Изтеглете във формат за електронен четец!

 

— Момчета, трябва да дойдете бързо! — беше гласът на Габриела. Алекс знаеше, че скоро трябва да стане, за да я смени на поста при контейнерите, но му се струваше, че моментът е дошъл малко по-рано от очакваното. След няколко секунди, когато се разсъни и дойде на себе си, осъзна какво всъщност е значението на думите й. Скочи бързо на крака и видя Зак, който вече тичаше към отвора на вентилационната шахта, откъдето Габриела ги викаше. Алекс грабна карабината си и също се затича. Скоро и тримата се намираха в шахтата.


— Бързо! — извика Габриела и започна да ходи на четири крака напред.
— Какво става? — попита Зак. Явно, че Габриела не искаше да губи време и смяташе да им обясни в движение.
— Мисля, че ги местят! Ако ще ги свалят на повърхността на планетата, ще стане сега!
Алекс усети как кръвта му се изпълва с адреналин. Това беше моментът, който чакаха. В следващите минути им предстоеше да вземат решения и да предприемат действия със съдбоносни последици. Ако се проваляха, можеше да загубят живота си или на свой ред да попаднат в някой от контейнерите. И двете възможности не изглеждаха никак привлекателни.
Скоро тримата се озоваха над решетката, през която имаше изглед към помещението с контейнерите. Чу се свистящ звук на пневматични механизми и големите стоманени врати се отвориха. Влязоха петима аркусиански учени. В този момент Алекс, Зак и Габриела разбраха, че поставките, на които се крепяха контейнерите, всъщност са подвижни. Всеки от петимата аркусианци започна да бута по един контейнер към изхода. Когато напуснаха помещението, се чу отново задвижването на пневматичния механизъм и тежката метална врата се затвори.
Тримата тръгнаха бързо по вентилационната шахта и скоро се озоваха над докинг станцията. От там имаха възможността да наблюдават как контейнерите се товарят на нещо, което по всяка вероятност бе аркусиански транспортен кораб.
— Определено ще ги транспортират на повърхността на планетата! — прошепна Габриела.
— Имам план! Хайде! — каза Зак и те запълзяха обратно по вентилационната шахта.

Петимата аркусиански учени се върнаха в помещението с контейнерите и взеха нови. Докато ходеха, си разменяха по някоя приказка на техния странен гъргорещ език. Явно беше, че не подозираха присъствието на хора на борда на станцията, като се изключат тези, затворени в контейнерите. Когато излязоха, вратата се залости зад гърбовете им. В този момент Зак, Алекс и Габриела отвориха решетката на вентилационната шахта и се спуснаха в помещението. Знаеха, че разполагат само с около минута и половина, докато петимата аркусианци се върнат. На големите колички под всеки контейнер имаше множество маркучи, кабели и апарати с животоподдържаща функция. Те пречистваха разтвора, в който се намираха пленниците, обогатяваха го с кислород и хранителни вещества, така че човешкият организъм да може да оцелее. Именно там тримата решиха да намерят укритие. Алекс и Габриела бързо се набутаха всеки под един от контейнерите, провирайки се сред кабелите и маркучите. Зак обаче изпита сериозни затруднения, тъй като беше най-едър. Вече намиращ се сред гората от кабели, Алекс го наблюдаваше с нарастваща тревожност. Зак първо мушна карабината сред кабелите, след което се опита сам да влезе. Отначало се пробва с главата напред, но раменете му бяха прекалено широки. Алекс се усмихна и едвам се сдържа да не се засмее. Положението беше на живот и смърт и въпреки това опитите на Зак изглеждаха комични.
— Опитай да влезеш първо с краката, Зак! — чу се гласът на Габриела. Той я послуша и влезе с краката напред. Успя лесно да се провре до кръста, но торсът му остана да стърчи. Алекс разбра, че приятелят му няма да се справи, за това рискува и излезе от прикритието си. Хвана Зак за раменете и с големи усилия му помогна да се натика сред кабелите и маркучите.

— Побързай, Алекс! — извика Габриела. Чу се пневматичният звук от отварящите се механизми. В момента, в който Зак беше напълно прикрит, Алекс се втурна към своя контейнер и бързо се скри сред апаратурата отдолу. _„Беше на косъм“_, помисли си той, без да смее да помръдне. Дори едвам дишаше, дотолкова се страхуваше, че всяко негово действие ще издаде присъствието му. Чуха се гъргорещите звуци от разговора на аркусианците. Алекс видя краката на единия от тях да минават точно пред очите му, сетне усети как количката започва да се движи, бутана от аркусианеца. Напуснаха помещението и започнаха да се придвижват по коридор. През мрежата от кабели и маркучи се виждаха краката и на други аркусианци. Някои бяха обути в бронирани ботуши, по което се познаваше, че са войници. В сравнение с коридорите на „Перперикон“ и „Мадара“, този тук беше слабо осветен, с мрачен метален интериор. Нямаше никаква украса или естетическа мисъл при създаването му. Метални трегери и колони държаха носещата конструкция, подът представляваше метална решетка, стените имаха груби метални плоскости без декоративна боя, а само безцветно противо-корозионно покритие. Осветлението беше точно толкова, колкото е необходимо, за да се вижда, но нито един диод повече. Скоро се озоваха на докинг-станцията. Чуваха се звуци от двигателите на кораб, който тъкмо кацаше или пък се готвеше да излети. Шумът беше много по-силен, отколкото този на докинг-станциите на „Перперикон“ или „Оазисът“. Алекс усети как наклонът се променя и количката започва да се изкачва по нещо като рампа. След малко движението спря. Стъпките се отдалечиха, чу се нов звук от затваряне на пневматичен механизъм, след което настъпи тишина. Алекс знаеше, че се намират в търбуха на транспортен кораб. Никой от тримата не смееше да проговори — не бяха сигурни, че са сами.
— Момчета, добре ли сте? — Габриела първа се осмели да наруши тишината, прошепвайки тези думи след около половин минута.
— Аз съм добре, благодаря! — каза също шептейки Зак.
— Първата част от плана ни явно успя, но не знаем какво ни чака, когато кацнем на планетата! — обади се и Алекс.
Разговорът им беше прекъснат, защото се чу отново отварянето на вратата в товарния отсек на кораба. Аркусианците се върнаха с нови пет контейнера, които бяха подредени до останалите. Явно бяха последните, които щяха да се натоварят на този кораб, защото след като вратата се затвори до ушите на Алекс достигна звукът от засилване на двигателите. Усети се лека вибрация, докато тръстерите постепенно увеличаваха тягата си. Скоро тримата почувстваха, как корабът се отлепя от основата на докинг-станцията и започва да лети напред към открития космос.

 

Arc Transport

 


Полетът нямаше да трае дълго, мислеше си Алекс. Трябваше само да излязат от орбита и да кацнат на повърхността на планетата. И все пак под контейнера сред кабелите и маркучите беше тясно и неудобно. До сега Алекс лежеше обърнат на дясната си страна. С усилие се извърна така, че да легне по гръб. В този момент застана като закован. Над него беше прозрачният контейнер, където през мътната жълтеникавозелена течност се виждаше човешки силует. Силуетът ту се губеше, когато фигурата се издигаше към по-горната част на контейнера, ту се избистряше, когато тялото потъваше по-надолу. В един от тези моменти Алекс си даде сметка, че това е женски силует. Косата й се рееше като морско растение, тялото на момичето изглеждаше неподвижно. Алекс се зачуди дали наистина е жива? Докато я наблюдаваше, за кратко тя раздвижи краката и ръцете си. Движенията приличаха на кратки конвулсии, след което тялото отново изпадна в състояние на вцепенение. Мисълта за подобно съществуване го ужаси и усети как се изпотява от напрежение. Почувства се притиснат сред кабелите и изпита непреодолимо желание да изскочи навън. Все пак се овладя. Опита се да се успокои с мисълта, че момичето над него, както и всички останали пленници не са в съзнание. Те трябва да са в нещо като медикаментозна кома. Не можеше да си представи, че са в съзнание, беше прекалено жестока мисъл. Изведнъж силуетът се размърда повече. На Алекс му се стори, че тялото се извръща към него. Дали го виждаше? Със сигурност извършваше съзнателни движения, с цел да се насочи към дъното на контейнера. Тогава, гмуркайки се надолу, тя застана до прозрачната еластична стена, която ги делеше. Сега вече Алекс можеше ясно да различи лицето й. Остана поразен, когато разпозна Силвия! За миг се почуди дали не халюцинира. Лицето й беше същото, каквото го помнеше, сините й очи сякаш светеха през стената на контейнера, а косите й се пилееха като гъста мрежа. Двамата се гледаха. В един момент Алекс допря ръката си до стената на контейнера. Силвия му отвърна и ръцете им се срещнаха от двете страни на еластичната преграда.
— Ще ти помогна! — говореше Алекс без глас. Знаеше, че тя не може да го чуе, но се надяваше да прочета по устните му. Тя сякаш разбра, защото също му отвърна:
— Знам!
Алекс се надигна и допря лицето си до прозрачната стена, а Силвия го последва. Известно време се гледаха така. Лицето й изглеждаше изстрадало, но едновременно щастливо. Двамата допряха устни през преградата, която ги делеше. Нямаше точна представа колко време бяха стояли така, но изведнъж се усети силно раздрусване. Корабът кацаше. Алекс отлепи лице от контейнера, а Силвия отново заплува в по-горната част на разтвора, така че от нея се виждаше само размит силует.
— Слушайте! — чу се гласът на Зак. — Единственият ни шанс да се измъкнем, е, докато преместват контейнерите към постоянното им местонахождение. Няма да имаме начин да комуникираме помежду си, така че всеки от нас ще трябва сам да прецени кога е най-добрият момент да напусне прикритието си и да се спаси. Целта ни е да избягаме далеч от базата на аркусианците. Ако стане така, че се изгубим, ще се намерим с помощта на старфоните си, включете си функцията за позициониране!
— Добре! — отговори Габриела.

— Разбрах! — каза Алекс. Още мислеше за неочакваната си среща със Силвия. Опита да се съсредоточи. Искаше отчаяно да й помогне, да я измъкне от този ужасен капан, но знаеше, че за да има някога подобна възможност, трябва първо да спаси себе си. Ако сега позволеше да го заловят, щеше да пропилее шансовете и на двамата.
Чу се звукът от отварянето на голямата задна врата на кораба. В товарното отделение нахлу дневна светлина. Последваха тежки стъпки на бронирани ботуши. Взвод аркусиански пехотинци се зае да изнася контейнерите. Те си говореха шумно на техния странен език. Алекс видя съвсем близо до лицето си ботушите на един войник, след което усети как количката започва да се движи. Излязоха навън, където Алекс почувства влажния и топъл въздух на планетата Хелена 9. Беше като в сауна. Войниците бутаха количките по нещо като алея. От позицията, в която се намираше, Алекс успяваше да види само, че отстрани на пътя има високи растения и дървета. Намираха се в джунгла. Зарадва се, тъй като това беше възможно най-добрият вариант, за да прикрият бягството си. Количките спряха. Бяха подредени до нещо като огромен камион. Войниците се отдалечиха, вероятно отивайки да вземат още контейнери от транспортния кораб. Алекс реши, че сега е шансът му да се спаси. Предпазливо подаде главата си измежду кабелите и маркучите на животоподдържащите системи. Намираха се на път, излизащ от летището. До тях беше паркирана огромна товарна машина, в която вероятно щеше да бъде натоварено съдържанието от техния кораб. В близост нямаше войници и Алекс изскочи от прикритието си. Видя, че другите двама правят същото. Зак отново изпитваше трудности да се измъкне и Алекс, заедно с Габриела, се завтекоха да му помогнат. След това тримата се втурнаха с все сили към джунглата пред тях. Алекс тичаше. Усещаше стъпките на другите двама, чуваше запъхтяния им дъх. Зак вероятно можеше да тича най-бързо, но бягаше последен и дори от време на време поглеждаше назад, за да се увери, че никой не ги следва. Алекс и Габриела тичаха на предела на възможностите си. Клонки и вейки се удряха в лицата им. Ръцете им се израняваха, докато си проправяха път през гъстата растителност. Тежкият влажен въздух беше труден за дишане. След десетина минути тримата спряха да си починат. Алекс и Габриела бяха толкова задъхани, че не можеха да кажат нищо в първия момент. Зак изглеждаше напълно спокоен, неговото дишане се беше ускорило едва забележимо.
— Само толкова ли можете? Това не е и половината от сутрешния ми крос.
— Не мога… повече! — каза едвам поемайки си дъх Габриела, докато притискаше корема си с ръка. Беше ужасно влажно и топло, затова след като се съвзеха, Алекс и Габриела съблякоха плътните пилотски костюми, оставайки само по фланелка. Зак по начало си беше по потник и камуфлажен панталон, тъй като аркусианската атака го бе заварила облечен по този начин. Нямаше признаци някой да ги преследва, затова тримата продължиха напред, ходейки по-спокойно и скоро достигнаха до малко езерце. В него от скалист склон се вливаше поточе. Слънцето почти не се виждаше от гъстите корони на дърветата.
— Чудесно! Задача номер едно за оцеляването ни току-що беше изпълнена — намерихме вода! — каза възторжено Зак. Тримата пиха от потока, водата имаше приятен разхлаждащ ефект. Алекс забеляза, че Зак оглежда внимателно скалите.
— Ако не греша, тук сред тези скали почти сигурно има пещера.

Габриела и Алекс дори не попитаха откъде знае, явно беше поредното умение, придобито в любимите на Зак часове по оцеляване. И действително, на около петдесет метра от езерото в скалистия склон имаше пещера, достатъчно голяма, за да служи като подслон на тримата.
— Страхотно е, Зак! Какъв късмет извадихме! — възкликна Габриела, докато оглеждаше пещерата като човек, който току-що е попаднал на предложение за много изгоден недвижим имот.
— Е, зависи, щеше ми се да упражня изграждане на заслон от листа на палми, но при това положение… — отговори Зак с леко разочарован тон.
— Вижте, аз мисля, че открих храна! — възкликна Алекс, стоейки до храст с апетитно изглеждащи плодове. Вече беше откъснал един плод и се канеше да го отхапе.
— Недей, отровни са! — спря го Зак. — Това е Хеленска лъжлива горска ябълка. Има 63% шанс да умреш, ако я изядеш и трябва да си щастлив, ако стане така — Алекс пусна плода на земята.
— Ако сте гладни, ще намеря храна, но предлагам първо да се погрижим да имаме огън! — продължи Зак. Поради липса на други подръчни средства, Зак се захвана да пали огън с търкане на пръчки. Беше го правил много пъти на упражненията, така че знаеше, че ще успее. Разбира се, можеха да използват плазмените карабини, за да запалят огън много по-лесно, но се страхуваха да не привлекат внимание с изстрелите. За по-малко от половин час Зак се справи със задачата.
— Почвам да се замислям дали да не запиша „Оцеляване“ като факултативна дисциплина във втори курс — каза Габриела.
— Да, и аз се чудя за същото — сподели Алекс.
— Няма да е лошо. Особено както са тръгнали нещата — коментира Зак и тримата се засмяха.
След няколко часа щеше да се стъмни. Зак постави на Алекс и Габриела отговорната задача да търсят сухи дърва и да поддържат огъня да не загасне, докато той самият се захвана с намиране на храна. Докато още имаше слънце, тримата оставиха на една осветена скала старфоните си, за да се заредят, тъй като батериите им бяха почти напълно изтощени.
Няколко часа по-късно слънцето беше напълно изчезнало от небосклона, Алекс и Габриела бяха натрупали достатъчно дърва в единия край на пещерата, а огънят гореше на входа. Не след дълго Зак също се появи. Той беше изтъкал мрежа от някакви странни растителни влакна, в която имаше цял куп плодове. Освен това разполагаше с копие от заострена пръчка, с което беше убил някакво животно с размерите на голямо куче. Животното изглеждаше почти неразпознаваемо, тъй като Зак го бе одрал преди това. Още с появата си, той разкритикува работата на Алекс и Габриела:
— Този огън е прекалено силен, може да издаде позицията ни! Трябва да го поддържате малък, едвам да тлее и да не привлича внимание! Освен това пръчките, които сте събрали са много тънки и бързо ще изгорят. Трябваше да съберете малко по-дебели дърва, които да поддържат огъня по-продължително време.
Алекс и Габриела го погледнаха с виновни погледи. Явно имаше да учат още доста.


Изминаха два дни, откакто избягаха и установиха своя скрит лагер на няколко километра от аркусианската база. Животът на тримата се въртеше около две важни неща — събиране на храна и разузнаване. Бяха си направили график и разпределение на задълженията. Един от тях винаги даваше дежурство сред храстите на възвишение с изглед към аркусианската база. През това време другите двама или почиваха, или търсеха храна. Зак успя да изобрети лъкове, използвайки сухожилията на първите убити животни. Това значително улесни лова им.
Един късен следобед, Алекс почиваше в пещерата. Габриела тъкмо беше сменила Зак от поста му и той се прибра в пещерата. Алекс забеляза несвойственото изражение на лицето на му. Изглеждаше тъжен и замислен, липсваше му обичайния оптимизъм и жизнерадостност. Обикновено Зак сякаш изпитваше възторг от всяко свое действие, независимо дали става дума за тренировка, палене на огън или майсторене на лък. Сега се просна уморено в пещерата, облягайки се на един голям камък. Зак, който беше неуморим, сега изглеждаше скапан. Алекс подозираше какво го мъчи. Чувство преследваше и него самия, подобно на онова усещане, когато се редуваха на смени при контейнерите на станцията. Сега беше дори по-лошо. Пленниците вече не се намираха в контейнери. Държаха ги в аркусианската база. През по-голямата част от времето не ги пускаха да излизат от голяма бетонна сграда в базата. Тримата нямаха представа какво се случва вътре, но понякога аркусианците провеждаха експерименти с част от кадетите на открит полигон в близост до бетонния затвор. Трудно беше да се разбере каква точно е целта на експериментите. Някои напомняха на тестове за издръжливост. Човекът биваше поставян в екстремни условия и трябваше да действа на предела на възможностите си, с цел да избегне, в повечето случаи, голяма физическа болка. Например, в един от тестовете кадетите трябваше да бягат, преследвани от аркусиански ховър-дрон. Дронът се движеше на въздушна възглавница и от него стърчаха множество електроди. Когато настигнеше някого от пленниците, той го поразяваше с електрошок. За да избягат, кадетите трябваше да преодоляват различни препятствия по пътя си като вода, кал, дори изригващи вряща пара гейзери. Понякога се нараняваха сериозно. Тогава медицински екип отнасяше пострадалия обратно в сградата.
В други случаи изглеждаше така, сякаш целта на експеримента е да се провери действието на нови видове оръжия. Нито едно от тях не беше смъртоносно. Обикновено няколко кадета се пускаха да бягат свободно из полигона, преследвани от аркусианци, въоръжени с експерименталните прототипи. На пръв поглед оръжията не изстрелваха нищо. Но застанеше ли на пътя им, пленникът започваше да се гърчи от болка или пък просто губеше съзнание.
За тримата беше истинско мъчение да наблюдават всичко това. Те познаваха една голяма част от пленниците — техни приятели от „Перперикон“. Алекс си спомни всички, които бе успял да разпознае на полигона за тези няколко дни. Алиса Бруни и Кобе Лий, веднъж мярна Джери, Ивелина — една от ученичките им в клуба по въртене на огън „Инсиниум“, Матю и Джулия от отбора на пилотите. Всички те страдаха пред очите му, пред очите на Зак и на Габриела.
Алекс реши, че е време да повдигне духа на Зак. Неговият най-добър приятел имаше решаващ принос за тяхното оцеляване, но и се нуждаеше да му бъде вдъхнат кураж.
— Виждам, че си се сдухал…
Зак го погледна безизразно.

— Ще успеем. Досега се справяме много добре. Успяхме да избягаме от аркусианския кораб, после и от тяхната база, и сега оцеляваме точно под носа им.
Зак не отговори нищо в първия момент, но после каза:
— Нищо не правим, Алекс. През цялото време си говорихме как трябва да се справим, за да можем да им помогнем, но ето че сме безсилни. Само си стоим и гледаме. Нищо не можем да направим, за да им помогнем. Единственото, което ме крепи, е, че още не съм видял Мегън. Имам чувството, че ако стана свидетел на това как се гаврят с нея, ще се побъркам.
Алекс се чувстваше по същия начин. Всеки път, когато отиваше на поста си, нещо в него се надяваше да зърне Силвия. Да се увери, че тя е жива и е добре. Но след това бързо потискаше това чувство. Знаеше, че появи ли се тя на полигона, това ще означава сигурни страдания за нея. Алекс, както и Зак, нямаха представа какво се случва зад стените на затвора. Оставаше им единствено да се надяват, че болезнените експерименти се извършват само отвън.
Вечерта тримата се събраха около малкия огън на входа на пещерата. Настроението беше потиснато, тогава Габриела заговори:
— Момчета, трябва ни план! — Зак повдигна поглед безучастно, Алекс попита:
— План за какво?
— Именно това е въпросът — продължи Габриела. — Вече от няколко дни сме тук. Установихме лагер, започнахме наблюдения над вражеската база. Следващата ни стъпка трябва да е да определим по-нататъшната ни стратегия и какво точно искаме да постигнем — говореше Габриела.
За момент Зак се оживи. Тонът на Габриела напомняше този на майор Мартин Зафиров преди някоя важна тренировка или за начина, по който самия Зак надъхваше момчетата от отряда си. Все пак, когато заговори от устата му излязоха думи на възражение:
— Ясно е какво искаме да постигнем, Габриела! Искаме да освободим пленените кадети. Но това е невъзможно. Истината е, че през цялото време се борехме да спасим себе си и нямаме никаква идея как да помогнем на останалите пленници!
— Не знам за теб, но аз никога не съм хранела илюзии, че ние тримата, въоръжени с две карабини, ще можем да щурмуваме тежковъоръжена аркусианска военна база и да освободим пленените ни приятели.
— Ами всички приказки за това, че ще помогнем на останалите?
— Наистина ще им помогнем. Замисли се, хората няма да оставят нещата така. До няколко дни, а може и след броени минути, флотът ще атакува това място. Целите им ще са две: да унищожат всичко, което може да бъде източник на бъдещи атаки и да освободят пленниците.
— Само че втората им задача ще е доста по-сложна от първата — намеси се Алекс. — Лесно ще набележат целите за унищожаване, но няма да имат представа къде са пленените кадети и дали изобщо са живи.
— Даже при първоначалната масирана бомбардировка на базата е възможно да пострада и затвора, където ги държат — отбеляза Зак.
— Именно! — продължи Габриела. — Ето тук наличието на трима агенти дълбоко зад вражеската линия, които са наясно с обстановката, може да се окаже решаващо. Планът, който ще си съставим, трябва да е свързан с това как, когато атаката започне, да се възползваме от създалия се хаос, за да помогнем на пленниците да стигнат до безопасно място. Също така, ако е възможно, да намерим сигурен начин да се свържем с командването на флота, за да им предадем информацията. Смятам, че това са нещата, над които можем да започнем да мислим отсега нататък.

През следващия ден тримата предприеха различна стратегия. Вече не дежуреха непрекъснато на хълма с изглед към затвора. Сутринта заедно събраха необходимата за деня им храна, след което се разделиха и всеки се насочи към различен периметър от базата. Целта им беше да съберат колкото могат повече полезна информация за аркусианската база и нейните околности. Това щеше да е от голямо значение при изготвянето на плана им. Те знаеха, че нямат много време. Атаката можеше да се случи във всеки един момент и те трябваше да са подготвени. Основно гледаха за три неща. Места около оградата на базата, откъдето най-лесно можеше да се проникне вътре, потенциални оръжия и превозни средства, които лесно могат да се използват и трето, но не на последно място, комуникационни средства. Алекс имаше номера на баща си, но „Мадара“ дори в орбита щеше да е твърде далеч, за да влезе в обхват. Ядосваше се, че нито той, нито някой от другите му двама приятели имат най-новото поколение старфони, чиито обхват е много по-мощен. При това положение се нуждаеха от допълнителна апаратура, за да усилят сигнала на старфона. Алекс планираше да се свърже директно с баща си — адмирал Стаматов, който по всяка вероятност щеше да ръководи атаката, и да му съобщи точното местонахождение на пленените кадети.
Вечерта тримата отново се събраха около лагерния огън. Бяха направили множество снимки. Обединявайки цялата информация, Зак изготви карта на местността, този път много по-детайлна, отколкото онази, която надраска набързо, докато още се намираха на аркусианската станция. Алекс и Габриела също помагаха за съставянето на триизмерния модел на местността. Накрая Зак остави старфона си на един камък и триизмерният проектор излъчи готовата карта, която имаше размери петдесет на петдесет сантиметра. Тази вечер нямаше и следа от униние. И тримата изглеждаха в приповдигнато настроение и готови за действие. Те бяха прекарали деня, вършейки работа, която считаха, че ще помогне за спасяването на пленените кадети и това им вдъхваше надежда и увереност.
— Така — започна Зак. Тъй като мисията им щеше да е близка до неговата специалност, той поемаше ролята на командир. — Когато атаката започне, имаме две основни задачи. Едната е да се свържем с флота и да им предадем информацията, с която разполагаме, а другата е да евакуираме затворниците по възможност по-далече от района на бойните действия.
Алекс и Габриела гледаха съсредоточено, докато Зак говореше. Алекс беше щастлив, че отново вижда пламъка в очите на приятеля си и възвърналото му се желание за борба.
— Както Габриела успя да научи по време на разузнавателната си мисия, ето тук се намира периферен комуникационен център — и Зак посочи на триизмерната карта малка метална постройка, подобна на фургон. — Не е нищо особено, но ако свържеш старфона си с главната им антена, ще можеш да усилиш сигнала и да се свържеш с адмирал Стаматов.
Алекс кимна.
— Ще трябва да свършиш това сам. Ще вземеш едната карабина и ще се промъкнеш оттук — и Зак посочи място, където оградата беше прекъсната. — Предполага се, че по време на атаката основните сили на аркусианците ще са заети другаде и няма да срещнеш сериозна съпротива. Ако все пак около или във фургона има аркусианци, ще се наложи да ги отстраниш или да ги накараш да отидат другаде.
— Ясно! — отговори Алекс. Зак продължи:

— Трябва да установиш връзка с баща си. Прати му тази карта, която гледаме в момента, и на която са отбелязани местонахождението на пленниците и евентуалните три точки за екстракция. Дай му също кодовите честоти на нашите три старфона, за да може флотските скенери да ни разпознават като приятелски единици. После, ако успееш да свършиш с всичко това, излез от комуникационния център и се опитай да създадеш колкото можеш повече отвличащи вниманието саботажи. Приготвил съм ти няколко цели — склад за муниции, цистерна с гориво и този наблюдателен пост, който можеш да взривиш, ако успееш да откраднеш нещо от склада за муниции преди това.
— Разбирам! — отговори Алекс.
— След като свършиш с всичко, присъедини се към нас. Ще ни видиш на старфона си, използвайки приложението за позициониране! — Алекс отново кимна.
— Габриела, нашата задача ще е по-сложна. Когато атаката започне, вероятно флота ще иска да подсигури евентуален десант, като преди това подложи базата на масирана бомбардировка. Ще настъпи хаос. Надявам се да не унищожат напълно затвора, те все пак знаят, че долу има наши пленници, така че дано да са по-внимателни. Колкото по-бързо Алекс успее да се свърже с баща си, толкова повече шансовете за избягване на приятелски огън се увеличават. Когато бомбардировката спре, трябва да се възползваме от объркването на противника и, без да привличаме внимание, да стигнем до затвора. Ще проникнем вътре и ще се опитаме да освободим всички пленници. Може да се наложи да влезем в съприкосновение с противника. Важно е да се сдобием с второ оръжие колкото можем по-скоро, а след като освободим пленниците, да въоръжим и част от тях. Това ще видим как ще стане на място.
Габриела кимна утвърдително.
— Както обсъдихме по-рано — продължи Зак, — възможно е аркусианците, виждайки, че ще загубят битката да решат, че разработките им не бива да попадат в ръцете на хората. Много е вероятно сами да взривят затвора и цялата база с напредването на нашите войски. Ето защо е от решаващо значение да действаме бързо и още преди нашите части да са достигнали до периметъра, да изкараме пленниците далече от базата, където да са в безопасност. Предвидил съм три точки за екстракция, към които ще се насочим последователно.
— Чудесно! — каза Габриела. — Сега дори атаката да започне утре сутринта, ще сме напълно подготвени!
— Аз не съм толкова сигурен! — отговори Зак и за първи път в гласа му се долови онази нотка на униние, която го преследваше в последните дни. — Не можем постоянно и тримата да сме в бойна готовност. Без да знаем кога точно ще е атаката има шанс твърде много да се забавим в действията си.
Алекс и Габриела се спогледаха. Тук техните познания щяха да са от полза.
— Спокойно, Зак — каза Алекс. — Забеляза ли, че на летището в базата има около сто и четиридесет аркусиански изтребителя? Обикновено малка част от тях са на патрул, останалите са на пистата. Когато атаката започне, тя ще се проведе първо в орбита. Флота ще трябва да се справи с огромната аркусианска космическа станция и с техните бойни кораби, изтребители и орбитална защита. Това ще трае минимум един час и то в случай, че нашите надделеят.
— Естествено, че ще надделеят! — прекъсна го Зак.
— Когато видим, че всички аркусиански изтребители излитат под тревога, значи се започва. Ще заемем позиции и ще изчакаме битката да се пренесе на повърхността на планетата.
— Съгласна съм с Алекс — обади се Габриела. — Смятам, че ще имаме повече от достатъчно време да се подготвим.
— Е, в такъв случай, планът ни е готов! — заяви Зак с почти тържествен тон. — Сега ни остава само да чакаме…