита непреодолимо желание да изскочи навън. Все пак се овладя. Опита се да се успокои с мисълта, че момичето над него, както и всички останали пленници не са в съзнание. Те трябва да са в нещо като медикаментозна кома. Не можеше да си представи, че са в съзнание, беше прекалено жестока мисъл. Изведнъж силуетът се размърда повече. На Алекс му се стори, че тялото се извръща към него. Дали го виждаше? Със сигурност извършваше съзнателни движения, с цел да се насочи към дъното на контейнера. Тогава, гмуркайки се надолу, тя застана до прозрачната еластична стена, която ги делеше. Сега вече Алекс можеше ясно да различи лицето й. Остана поразен, когато разпозна Силвия! За миг се почуди дали не халюцинира. Лицето й беше същото, каквото го помнеше, сините й очи сякаш светеха през стената на контейнера, а косите й се пилееха като гъста мрежа. Двамата се гледаха. В един момент Алекс допря ръката си до стената на контейнера. Силвия му отвърна и ръцете им се срещнаха от двете страни на еластичната преграда.
— Ще ти помогна! — говореше Алекс без глас. Знаеше, че тя не може да го чуе, но се надяваше да прочета по устните му. Тя сякаш разбра, защото също му отвърна:
— Знам!
Алекс се надигна и допря лицето си до прозрачната стена, а Силвия го последва. Известно време се гледаха така. Лицето й изглеждаше изстрадало, но едновременно щастливо. Двамата допряха устни през преградата, която ги делеше. Нямаше точна представа колко време бяха стояли така, но изведнъж се усети силно раздрусване. Корабът кацаше. Алекс отлепи лице от контейнера, а Силвия отново заплува в по-горната част на разтвора, така че от нея се виждаше само размит силует.
— Слушайте! — чу се гласът на Зак. — Единственият ни шанс да се измъкнем, е, докато преместват контейнерите към постоянното им местонахождение. Няма да имаме начин да комуникираме помежду си, така че всеки от нас ще трябва сам да прецени кога е най-добрият момент да напусне прикритието си и да се спаси. Целта ни е да избягаме далеч от базата на аркусианците. Ако стане така, че се изгубим, ще се намерим с помощта на старфоните си, включете си функцията за позициониране!
— Добре! — отговори Габриела.

Twitter