Изтеглете във формат за електронен четец!

 

Адмирал Юлиян Стаматов тъкмо влизаше в кабинета си на борда на флагманския кораб „Мадара“. След вчерашната загуба срещу „Перперикон“ всички офицери, с които имаше възможността да разговаря бяха в потиснато настроение. Той самият се чувстваше необичайно щастлив и се опитваше да им вдъхне увереност.


— Какво сте увесили нос, сигурен съм, че нашите кадети ще отупат „Хелзинг“ в следващия сблъсък! Още имаме шанс да спечелим титлата тази година!
Бе прекарал предния ден в компанията на стария си приятел вицеадмирал Лао Ян. Двамата наблюдаваха по тридевизора прякото предаване на сблъсъка, между отборите на „Мадара“ и „Перперикон“. И въпреки личната им връзка с тези кораби и техните кадети те бегло следяха развоя на състезанието. Вместо това направляваха гледната точка на тридевизора си по такъв начин, че да наблюдават Алекс и неговото представяне.
Истината бе, че Юлиян не познаваше добре сина си. Никога не беше отделял много време за него. Флотът стоеше на първо място в живота му. Даваше си сметка, че Алекс бе израснал повече с историите за баща си, отколкото реалното му присъствие. По същия начин той самия живееше дълги години с представата за сина си, отдалечен на хиляди светлинни години. Гледаше го как расте по снимките, които майка му качваше в спейсбук. Сетне, като поотрасна, от време на време се чуваха по старфона. Веднъж или два пъти в годината Юлиян посещаваше семейството си. В редките случаи, когато се виждаха, Алекс изглеждаше скромен и свит. Вероятно е искал да зададе толкова много въпроси на своя идол, но от притеснение не е смеел да го направи. Било му е по-лесно да намери материали за баща си в старнет, отколкото да го помоли лично да разкаже за някоя история. Юлиян осъзнаваше това едва сега в светлината на изминалата учебна година, в която има възможността лично да наблюдава сина си и неговата страст към пилотирането. През годините в редките случаи, когато посещаваше семейството си смяташе, че, не трябва да споменава флота, който заемаше останалите деветдесет и девет процента от времето му. Говореше за общи, банални неща, като как се справя Алекс в училище, климата на планетата Сердика, разпитваше майка му за близките роднини и други крайно безинтересни теми. Ето защо, избягвайки единственото общо помежду им, Юлиян и синът му така и не станаха близки.
На четиринадесетгодишна възраст Алекс, заедно с неговия най-добър приятел Зак, постъпиха във военната гимназия към флота на планетата Сердика. Зак се обучаваше в специалност пехота, докато Алекс влезе в пилотския клас. Оценките на приемните му изпити бяха отлични. По време на обучението си в гимназиалните години Алекс винаги даваше най-добри резултати. Това първоначално учудваше Юлиян, който смяташе, че с Алекс не си приличат и че флота няма да му приляга. Реши, че синът му иска да учи за пилот само, за да подражава на баща си и това ще го направи нещастен, тъй като истинската му сила е другаде. Резултатите обаче показваха обратното.

Когато Алекс започна последната си година в гимназията, за Юлиян беше ясно, че синът му ще бъде приет във флота. За пореден път обаче се оказа крайно изненадан, след като излязоха резултатите от класирането и Алекс беше сред стоте най-добри в целия Звезден Съюз. Това автоматично го класираше в Седми флот — елитът на човешката космическа армия. Когато официалното разпределение беше на път да излезе, отговорният офицер дойде в кабинета му и въпреки, че беше против правилата, го попита дали желае Алекс да бъде разпределен на борда на „Мадара“. Скрита традиция повеляваше повечето влиятелни офицери в Седми флот да уреждат своите потомци именно на борда на флагманския кораб, носещ най-много престиж. Стаматов отказа. На случаен принцип синът му се оказа разпределен в кораба, командван от най-добрия му приятел Лао Ян. В разговор по старфона, Алекс беше изразил желанието си да не получава специално отношение от баща си и Юлиян смяташе да уважи желанието му. У него се събуди интерес да разбере докъде наистина могат да се прострат заложбите на сина му. Още с пристигането си във флота, живота на Алекс беше изложен на опасност, заедно с този на стотици други първокурсници. За първи път Юлиян почувства опасността, която света все още крие, този път за собственото му дете. След първите няколко месеца във флота Алекс се класира в отбора на първокурсниците. Това, заедно с отличното му представяне при кандидатстването, накара Юлиян да почувства нещо различно от обичта, която винаги бе изпитвал към сина си. Зараждаше се чувство на гордост. И все пак беше предпазлив в оценките си. Знаеше, че това все още нищо не означава. Но после се случи нещо, което наистина го учуди. Алекс заедно с неговите приятели основаха огнен клуб. В миналото Стаматов също се занимаваше с въртене на огън като хоби, но не бе споделял това със сина си. Явно повече си приличаха, отколкото някога бе подозирал. Алекс и приятелите му избраха същото име, каквото някога носеше клубът, ръководен от Лао Ян — „Инсиниум“.
Юлиян харесваше приятелите, с които Алекс дружеше. Познаваше Зак от години, останалите също изглеждаха умни, амбициозни и талантливи. Алекс бе успял да се замеси в скандал, свързан с приятелката му Силвия, която заради него напусна „Мадара“ и се вля в редиците на „Перперикон“. Фактът, че двамата успяха да устоят, въпреки общественото напрежение върху тях показа, че притежават кураж и силна воля да преследват щастието си, независимо от хорските очаквания.
По време на мисията, в която „Перперикон“ попадна под вражески обстрел и претърпя сериозни щети, Алекс и неговите приятели бяха запазили спокойствие и действаха по начин, довел до спасяването на десетки кадети, предотвратявайки огромна трагедия.

Но нищо не можеше да се сравни с часовете, прекарани в наблюдаване на състезанието между „Мадара“ и „Перперикон“. Начинът, по който Алекс управляваше изтребителя си, само след една година обучение показваше, че нищо от чутото не бе преувеличено. Синът му демонстрираше не само огромни способности, но и несломим дух и хъс за победа. Юлиян стоя на нокти през цялото време, докато трая боят между Алекс и най-добрия първокурсник в отбора на „Мадара“ — Стийв. Чувстваше се така, сякаш той самият е там и се състезава. Не се беше вълнувал по такъв начин от години, може би от времето на голямата война с аркусианците. Но този път емоцията беше възторжена. Когато Алекс се спусна да преследва Стийв сред скалистите планини, Юлиян се улови, че в първия момент изобщо не си даде сметка колко опасно е това! Единственото, за което мислеше, е, че Алекс трябва да отбележи попадение. Точно както вероятно се чувстваше и самият Алекс. Накрая дойде избликът на върховна радост, когато синът му победи. Това чувство не можеше да се сравни с нищо друго. Той усети, че очите му се пълнят със сълзи, които избърса бавно от лицето си.
— Е не е нужно да се разстройваш толкова много, че капитана на първокурсници е от твоя кораб загуби! — пошегува се Лао Ян и двамата се разсмяха. По-нататък те станаха свидетели на начина, по който Алекс успя да отстрани един от Ягуарите, пренатоварвайки двигателите си до момента, в който единият от тях отказа.
— Това и на мен ми се случи веднъж — отбеляза Юлиян. — По време на битка с аркусианците се наложи да сваля един от тях по този начин. После продължих да се сражавам още известно време с един двигател. Официално в рапорта ми записах, че съм получил попадения от вражески огън, които са причинили повредата.
Влизайки в кабинета си на другия ден, Юлиян спря поглед на снимката красяща бюрото му. На нея се виждаше младата Мария, държаща на ръце невръстният им син Александър. Ако на това дете му се дадеше възможност то би надминало баща си по подвизи! Но Юлиян нямаше намерение да му дава такава възможност. Работата му беше да предотврати избухването на нова пълномащабна война с аркусианците. Щеше да работи до края на живота си, за да може синът му и неговите деца да живеят в един по-спокоен свят, в който оцеляването им не е поставено на карта. Да бъде част от ужасите на войната щеше да остане привилегия само на собственото му поколение.
Изведнъж мислите му бяха прекъснати от остър алармен сигнал. Стените на кабинета му се обагриха от червени светлини. Звукът го върна осемнадесет години назад, когато го бе чул за последен път, преди решаващата битка с аркусианския пълководец Акзаман Гразър. Оттогава бе участвал в множество операции в пограничната зона, но до червена тревога на флагманския кораб не се беше стигало.
В момента дежурен на мостика бе първият офицер на „Мадара“ — командир Райън Едуардс.
— Командир Едуардс! Докладвайте! — извика Стаматов по комуникационния канал.
— Адмирале, качете се незабавно на мостика. В момента сме под атака! Аркусианците ни нападат, Сър!
— Къде ни атакуват?! — попита светкавично адмиралът.
— Тук, Сър! Атакуват планетата Хепсия! Сякаш адът се е отворил, Сър, пращат ни всичко, което имат!

Без да задава повече въпроси, Стаматов излетя от кабинета си и се насочи към мостика. Докато тичаше се чу оглушителен тътен, осветлението за миг намаля, а подът зловещо се разклати, запращайки Юлиян към една от стените, която той посрещна с ръце. За последен път подът се бе люлял под краката му по такъв начин преди осемнадесет години. Не можеше да повярва, че му се случва отново.
— Докладвайте! — бяха първите му думи, след като се добра до мостика.
— Сър, уцелиха ни със свръхмощно плазмено оръдие идващо от аркусианската структура! Сектори 7.5, 7.6 и 7.8 са напълно разрушени! Евакуираме персонала от съседните сектори, които също са пострадали — докладва главният инженер. С невярващ поглед Стаматов наблюдаваше гигантската, позната му от разузнавателните изображения структура на аркусианците. Бяха се заблудили жестоко! Всички смятаха, че това е орбитална станция около планетата Хелена 9. Предполагаха, че е производствен комплекс, аванпост, каквото и да е, но не и че е нападателен кораб, който един ден ще пресече граничната плоскост. От нея бяха излетели стотици аркусиански щурмови кораби и изтребители, които се биеха с Ягуарите от планетарната защита на планетата Хепсия.
— Получаваме съобщения от „Хелзинг“ и „Перперикон“, Сър. Те също са понесли по едно мощно попадение от тези гигантски оръдия.
— Стреляме ли с всичко, което имаме по това чудовище? — попита Стаматов.
— Да, Сър, веднага наредих на стрелковите батареи да подложат обекта на плазмен бараж. Също така всичките налични изтребители бяха вдигнати под тревога и излетяха преди две минути в подкрепа на планетарната защита — отговори първият офицер.
— „Хелзинг“ и „Перперикон“ да насочат техния обстрел в точката, където се целим ние! Така има по-голям шанс да направим пробив. Това нещо изглежда адски здраво.
— Да, Сър! — отговори адютантът, който поддържаше връзка с другите два кръстосвача и с ескадрилите.
— „Еверест“, „Дунав“ и „Ливингстън“ също да тръгнат към нашата позиция с пълна скорост! Нека от Седми флот на старите си позиции да останат само два от разрушителите! Всички останали кораби да се присъединят към нас!
— Сър, не се ли оголваме твърде много!? — попита Командир Едуардс.
— Не, те ни пращат всичко, което имат. Нямат с какво да организират достатъчно значима атака на друго място. Ние обаче се нуждаем от всяка помощ, която може да ни бъде оказана.
Често пъти по време на война, на Стаматов му се налагаше да взима светкавични решения. Трябваше да вземе предвид всички фактори, които знаеше и да поеме риск.
— Пратихте ли съобщение за тревога до централното командване? — попита той.
— Да, Сър! Четири кръстосвача от шести флот са на път, но ще пристигнат до два часа.
— Дотогава всичко ще е свършило! Разчитаме на подкрепленията от Седми флот! — каза Адмиралът.
— Сър, идва нов изстрел! — извика офицерът по сигурността. Свръх-мощните плазмени оръдия от аркусианската структура изригнаха втори залп. Корабът зловещо се разтресе, подобно на първото попадение.
— Докладвайте! — извика Стаматов, веднага щом подът се успокои.
— Много тежко попадение, Сър! Сектори 3.3, 3.4, 3.6 са напълно разрушени! Това е една от петте ни плазмени батареи, плюс околните сектори са в критично състояние — съобщи главният инженер.
— „Перперикон“ и „Хелзинг“ също докладват за тежки щети, Сър! — добави адютантът.

Адмирал Стаматов погледна тактическия дисплей пред себе си. Огромната аркусианска структура изглеждаше незасегната. Въпреки мощния бараж, многослойната външна броня на структурата устояваше, без да допуска вътрешни щети. За сметка на това броните на кръстосвачите не бяха достатъчно здрави, за да предпазят вътрешността на корабите от мощните плазмени оръдия на станцията. Всяко едно попадение имаше унищожителен ефект. Единственото добра новина беше, че оръжията на станцията презареждаха относително бавно в интервал от три минути. Стаматов обаче не виждаше как ще успеят да постигнат значителен пробив за това време, а не можеше да си позволи трето подобно попадение.
— Предайте това съобщение до капитаните на „Хелзинг“ и „Перперикон“. Оттегляме се незабавно извън обсега на оръдията! Нека Ягуарите да се съсредоточат в преследване на аркусианските щурмови кораби и изтребителите им! Да не си хабят мунициите в опити за стрелба по станцията, тъй като тя е твърде здрава и няма да постигнат нищо!
— Сър, „Дунав“, „Еверест“ и „Ливингстън“ ще са тук до петнадесет минути, заедно с цялата бойна група!
— Чудесно, когато пристигнат, ще преминем в контраатака, насочвайки цялата си мощ срещу станцията. Но засега нека изтребителите ни се опитат да предпазят повърхността на Хепсия от аркусианските кораби!
— Тъй вярно, Сър!
Двамата пилоти в командната зала незабавно отдалечиха кръстосвача „Мадара“ на безопасно разстояние от аркусианската станция. Същото направиха „Хелзинг“ и „Перперикон“. В епицентъра на сражението останаха само стотиците изтребители в неравна битка срещу аркусианските такива, които получаваха подкрепа и от батареите на станцията. На тактическия дисплей адмирал Стаматов следеше състоянието на ескадрилите. Тяхната численост непрекъснато намаляваше, а той се чувстваше безпомощен да им помогне.
— Планетарната защита трябва да им оказва по-сериозна подкрепа! Защо зенитните плазмени батареи не подложат аркусианските изтребители на по-интензивен обстрел?!
— Сър, повечето наземни установки са унищожени! — съобщи Адютантът.
— Имате ли връзка с командира на планетарната защита?
— Не, Сър, Главният щаб на планетата Хепсия, както и повечето командни центрове бяха сред първите мишени на аркусианците. Нямаме никаква връзка с тях, предполагаме, че пилотите от Хепсия сами са излетели и комуникират помежду си и с нашите пилоти, но без да имат централно командване.
Юлиян избърса с ръка потта от челото си. Той не проумяваше. Продължаваше да не разбира мотивите на врага. С началото на финалите беше много притеснен. Очакваше, че поради струпването на трите кръстосвача около Хепсия аркусианците могат да нападнат някъде другаде, възползвайки се от отслабената защита. Сериозно се опасяваше, че сред засегнатите ще бъдат Тария 6 — планетата в пограничния сектор, където се добиваше най-много титаниева руда. Или пък Дерландия, най-гъсто населената планета в сектора, където се намираха множество индустриални комплекси, включително и на военната промишленост. Това представляваха стратегически цели. Докато Хепсия беше почти безлюдна с малко полезни изкопаеми и в момента най-добре защитеното място в пограничната зона. Защо решиха да нападнат точно тук?
— Сър, имаме компания! — гласът на Първия офицер отново извади Юлиян от мислите му. Група от петдесет аркусиански щурмови кораба се беше отделила от общото меле и се спусна по посока на трите кръстосвача.

— Знаят, че сме изпратили всичките си изтребители и затова си мислят, че могат лесно да ни атакуват! — каза Стаматов. Свържете се с командирите на „Перперикон“ и „Хелзинг“, да им дадем топло посрещане!
В момента, в който групата от аркусиански кораби навлезе в обсега на кръстосвачите, последните изригнаха мощни залпове от плазмените си батареи, а в добавка бяха освободени стотици самонасочващи се ракети. В първите десетина секунди половината от аркусианските кораби бяха напълно унищожени, но останалата част си пробиха път през плазмения и ракетен бараж и се приближиха достатъчно, за да могат да отвърнат на огъня. Веднага щом се озоваха в обхват, те освободиха всичките си самонасочващи се ракети — общо около двеста, които се устремиха към флагманския кораб „Мадара“. Противоракетната защита, състояща се от десетки малки и ултрабързи лазери успя да унищожи част от тях, но останалите попаднаха в целта. Подът отново се разтресе под краката на Юлиян след множеството попадения.
— Докладвайте щетите!
— Попаденията бяха разсеяни и не успяха да пробият бронята на кораба, Сър! Само няколко причиниха щети, попадайки в местата, където вече имахме пробиви, но не е нищо сериозно.
— Чудесно, да не спираме да ги обстрелваме!
Аркусианските щурмови кораби сега налитаха около „Мадара“, обстрелвайки флагманския кораб с цялата огнева мощ, на която бяха способни. Кръстосвачът от своя страна беше въоръжен с леки и тежки плазмени оръдия и ракетни комплекси. Тежките оръдия стреляха бавно и служеха за унищожаване на големи цели, като аркусиански кръстосвачи, разрушители или транспортни кораби. Леките оръдия от своя страна стреляха и се движеха много бързо и в случая вършеха чудесна работа срещу налитащите вражески щурмови кораби. Ракетните комплекси също спомагаха за прихващането на малки мишени. Другите два кръстосвача, „Перперикон“ и „Хелзинг“ на свой ред обстрелваха, доколкото им бе възможно, аркусианските кораби, като внимаваха да не засегнат „Мадара“. След няколко минути на интензивно сражение и последният аркусиански щурмови кораб свърши разбит на хиляди парчета.
„Това беше самоубийствена мисия!“ — помисли си Юлиян. Аркусианците изобщо не се бяха променили от времето на голямата война. Те никога не се предаваха в плен, винаги загиваха. Не бяха редки случаите като този, в които цели подразделения се хвърляха в обречени атаки, от които никой не оцеляваше, само за да спечелят незначително тактическо преимущество. Знаеше се малко за културата и обичаите на аркусианците, както и за принципите, на които беше изградено тяхното общество. Едно обаче изглеждаше повече от видно за Юлиян. Тези от тях, с които той имаше нещастието да се сблъска досега, бяха абсолютни фанатици.
— Сър, подкрепленията пристигнаха! — съобщи адютантът.
— Добре, включете ме на директна честота, искам да ме чуват всички капитани!
— Да, Сър!

— До всички кораби от Седми флот, говори командващият адмирал Юлиян Стаматов! Имаме си работа с масирана аркусианска инвазия в сектора около планетата Хепсия. Самата планета понесе много сериозни поражения, защитните ѝ способности са почти напълно унищожени. Това, пред което сме изправени, е изключително опасна аркусианска структура, с каквато не сме се сблъсквали до момента. Когато се приближим, трябва да сте готови да бъдете атакувани с плазмени оръдия, несравними по мощ с нищо познато досега. Както се уверихме от личен опит, тези оръдия могат да пробият бронята на кръстосвач от първото попадение и да нанесат сериозни щети. Ето защо по моя заповед ще навлезем в обсега на структурата и едновременно ще я атакуваме в една точка. Изпратили сме ви точните координати на мястото, където според главния инженер би трябвало да е най-лесно да направим пробив. Стреляйте с всичко, което имате и оставете изтребителите да се грижат за вражеската ескадрила. В първия момент част от нас ще бъдат засегнати от трите свръхмощни плазмени оръдия. След това ще има три минути, преди те да презаредят и да са в състояние да стрелят отново. Не можем да си позволим да стоим в обсега им дълго време, затова бързо трябва да направим пробив. Ако това не стане, няма да имаме друг избор, освен да се оттеглим, оставяйки Хепсия в ръцете на аркусианците!
Всички в залата погледнаха изумени. Повечето бяха млади офицери не преживели голямата война с аркусианците. Те не допускаха, че е възможно да се стигне до там, цялата планета да бъде загубена. През живота си се бяха сблъсквали само със спорадични атаки в пограничния сектор, но превъзходството на флота никога не стоеше под съмнение. Та нали това, което остана от аркусианците след края на войната, представляваха разединени пиратски шайки, атакуващи се помежду си и понякога нападащи хората, но без да представляват равностойна военна заплаха?
Целият Седми флот навлезе в зоната около аркусианската структура и всички кораби — общо шест кръстосвача и десет разрушителя, започнаха да стрелят с тежките си плазмени оръдия в една точка. Отговорът не закъсня. Три плазмени залпа от свръхмощните оръдия поразиха едновременно кръстосвачите „Дунав“, „Еверест“ и разрушителя „Астория“. Двата кръстосвача понесоха щетите, без да излязат от строя, но по-малкият кораб мигновено изпадна в бедствено положение.
— „Астория“, докладвайте! — извика Стаматов. По комуникационната система се чуха звуци от много хора, викащи едновременно на заден фон, докато един глас говореше бързо и напрегнато:
— Сър, аз съм първият офицер командир Джонсън, капитанът е ранен! Имаме сериозни щети и пожар в машинното отделение. Батареите ни обаче продължават да стрелят!
— Много храбро, Командире, но Ви нареждам незабавно да се оттеглите на безопасно разстояние! Няма да понесете второ попадение!
— Не можем да мръднем, Сър, щетите в машинното отделение са твърде сериозни. В момента екипите се опитват да осигурят поне малко тяга, за да можем да се придвижим!
— Побързайте! Ще ви изпратим влекачи, които да ви помогнат!

След тези думи Стаматов отново се съсредоточи върху тактическия дисплей. Огромно петно от бяла светлина се бе образувало около точката, където целият флот съсредоточаваше огъня си. Въпреки всичко, никакъв пробив не беше налице. Повреденият „Астория“ започна бавно да се придвижва, подпомаган от няколко изпратени на помощ влекачи. За съжаление минутите не стигнаха, за да може да бъде изведен извън района на бойните действия. Свръх-мощните оръдия презаредиха и изстреляха нов залп, поразявайки същите цели, но докато двата кръстосвача оцеляха и този път, то пораженията върху разрушителя бяха фатални. Мощна експлозия озари целия Седми флот, когато реакторите на кораба избухнаха.
— Изгубихме „Астория“, Сър! — каза с треперещ глас адютантът. Дълбокото болезнено чувство отпреди осемнадесет години се бе възвърнало в гърдите на Стаматов. Чувстваше се така винаги, когато губеше кораб. Разрушителят имаше близо петстотин души екипаж, останките им в момента се рееха из космическото пространство, заедно с отломки от взривения кораб.
Останалите продължаваха да стрелят. Светещото петно в корпуса на станцията ставаше все по-широко. Оставаше минута и половина до новия залп, Стаматов гледаше напрегнато. Повече от всичко искаше да предотврати загубата на още един кораб. Изведнъж мощна експлозия изригна от стената на аркусианската структура. На мястото на петното се образува зееща горяща дупка, показваща незащитената вътрешност на структурата. В командната зала на „Мадара“ се чуха радостни викове. Сега флотът стреляше през зейналата пробойна, нанасяйки нови и нови поражения на вътрешността на аркусианската станция. Изведнъж тя включи своите мощни двигатели и се оттегли с девета светлинна скорост, оставяйки стотици аркусиански щурмови кораби и изтребители да прикрият отстъплението ѝ. Те се биха до последно, не позволявайки на човешкия флот да се впусне в преследване на станцията. Пълното им унищожение дойде след около половин час. Когато битката приключи, Стаматов най-сетне се отпусна в капитанското кресло. Започнаха да валят доклади за състоянието на флота и планетата Хепсия. Беше време за равносметка, но най-тежка щеше да бъде тази за човешките жертви. Петстотин души загинаха на „Астория“ и близо две хиляди на Хепсия по предварителни данни. Няколкостотин пилоти на изтребители загубиха живота си по време на свирепата битка, заедно с мнозина на борда на „Мадара“ и останалите поразени кръстосвачи. Позволи си да отдъхне само за около минута и половина, след което се захвана да раздава заповеди. Лично трябваше да организира спасителните операции на Хепсия. Местните сили за реагиране при бедствия и атаки бяха почти напълно унищожени, ето защо флотът съставляваше единствената организирана сила, способна да сформира временни полеви болници и евакуиране на пострадалите от бедстващите райони. Най-пострадал беше районът, където се проведоха игрите. За щастие той беше слабо населен.
— Адмирале, имам спешни новини за Вас! — Лао Ян, се появи на тактическия дисплей в командната зала. Юлиян се почувства щастлив да види лицето на стария си приятел, макар и изражението на това лице да не вещаеше нищо добро.
— Какво има, вицеадмирал Ян?
— От моя кръстосвач изпратихме спасителни екипи директно в зоната, където се намираше общежитието на нашите кадети.
— Да, ние направихме същото, както и „Хелзинг“. За щастие общежитията са понесли незначителни щети.
— Опасявам се, че това на „Перперикон“ не е имало този късмет.
След тези думи Юлиян изтръпна. Синът му Алекс се намираше в тази сграда.
— Какво е положението?
— Общежитието е напълно разрушено, Сър!
— Има ли оцелели?
— Там е работата, Адмирале, не са открити никакви тела, нито живи, нито мъртви. В първия момент заподозряхме, че аркусианците са използвали някакво ново оръжие, което разгражда органичната материя. После обаче попаднахме на това видео, което местен жител е заснел с камерата на старфона си.
След тези думи Лао Ян изчезна от екрана и на негово място започна да върви видеоматериалът. Гигантски лъч, идващ от небето огряваше сградата на общежитието, която преди това беше повредена от няколко плазмени снаряда. Сякаш без причина по стените се образуваха пукнатини, ставащи все по-дебели. Скоро покрива, а сетне и стените започнаха да се разцепват и едри късове отлитаха нагоре, носени от светлинно торнадо. Постепенно цялата сграда и съдържанието ѝ бяха увлечени и засмукани нагоре. Достигайки определена височина, парчетата биваха изхвърляни от лъча и започваха свободно да падат. Всички без телата на кадетите, които единствени продължаваха да се издигат все по-нагоре.
Юлиян гледаше кадрите, мислейки, че синът му е някъде там, засмукан от аркусианците. Сега обаче не можеше да си позволи да даде израз на чувствата си. Всички очакваха от него хладнокръвие и ясни заповеди.
— Това е първият документиран случай на успешно отвличане на хора от аркусианците — заключи той.
— Да, знаехме, че от известно време насам се стремят да направят точно това, но не подозирахме, че са способни да организират подобна атака — отговори Лао Ян.
Юлиян замълча за няколко секунди, след което се изправи от стола си и каза:
— Може би е леко прибързано, но съм склонен да смятам, че това отвличане е истинската причина за атаката им.
— Съгласен съм. Явно за тях е било много важно да се сдобият с живи хора и то точно от флота. Иначе атаката им на това място би била напълно безсмислена.
— Така е. Страх ме е да си помисля какво ще сторят на нашите деца! Но ние няма да им дадем много възможност да си играят с тях. Ще организираме контраатака колкото можем по-бързо, дори това да коства нова голяма война!