Изтеглете във форнат за екейтронен четец!

 

Беше началото на третия ден, откакто двете с Мегън се намираха в новото си жилище. Чувстваха се много по-добре, отколкото затворени в контейнерите с течност. Постепенно телата им се възвърнаха към нормален режим на функциониране. Харесваха храната, която им носеха. Разговаряха за всичко, с изключение на тримата бегълци. Най-същественият въпрос беше защо аркусианците ги държат тук и какво щяха да правят с тях?


Един час след закуска автоматичната врата се отвори. Това беше необичайно, тъй като вратата се отваряше, само когато им носеха храна, а до обяд имаше много време. Тогава Силвия го позна. В стаята влезе аркусианецът със светлобежова униформа и цветни нашивки. Придружаваха го двама тежковъоръжени войници. Двете момичета лежаха отпуснати на леглата, четейки книги, но при влизането на аркусианците се изправиха и загледаха съсредоточено новодошлите. Веднага забелязаха, че аркусианецът с бежовата униформа имаше странно устройство пред устата си подобно на кучешки намордник. От него излизаха две тръбички, водещи до ушите му. Силвия си спомни, че когато го виждаше през стените на контейнера, той не носеше това устройство. Мистерията бързо се разкри, когато аркусианецът заговори с човешки глас:
— Силвия Пламенова, Мегън Паркър, здравейте! Моето име е Афтарон Монконк.
Двете момичета зяпнаха шокирано, след което смутено отговориха на поздрава. Устройството явно представляваше някаква форма на дигитален преводач, който работеше в реално време. Не това обаче ги шокира, хората също използваха подобни устройства, за да комуникират с Мараите. Силвия си даде сметка, че това е може би първият случай на осъществяване на комуникация между хора и аркусианци в историята! Жалкото беше само, че се случваше при такива обстоятелства. Афтарон направи няколко крачки и се озова в средата на стаята, докато двамата войници останаха до вратата.
— Както може би се досещате — започна той, — тук сте заедно с голяма част от елита на човешкия флот, с цел да бъдете подложени на редица експерименти.
Силвия преглътна и усети, че гърлото й е пресъхнало. Погледна Мегън, тя беше бледа като лист. Аркусианецът продължи:
— Това само по себе си е прецедент. Ние никога не сме обръщали такова внимание на нито една от расите, с които сме воювали. В нашата междувидова борба сме изличили от лицето на вселената безброй видове. Никой никога не е успявал да ни се противопостави. Сигурен съм, че и Мараите нямаше да са способни на това, но извадиха късмет. Съюзиха се с вас, хората, а вие се оказахте необичайно костелив орех.
Силвия се ужаси от информацията, която току-що навлезе в съзнанието й. Представи си десетките цивилизации някъде в космоса унищожени от аркусиаците. Избити до последния представител на вида си. Това беше геноцид с нечувани размери. Аркусианецът продължаваше да говори:
— Нещо повече, нанесохте ни такова поражение, че част от нас решиха да оспорят мъдростта на нашето ръководство. За първи път от три хиляди години насам се стигна до вътре видова война. Разделихме се на няколко фракции, борещи се за надмощие, но това е вече зад гърба ни. За по-малко от две десетилетия нашият мъдър вожд Акзаман Гразър си възвърна пълния контрол над вида ни.

Силвия беше чувала това име. Едно от малкото аркусиански имена, добре известни на хората.
— И така, за да не се повтори нашето поражение никога повече, той реши да предприеме различна стратегия спрямо вас хората, които ни се съпротивлявате вече необичайно дълго време. Реши, че за първи път в историята е необходимо отделни индивиди от вашата раса да бъдат отвлечени, за да направим серия от проучвания. Избрахме Седми флот — елитът на вашата армия. Събраната информация ще ни послужи, за да разберем по-добре силните и слабите ви места и да предприемем по-ефективна стратегия, която неминуемо ще доведе до гибелта ви.
Момичетата не знаеха какво да му отговорят. И на двете им се искаше да изкрещят, че плановете му за унищожение на човечеството никога няма да проработят, но решиха, че няма да е особено разумно. Силвия се чудеше за причините той да си дава труда да споменава всички тези неща. Защо го правеше, дали минаваше през стаите на всички пленени кадети и повтаряше тази реч? Отговорът не закъсня.
— Експериментите, които ще проведем с повечето от вашите събратя, ще включват техните физически и бойни способности. Ще ги подложим на различни екстремални условия и ще наблюдаваме как реагират. Ще установим кои са най-големите им страхове и какво най-лесно ги пречупва. Също така ще ги използваме, за да изпробваме няколко нови вида оръжие.
— Това е отвратително! — не се сдържа да каже Мегън.
Веждите на Афтарон се повдигнаха и на Силвия й се стори, че на лицето му се появява нещо като усмивка:
— Не се притеснявай, вие двете няма да вземете участие в тези експерименти, вие сте… специални.
— Какво имате предвид? — попита нетърпеливо Силвия. Спокойното поведение на аркусианеца й даде смелост да говори малко по-свободно.
— Виждате ли, бойните ви възможности не са единственото, което искаме да тестваме. Нашето ръководство иска да проучим в дълбочина психологията и културните особености на хората, нещо, което не сме правили с нито един вид преди.
На Силвия й се стори, че долавя нарастващ ентусиазъм в гласа на Афтарон, докато говореше за човешката култура.
— Ние всъщност отдавна ви проучваме, започвайки с вашите книги — и той посочи библиотеката — вашите филми и предавания и всичко, което успяхме да прихванем.
— Значи вие сте нещо като специалист по хората? — попита Мегън.
— От петнадесет години се занимавам със събиране и анализиране на информация за човешката раса. Сега обаче за първи път имам възможността да се срещна с живи хора! — в гласа му се долавяше още по-голям ентусиазъм. Силвия не се сдържа и попита:
— Мога ли да Ви задам един въпрос?
— Питайте каквото искате!
— След като толкова време сте отделили да проучите хората, тяхната култура и поведение, ако планът ви успее и това помогне да ни унищожите… няма ли да се чувствате зле, че нашият вид е заличен?
Аркусианецът се разсмя:
— Колко човешко, наистина! — възкликна той. — Личи си, че нищо не знаете за нас! Да предположим, че дългата ми работа по проучване на вашата цивилизация ми е носела моменти на лично удоволствие. Че понякога съм се чувствал удивен и дори очарован от вас. Това е без значение и по никакъв начин няма да окаже влияние на начина, по който изпълнявам дълга си. Правя го не за да се чувствам добре, а заради ползата, която ще допринесе за нашата междувидова борба.

— Искате да кажете — попита Мегън, — че личните ви чувства и желания нямат значение за вас самия? Това ми звучи… странно.
— Личните ми чувства и желания, както и на всеки друг добродетелен аркусианец, остават винаги на втори план. Ние много се различаваме от вас, хората. Всеки един човек е ръководен на първо място от личните си желания. Дори когато се записвате да служите във вашата армия, го правите на първо място от лични амбиции, а не от желание да се пожертвате за победата на вашия вид. Ти например, Силвия, се записа във флота, защото пилотирането на изтребител ти носи удоволствие. Искаш да станеш пилот, да летиш с голяма скорост и да правиш неща, които малко хора могат. Мегън пък желае да бъде капитан на боен кораб, защото това и се струва вълнуващо. Дали изобщо си давате сметка, че единственото предназначение на изтребителите и бойните кораби е да се бият с враговете на вашия вид? За това са създадени, а не за да Ви носят удоволствие или гордост.
— Аркусианските пилоти не изпитват ли удоволствие от летенето? — попита с неприязън Силвия, докато мислено си задаваше въпроса откъде Афтарон има толкова много лична информация за тях двете?
— Някои да, но не това е важното! Те не поставят личните си чувства като основен движещ мотив, за разлика от вас — хората. С еднаква готовност те биха отишли на смърт или биха пожертвали най-близките си приятели или членове на семействата си, ако това ще доведе до надмощие в междувидовата борба.
— Значи би пожертвал майка си или най-добрия си приятел, без да ти мигне окото? — попита Мегън едвам сдържайки презрението в тона си.
— Разбира се! Те са просто индивиди, нищо повече. Личните ми чувства към тях са пренебрежимо малка причина, за да поставя под въпрос съдбата на цялата аркусианска раса. Наблюденията ми показват, че вие хората отделяте твърде голямо значение на отделния индивид и имате странна представа за саможертвата. Често пъти например, по време на битка, цял отряд се връща, рискувайки живота си, за да спаси един или двама ранени войници, вместо просто да продължи напред. Имате разни непрактични девизи като „Никога не изоставяме човек“ и т.н. Какво значение имат двама войници за цялостната стратегическа картина? Крайно глупаво е да се рискува цялата част заради двама души, които би трябвало да са щастливи, че са се пожертвали за общата победа. Намирам за странно това, че хората са по-склонни на саможертва за определени близки, към които изпитват симпатия, отколкото за цялото човечество. Изобщо ми е крайно чудно, как сте успели да ни биете в първата война?
— Може би все пак не ни познавате достатъчно добре! — отговори Силвия.
— Това е така! — съгласи се с ентусиазъм аркусианецът. — Всичките ми предположения са базирани само на отдалечени наблюдения, но това ще се промени! Затова сте тук, ще проверя някои от теоретичните ми заключения на практика.
— Не се ли страхувате, че като споделяте всичко това с нас, ние също научаваме много подробности за аркусианците? — попита Мегън.
— Защо да ме притеснява? Доколкото ми е известно, хората все още не комуникирате чрез телепатия, така че докато сте тук, няма как да съобщите нищо на вашето командване. А, не че искам да ви разочаровам, но не си правете илюзии, вие никога няма да напуснете това място.

След тези думи настъпи кратко неловко мълчание. Силвия и Мегън предпочетоха да не споменават за надеждите си да бъдат спасени, затова не знаеха какво да отговорят. Афтарон Монконк продължи:
— Сега ще ме последвате до експерименталната лаборатория, където ще направим първия тест. Препоръчвам ви да бъдете послушни, за да не си навлечете излишни неприятности!
След тези думи аркусианецът им обърна гръб и тръгна към изхода на вратата. Двамата войници направиха крачка напред, показвайки недвусмислено, че трябва да ги последват, ако не искат да бъдат завлечени насила. Силвия и Мегън решиха, че съпротивата в случая би била безсмислена, затова тръгнаха доброволно след Афтарон, придружавани от двамата войници.
За разлика от стаята им, всичко останало в сградата беше в типичния неприветлив аркусиански стил. Стените бяха голи с минаващи по тях кабели и тръби, подът циментов. Всичко изглеждаше максимално пестеливо, единствено с цел функционалност и без грам естетика или чувство за комфорт. Мястото, където Афтарон ги заведе изглеждаше стряскащо. Нямаше вид на нищо, което си представяха, когато им каза, че желае да изучи човешката култура и психология. Помещението твърде много напомняше зала за изтезания. Светлината идваше от сравнително добро осветление за аркусианските стандарти, но голите бетонни стени нямаха прозорци. В залата имаше няколко легла със заключващи механизми, до леглата стояха метални шкафчета с неизвестно съдържание, както и странно изглеждащи апарати. Погледа привличаха и две кресла, подобни на зъболекарски столове, също снабдени с устройства за заключване на пленника. В помещението се виждаха още: един голям монитор с възможност и за триизмерно излъчване, и една обикновена маса с няколко стола. Двете момичета пристъпваха неуверено в тази плашеща обстановка. Аркусианските войници отново застанаха на входа на лабораторията, докато Афтарон се насочи към масата.
— Седнете, моля! — каза той, издърпвайки един от столовете. Силвия и Мегън седнаха близо една до друга. Афтарон отиде до близкия шкаф и извади оттам две картонени кутии и им раздаде по една. Силвия видя, че на нейната е отпечатана шарена рисунка на коледна елха, докато тази на Мегън красеше еднорог, пиещ вода от езеро в гората.
— Сигурен съм, че сте виждали подобно нещо и преди. Това са пъзели.
Силвия разклати кутията и чу тракането на парчетата вътре.
— Искам да ги отворите!
Момичетата изсипаха пред себе си парчетата от пъзелите.
— Задачата е проста, да наредите пъзелите. Ще ви засичам време, за да разбера колко бързо можете да се справите със задачата.
Силвия и Мегън се спогледаха — звучеше доста безобидно на фона на леглата и столовете с окови, на които можеха да се случват ужасни неща. Афтарон постави по един хронометър пред тях и даде начало. Двете момичета започнаха да редят пъзелите. Силвия си мислеше, че ако се старае, може би по някакъв начин ще помогне на аркусианците, но от друга страна не искаше да мине за глупава и да посрами цялото човечество, затова все пак реши да подреди пъзела възможно най-бързо. Успя да свърши първа, а Мегън постави последното парче малко след нея.
— Не беше зле! — каза доволно Афтарон. — Силвия, три минути и двадесет и седем секунди, а Мегън за три минути и четиридесет и пет.
— Е какво доказва този експеримент, че не сме чак толкова тъпи ли? — попита Силвия. Аркусианецът се засмя:

— Не бъди толкова наивна! Целта на експеримента не е да измери нивото ви на интелигентност. То ни е ясно предварително. И освен това експеримента далеч не е приключил още.
Силвия нервно прехапа устни. Имаше предчувствие, че няма да се разминат само с подреждане на пъзели.
— Мегън, ти се справи малко по-бавно от Силвия, така че на теб ще се падне по-неприятната част, съжалявам!
Мегън отново пребледня. Какво ли щеше да последва? Афтарон стана от масата и отиде до близкия стол, оборудван със система за връзване.
— Ако обичаш, седни тук!
Мегън не помръдна от мястото си.
— Хайде не е нужно да стигаме до грубости, знаеш, че е излишно да се инатиш.
Двамата аркусиански войници направиха крачка напред. Мегън разбра, че ще я поставят насила на стола. Предпочете да избегне съприкосновението с грубите аркусианци, за това стана и доброволно зае мястото си на стола. Афтарон заключи оковите около китките и глезените й. След това взе сноп жици от намиращата се до стола машина. Всяка жица завършваше с нещо, подобно на тампон. Последователно закрепи всички жици на различни места по тялото на Мегън, която в този момент изглеждаше ужасена?
_Какъв ли бе шансът това да са електроди?_ — мислеше си Силивя.
Когато приключи, Афтарон отиде до шкафчето и извади от там нов пъзел, с рисунка на къща в Алпите, и я подаде на Силвия:
— Сега, Силвия ето какво ще стане — започна той. — Това там е машина за подаване на електрически импулси. Тампоните в края на жиците са електроди, направени от материя със свръхпроводимост. Това означава, че електрическите импулси ще се вкарват директно в тялото на Мегън по много по-ефективен начин, в сравнение с обикновените електроди, които може би са ти познати от филмите.
При тези думи в съзнанието на Силвия веднага изникнаха картините от поне няколко филма, в които главният герой биваше изтезаван чрез електрически ток. Обикновено за целта се използваха жици и вода.
— Хубавото в нашия случай — продължи Афтарон, сякаш разчел мислите й, — е, че при тази свръхпроводимост съвсем малки количества ток ще причиняват огромна болка, без същевременно да застрашават живота на жертвата.
Мегън изхлипа.
— Твоята цел е да подредиш пъзела възможно най-бързо. Импулсната машина е програмирана така, че да подава ток през определени интервали, като с течение на времето токът се засилва, а интервалите се сгъстяват. Машината ще се изключи тогава, когато наредиш пъзела.
В стаята се чуваше ридаенето на Мегън, която не можа да се сдържи и избухна в сълзи.
— Това е извратено! — каза Силвия със стиснати устни. Тя държеше пъзела с треперещи ръце, а по челото й бяха избили едри капки пот.
— Начало! — извика Афтарон и натисна копчето на хронометъра. В този момент се чу бръмчене откъм стола на Мегън. Тялото й се сгърчи, а тя нададе пронизителен писък. Силвия се обърна, без да може да откъсне поглед от потресаващата сцена.
— Спрете! — извика тя.
— Не си губи времето миличка! Токът ще спре, само след като завършиш пъзела.

Силвия изсипа парчетата на масата и трескаво се зае да реди пъзела. Ръцете й трепереха, мозъкът й се опитваше да се съсредоточи, но писъците на Мегън се врязваха в съзнанието й. Тя често изпускаше парчетата или се опитваше да ги постави на грешното място. Писъците ставаха все по-продължителни и се редуваха с жални хлипания в паузите между отделните импулси. С огромни усилия на волята Силвия най-накрая подреди пъзела. Токът спря и тя скочи от стола, отивайки право при Мегън. Без да чака позволение, започна да откача електродите.
— Мегън! Добре ли си?!
Афтарон натисна едно копче и оковите се отключиха. Това даде възможност на Силвия да изправи Мегън и да я прегърне.
— Спокойно! — говореше й тя, след което се обърна към Афтарон:
— Каква беше целта на това? Ти си един извратеняк!
— Не е нужно да се обиждаме, мила. Просто си върша работата. Ако трябва да съм честен, дори изпитвам симпатия към теб и приятелката ти и не ми е приятно да ви мъча, но личните ми желания са без значение.
— Но защо го направи?! Това беше безсмислена жестокост!
— Напротив! Този уникален експеримент потвърди едно от предположенията ми. Всичко се разви както предварително смятах, че ще стане! — в гласа му се усещаше искрен ентусиазъм. — Пъзелът, който ти дадох беше със същото ниво на трудност като първия. Но вместо да го наредиш за три минути и двадесет и седем секунди, ти отне почти пет минути! Страданието на приятелката ти зависеше от това колко бързо ще се справиш и вместо това да те мотивира да се справиш по-добре, всъщност доведе до по-лоши резултати. Проблемът е, че твърде много си обвързана емоционално с нея. Твърде много те е грижа за личната й съдба и това как се чувства, което ти пречи, вместо да ти помага. Характерно е за всички хора. Отделяте прекалено голямо значение на отделната личност, вместо да сте по-безпристрастни и да се интересувате единствено от главната цел.
— Майната ти! — извика Силвия.
— Добре, мисля, че приключихме за днес! Заведете ги в стаята им! — нареди той на войниците. Те се насочиха към двете момичета.
— Можеш ли да ходиш? — попита загрижено Силвия.
— Да, мога… — отговори Мегън и бавно се надигна, подпирайки се на Силвия. Двете тръгнаха към стаята си, придружавани от войниците. Когато стигнаха, Силвия помогна на Мегън да легне на леглото си. Тя все още не се беше съвзела напълно от изтезанието. Силвия застана до нея, говорейки й:
— Наистина съжалявам! Трябваше да наредя пъзела по-бързо, много съм тъпа!
Мегън се надигна и я прегърна:
— Моля те, не говори така! Естествено, че не си виновна за гадостите, които този извратеняк ни причинява. Той иска да си мислиш така, не се поддавай! Наистина се радвам, че си с мен.
Те стояха прегърнати известно време. До края на деня Мегън възстанови силите си. Машината за изтезания наистина не оставяше трайни физически травми. За сметка на това двете изтърпяха още едно психическо изтезание. През прозореца им с изглед към полигона се виждаха част от експериментите, на които другите кадети биваха подлагани. Те често пъти бяха много по-болезнени от това, което Мегън преживя.
— Допуснахме грешка! — каза Силвия. — Не трябваше да му съдействаме от самото начало. Ако не бяхме подредили пъзела първия път, той нямаше как да си направи извратеният експеримент!
— И аз това си мислех! — промълви Мегън. — Повече няма да му съдействаме по никакъв начин!

На следващата сутрин след закуска двамата войници отново се появиха на вратата на стаята. Те им направиха знак, че трябва да ги последват. Мегън и Силвия се подчиниха, защото знаеха, че в противен случай просто щяха да ги завлекат в нужната посока. Войниците ги заведоха в друго помещение. То беше подобно на вчерашното, но двете веднага забелязаха, че в средата стои вързан човек. Когато се приближиха още малко, разпознаха техния приятел Джери, стоящ прав с ръце, вързани и изтеглени нагоре от вериги, стигащи до тавана. Над него имаше голям метален резервоар, а от резервоара излизаше нещо като сифон точно над главата на Джери. Силвия бързо заподозря, че това е направено с цел съдържанието на резервоара да се излее върху пленника долу. В дъното на помещението стояха други двама аркусиански войници — явно отговарящи за Джери. Накрая влезе и Афтарон Монконк.
— А, добро утро! — поздрави той с почти весел тон. — И така, надявам се, че сте си починали добре, защото днес ни чака труден експеримент!
Силвия изтръпна при думите му. След вчера не смееше да си представи какво ще означава „труден експеримент“.
— И така, да започваме! — каза Афтарон и без повече обяснения се чу звук от отваряне на механизъм. През сифона над Джери се изля жълтеникаво, нагорещено масло. От маслото излизаше пара и в стаята мигновено стана по-топло. Джери започна да крещи от непоносима болка. Горещото масло покри цялото му тяло и изгаряйки всеки сантиметър от кожата му. Веригите автоматично се откачиха и Джери падна на пода, гърчейки се от болка. Мегън и Силвия гледаха потресени, те забелязаха мехурите, с които се покриваше тялото на Джери. Двамата войници безцеремонно го грабнаха и го изнесоха все още крещящ и мятащ се от помещението.
— Как можа! Той ще умре! — извика през сълзи Мегън.
— Няма да умре — отговори с досада в гласа Афтарон. — Ще го сложат във вана с разтвор, който ще неутрализира действието на маслото и ще го излекува. Така че спокойно!
— Но защо Джери?! — попита Силвия, също видимо разстроена.
— Ами, работата на Джери беше просто да демонстрираме как действа тази машина — отговори Афтарон и посочи резервоара със сифона. — За нуждите на експеримента вие трябва да знаете как действа.
Момичетата гледаха с погнусени лица.
— Сега, след тази кратка демонстрация е време да преминем към по-съществената част.
Адреналинът се покачи в кръвта на Силвия и сърцето й заби лудо. Нещо й подсказваше, че Джери няма да е единственият, върху когото ще се изсипе това масло днес.
— Целта на днешния експеримент е да се види до каква степен личната ви привързаност към някого може да се окаже сила. Както вчера видяхме, при определени обстоятелства тя е по-скоро слабост, но може ли да бъде обратното? — Двете с Мегън стояха плътно една до друга, без да казват нищо. Те само можеха да гадаят каква извратена постановка е измислил Афтарон този път.
— И така, Мегън, ти ще трябва да заемеш мястото на Джери.
— Не! — изкрещя тя, но единият от войниците я хвана, докато другият задържа Силвия, която също се бореше. Войникът привърза ръцете на Мегън за веригите, спускащи се от тавана. Сега тя стоеше точно под отвърстието на резервоара, пълен с нагорещено масло. Сълзи се стичаха от очите й, тя трепереше от ужас.
— Спокойно, мила, засега си в безопасност! — каза с успокоителен тон Афтарон. — Маслото няма да потече върху теб, докато твоята приятелка Силвия не реши.

— Какво?! — извика Силвия. В този момент аркусианският войник, който я държеше, я насочи към един от столовете за изтезания. Тя се мяташе и се опитваше да се бори, но аркусианецът беше много по-силен и бързо успя да я сложи на стола, заключвайки с оковите ръцете и краката й. След това Афтарон се зае да поставя по тялото й електродите по същия начин, по който ги бе поставил вчера върху Мегън.
— Сега, Силвия, знаеш как действа тази машина. Може да ти причини невероятна болка, при това неограничено дълго време.
— Изверг!
— Имам и добра новина. От теб зависи кога да прекратиш участието си в този експеримент. Може дори да не изпиташ никаква болка днес. Достатъчно е просто да натиснеш това малко копче тук — и той показа един бутон, намиращ се на облегалката за ръка на стола й, точно до пръстите, така че лесно можеше да го достигне. — Копчето активира освобождаващия механизъм на резервоара и когато го натиснеш, върху приятелката ти Мегън ще се изсипе нагорещено масло.
— Копеле!
— Ти ще се прибереш в стаята си, докато тя ще изгаря от болки. Видя как действа върху Джери.
Силвия затвори очи. Тя не можеше да приеме, че ще натисне копчето и ще допусне маслото да се излее върху Мегън. Знаеше, че Афтарон разчита точно на това и въпреки всичко не можеше да приеме, че трябва да го направи.
— Натисни копчето, Силви! — чу се гласът на Мегън. — Помниш какво си говорихме! Не се връзвай на номера му, няма смисъл и двете да страдаме!
— Тя е права — намеси се Афтарон. — Така и така ще го натиснеш, по-добре да е сега.
— Няма да го направя! — извика Силвия.
— Добре, тогава, нека да започнем! — каза спокойно Афтарон и активира машината. Остра пронизваща болка мина през цялото й тяло. Усещаше електричеството вътре в себе си, то сякаш я разкъсваше и изгаряше едновременно. Започна да се тресе от напрежението. Имаше чувството, че още няколко мига и няма да издържи. Когато токът най-сетне изключи, тялото й се отпусна в стола. Не си бе представяла, че подобна болка е възможна.
— Е, промени ли решението си? — попита със спокоен глас Афтарон.
— Натисни копчето Силви! Моля те! — крещеше истерично Мегън.
Изтезанието продължи. Нов електрически импулс плъзна по тялото на Силвия, оставяйки я без дъх. Тя се мяташе и тресеше, опитвайки се да се измъкне от оковите, които я държаха. Последва кратка почивка, в която си пое въздух, след което дойде нов импулс. Импулсите ставаха все по-продължителни, а токът все по-силен. В една от паузите Афтарон каза:
— Ако се надяваш, че след известно време просто ще спра и ще те пощадя, това няма да стане. Както ти обясних вчера, електричеството е безопасно и не съществува възможност да умреш. Така, че можем да продължим цял ден. Затова по-добре натисни копчето по-рано.
— Майната ти! — отвърна Силвия, едвам произнасяйки думите. Последваха нови токови удари. Напрежението беше толкова силно, че тя дори не можеше да крещи, бореше се единствено да си поеме дъх. Минутите течаха като часове. Болката беше непоносима, Силвия усещаше, че няма да издържи. Не можеше да понася повече. Разбра, че ще натисне копчето. Просто не искаше да приеме още, че ще го направи. Понасяше още и още болка, но знаеше, че скоро ще се предаде. Последният импулс беше толкова силен и продължителен, че си мислеше, че ще умре. Афтарон обаче се оказа прав и това не се случи. Не можеше да понесе такава болка още веднъж.
— Съжалявам, Мегън! — извика или поне си мислеше, че е извикала, защото това, което излезе от гърлото и беше по-скоро шепот. Натисна копчето и през премрежения си от сълзи поглед видя как горещото масло се изсипва върху Мегън. Нейните писъци огласиха мрачното помещение. Тялото й се мяташе на веригите като риба на куката на въдица. В един момент веригите се откачиха и тя се свлече на пода, гърчейки се. Силвия видя как кожата по цялото й тяло е станала червена и бързо се изпълва с мехури. Единият от аркусианските войници я взе и я изнесе от залата.
— Мегън… — промълви Силвия.
— Издържа цели двадесет и седем минути! — отбеляза Афтарон, гледайки хронометъра. — Трябва да призная, че съм впечатлен. Саможертвата ти беше трогателна, макар и напълно безсмислена. Страданията ти не допринесоха с нищо за вашата междувидова борба, а се базираха единствено на симпатията ти спрямо Мегън. На всичкото отгоре, тя така или иначе беше залята с маслото, трябваше да натиснеш копчето още в началото.
Силвия не отговори нищо. Не беше в състояние да говори, нито да ходи. Другият аркусиански войник я взе и я пренесе до стаята й. Усети как той внимателно я поставя на леглото й. Задържа се над нея с един миг повече от необходимото. Тя го погледна и погледите им се срещнаха. Войникът не изглеждаше агресивен, а по-скоро изпълнен с тъга. Постави ръка на рамото й, поглеждайки я в очите. Нямаше устройство за превод и нямаше как да й каже нищо, но тя сякаш разбра. В погледа му се четеше съчувствие. Той се обърна и излезе от стаята.

 

973945 10200277760845379 1845127331 n

Остана да лежи още дълго. Мускулите й бяха като сварени и едвам мърдаше тялото си. Физическите й несгоди бяха нищо в сравнение с душевната болка, която изпитваше. Чувстваше ужасна вина за това, че натисна копчето. Защо бе толкова слаба?! Трябваше да издържи. Рано или късно тялото й щеше да се предаде и да колабира. Не можеше изтезанието да продължи вечно. Не трябваше да натиска копчето. Никога нямаше да си го прости. Мегън изглеждаше ужасно, цялата й кожа беше изгоряла. Дали наистина щеше да се възстанови? Тези мисли преследваха Силвия до края на деня и през цялата следваща нощ. Мегън я нямаше, беше сама в стаята си. Заспа едва в ранните сутрешни часове.
Когато се събуди, беше пладне. Изгарящото чувство на вина я заля още със събуждането. Огледа се и сърцето й трепна. Мегън седеше на съседното легло, четейки книга. Кожата й изглеждаше напълно наред. Силвия скочи от леглото си.
— Мегън, добре ли си?!
Мегън я погледна и направи горчива усмивка, след което също се изправи.
— Да, оправиха ме, но ти не изглеждаш никак наред — тя я прегърна и двете седнаха на леглото на Силвия една до друга.
— Аз, аз… много съжалявам…
Мегън отново я прегърна.
— Много си глупава — каза тя с грижовен глас. — Единственото, за което трябва да съжаляваш, е, че не натисна копчето веднага. Нямаше смисъл да си причиняваш всичко това.