Изтегли във формат за електронен четец

 

Адмирал Стаматов следеше напрегнато тактическият дисплей в командната зала на кръстосвача „Мадара“, заедно с първия офицер — командир Райън Едуардс, както и целият титулярен команден състав.
Усещаше го. Същото чувство, на трепет в гърдите и напрегната възбуда, точно както преди осемнадесет години, в навечерието на решаващата битка със силите на Акзаман Гразър. Тогава младият адмирал предвождаше флота от флагманския кораб „Перперикон“, с Лао Ян като първи офицер.


В дните след жестоката атака на планетата Хепсия, хората около него изглежда болезнено свикваха с мисълта за собствената си уязвимост и приятелите, които изгубиха. Той не позволи моралът да падне, превръщайки се в основен вдъхновител на надеждите, за предстоящата контраатака. Като опитен войн познал далеч по-тежки времена, знаеше, че войната често пъти е съпътствана с много обрати и е от решаващо значение командващият да запази високия дух на бойците в случай на тежко поражение. Седми флот премина през трескава подготовка за предстоящата мисия в рамките на една седмица. Сега вече всичко бе зад гърба им и бяха готови да нанесат своя ответен удар.
— Сър, след тридесет секунди ще прекосим граничната плоскост! — съобщи първият пилот.
— Поддържайте курса! — заповяда Стаматов.
Половин минута по-късно, „Мадара“, заедно с цялата бойна група на Седми флот, прекоси границата между пространството на Земния съюз и това на аркусианците. Още минута по-късно първият пилот отново съобщи:
— Засичам три сигнални маяка, Сър! Няма как да не са ни забелязали, вече знаят, че сме тук.
— Унищожете маяците! Нека не им даваме възможност да ни наблюдават твърде дълго!
— Да Сър! — Офицерът по сигурността, изпълни заповедта. Две малки плазмени оръдия на „Мадара“ поразиха сигналните маяци на аркусианската система за ранно предупреждаване.
Измина още половин час, в който корабите от Седми флот напредваха с максимална скорост все по-навътре в Тъмния сектор.
— Никой не ни посреща. Това означава, че аркусианците чакат да наближим Хелена 9, възползвайки се максимално от огневите възможности, на космическата станция и силите базирани на самата планета — Предположи командир Едуардс.
— Ще е трудна битка! — Промълви Стаматов — Надявам се допълнителната защита, осигурена от метала на професор Клод да върши работа!
— Сър, навлизаме в звездна система XQH7! — това беше системата, в която се намираше планетата Хелена 9. Съвсем скоро щяха да влязат в контакт с врага.
— Засичаме масирана вражеска част на орбита около планетата, сър! Четири кръстосвача, пет разрушителя, множество по-малки съдове и бойната станция…
— Поддържайте атакуваща формация! — заповяда Стаматов — Обявете червена тревога за целия флот! Нека всички изтребители да бъдат в готовност за излитане!
— Да, Сър!

{img:36.png|#Аркусиански тежък кръстосвач.}

На големия тактически дисплей в командната зала вече можеше да се види ясна картина на вражеския флот. Заели позиции на орбита около Хелена 9 се виждаха аркусианските кораби, както и гигантската космическа станция.

През всички тези години след края на голямата война, прекарани в пограничния район, Стаматов се надяваше никога повече да не види подобна гледка, но ето, че кошмарите му отново се превръщаха в реалност. Бавно обходи с поглед вражеските кораби един по един. Пое си дълбоко въздух. В момента, в който Седми флот навлезе в ефективния обхват на оръжията си, по негова заповед откриха огън по противника. На мостика се усети едва доловима вибрация, причинена от едновременното изригване на всички плазмени оръдия. От докинг-станциите на шестте кръстосвача като рояк пчели излетяха стотици изтребители. Плазмените оръдия на кръстосвачите, разрушителите и фрегатите святкаха ослепително, а техните снаряди оставяха безброй сияещи дири в пространството. Аркусианските кораби също не закъсняха и откриха безпощаден огън по човешкия флот. Събралите се на орбита стотици аркусиански изтребители се впуснаха срещу налитащите Ягуари. Огромната станция активира своите три свръхмощни плазмени оръдия, прицелвайки се в кръстосвачите „Мадара“, „Дунав“ и разрушителя „Петрохан“. Подът се разлюля под краката на Стаматов, когато корабът беше поразен от плазмения снаряд.
— Докладвайте щетите!
— Сър, попадението беше в сектори 6.5, 6.6 и 6.7. Бронята е понесла сериозни щети, но няма вътрешно проникване, секторите са невредими!
След тези думи на главния инженер Стаматов изпита силно облекчение. Новата броня наистина помагаше.
— Разрушителят „Петрохан“ и кръстосвачът „Дунав“ да се оттеглят малко по-назад, за да не понесат те следващия удар. Това важи и за нас, пилоти, нека се отдалечим!
— Да, Сър!
Стратегията на Стаматов беше да използва ротация, за да не излага едни и същи кораби на поразяващата мощ на оръдията и по този начин да предотврати загуби. Същевременно всички понасяха, макар и по-малки, щети вследствие на обстрела от останалите аркусиански бойни кораби. Бронята обаче се справяше добре. В първите десет минути от началото на битката нито един флотски кораб не се намираше в критично състояние.
Далеч по-кръвопролитна беше битката на изтребителите. Макар и да вземаха превес над противника, Ягуарите понасяха много загуби. За първите десет минути над тридесет изтребителя бяха унищожени. Аркусианците обаче намаляваха с по-бързи темпове. По време на първата битка в орбитата около Хепсия те изгубиха значителна част от най-добрите си пилоти. Сега бройката беше попълнена от по-неопитни и това си казваше думата. Петнадесет минути след началото на битката, в пространството около Хелена 9 вече летяха много повече флотски изтребители, отколкото аркусиански. Една част от Ягуарите се заеха да преследват остатъците от вражеската ескадрила, другите започнаха да атакуват аркусианските бойни кораби, увеличавайки по този начин огневата мощ на флота. Положението не изглеждаше никак добре за аркусианците. Един от кръстосвачите им беше взривен и скоро съдбата му последваха два от разрушителите. Аркусианците рискуваха да загубят цялата си флотилия и космическата станция щеше да остане сама. Силите на Гразър обаче явно нямаха намерение да понесат такава голяма загуба, затова най-неочаквано решиха да преминат в отстъпление. Техните кораби, заедно със станцията, напуснаха орбитата на планетата Хелена 9 и се насочиха към вътрешността на аркусианското пространство. Седми флот стоеше на първоначалната си позиция и скоро щеше да изпусне противника от обхват.
— Сър, ще се измъкнат! Какво да правим?

— До всички от Седми флот! — заговори Стаматов — Първостепенна цел на тази операция е да унищожим вражеския потенциал за нови атаки. Нареждам на всички кораби от Седми флот, с изключение на „Перперикон“ да се впуснат в преследване на врага. Стратегията ни остава същата, първо унищожаваме съпътстващата флотилия, а след това се захващаме със станцията.
— Да, Сър!
— „Перперикон“, чувате ли ме?
— Да, Адмирале! — отговори Лао Ян.
— Нареждам ви да атакувате наземните съоръжения, които могат да представляват заплаха, след което да проведете десантна операция с цел установяване на контрол над повърхността на планетата, в зоната на аркусианската база! Първостепенна задача е откриване и евакуиране на евентуални оцелели пленници.
— Да, Сър!
За Стаматов това беше изключително лошо развитие на събитията. Надяваше се, че аркусианците имат нещо достатъчно важно на планетата Хелена 9, за да са готови да го бранят до смърт. Така щеше да му е по-лесно едновременно да унищожи станцията и вражеския флот, след което да се заеме с прочистване на планетата и спасяване на отвлечените кадети. В момента се налагаше да предприеме рисковано преследване все по-дълбоко във вражеската територия, поверявайки единствено на Лао Ян и „Перперикон“ задачата да се справят с аркусианската съпротива на Хелена 9 и да освободят пленниците.

* * *

— Готови ли са резултатите от сканирането на повърхността? — попита Лао Ян.
— Да, Сър и те съвпадат с последните данни на разузнаването. Имаме една голяма военна база на планетата.
— Можем ли да сме сигурни в предназначението на базата?
— Големите структури, представляват индустриални комплекси. Със сигурност тук са се произвеждали изтребителите и корабите, с които се бихме. По-всяка вероятност компонентите за космическата им станция също са създадени тук. Освен това имаме множество военни обекти, като казарми и наземни плазмени оръдия. За съжаление една част от сградите са с неясно предназначение. Всяка една от тях може да е мястото, където държат нашите пленници.
— Добре, започнете плавно навлизане в атмосферата! Атакувайте производствените обекти и целите с ясно военно предназначение. Сградите с неясна функция ще бъдат претърсени от десантните части.
— Да, Сър!
След тези думи Лао Ян пожела да го свържат с майор Мартин Зафиров, който щеше да командва пехотинците по време на тяхната сухопътна операция на планетата Хелена 9.
— Майоре, чувате ли ме?
— Да, Сър, чувам ви съвсем ясно! Моите момчета са по местата си в страйкърите и очакваме да ни спуснете на планетата, където да разкажем играта на тези грозници.
— Сигурно вече сте разбрал, но все пак държа да ви кажа. Единствено на вас и вашите момчета разчитаме. Няма да има десантчици от другите кръстосвачи, само ние сме. Трябва да претърсите доста широк периметър, който може да е пълен с капани и засади. Страйкърите ще ви осигурят въздушна поддръжка, но все пак очаквайте сериозна съпротива! Не можем да унищожим всичките структури на повърхността, защото в някоя от тях може да се намират нашите кадети. Така че ще трябва да ги претърсите една по една.
— Не берете грижа, Адмирале! Ако трябва няма да оставим необърнат камък на цялата планета, но ще си намерим кадетите!

* * *


Това бяха най-дългите мигове в живота на Алекс. Имаше чувството, че стои в храста, стиснал карабината в ръка вече повече от час. Когато погледна за пореден път часовника на старфона си установи, че са минали едва седем минути. Всичките му сетива бяха изострени до краен предел. Усещаше по неповторим начин обкръжаващата го среда. Всеки повей на вятъра, всеки шум от потрепващо листо се долавяше от възбудената му сетивност. Какво ли се случваше там горе? Дали флотът удържаше победа над аркусианците или отстъпваше? Отговорът, който чакаше, най-сетне дойде под формата на ярка светлина, падаща от небето. Първият плазмен снаряд се разби в средата на аркусианската база, избухвайки във фонтан от пурпурни, бели и жълти пламъци. Ударната вълна изстреля във всички посоки бетонни и метални отломки, остатъци от поразената цел. На Алекс му се стори, че сред хвърчащите парчета вижда тяло на аркусиански воин, размахващ безпомощно крайниците си. За миг долу в аркусианската база настъпи същински ад, след като плазмените снаряди заваляха като градушка. Алекс инстинктивно се оттегли назад, прикривайки се зад по-едър камък. Слухът му едва понасяше оглушителния грохот от безбройните експлозии. За момент се зачуди възможно ли е живо същество да оцелее под тази канонада, но отговорът дойде съвсем скоро. Плазмените оръдия в базата откриха огън право нагоре към невидимия противник идващ от орбита. Когато превъзмогна първоначалния шок, Алекс изпита съмнения за успеха на собствената си мисия. Опита се да пробие с поглед през гъстия дим и му се стори, че сградата на затвора също е засегната. Струваше му се, че стрелбата е напълно безразборна. Ами, ако заповедите бяха да се унищожи напълно аркусианската база? Ако флотът не смяташе за вероятно да има оцелели хора и просто искаше да унищожи всичко. Ако кадетите, включително и Силвия, бяха обречени да изгорят под този огнен дъжд, а той, заедно с Габриела и Зак, осъдени да останат на планетата Хелена 9 завинаги? Тези мисли си проправяха път в съзнанието му, докато наблюдаваше унищожителната бомбардировка. Погледна към комуникационния трафопост, който беше целта му. Ако снаряд уцелеше трафопоста, с мисията му бе свършено. Никога нямаше да може да се свърже с флота и това можеше да реши съдбата на всички. Спомни си думите на Зак, при никакви обстоятелства да не започва операцията, преди бомбардировката да е приключила, но може би нямаше време за чакане. Не можеше да си позволи риска затвора или трафопоста, или и двете, да бъдат унищожени. За миг зарови лице в дланите си, изгарян от ужасно колебание. Рискът беше огромен, но в крайна сметка реши да го поеме. Хвана с една ръка карабината, провря се под оградата на базата и се втурна напред към трафопоста. Попадна в епицентъра на ужасяващото бедствие. Снарядите валяха като градушка, взривявайки се навсякъде около него. Веднъж ударната вълна го изтласка и той изхвръкна, падайки по очи в калта. Нужни му бяха няколко секунди, за да се опомни, след което отново грабна карабината и продължи да тича към комуникационния трафопост. Погледът му се размътваше от гъстия дим, но не изпускаше целта, продължаваше да тича към нея, пропадайки и прескачайки кратерите, образували се от взривените снаряди. Най-накрая достигна до трафопоста и се облегна на стената му. Знаеше, че тя му дава измамно чувство за безопасност. Прикриваше го от хвърчащите осколки, но самият трафопост представляваше мишена и можеше да бъде поразен всеки момент. Усещаше, че няма време за губене
. Пое си дъх и рязко отвори вратата. Вътре пред комуникационния пулт стояха двама аркусианци, които го изгледаха стреснато. Светкавично натисна спусъка и усети как карабината започна да вибрира в ръцете му. Помещението се изпълни от тътена и миризмата на изстрелите, цевта святкаше, изпращайки блестящите плазмени куршуми към враговете, чиито тела се разкъсваха от попаденията и потръпваха в предсмъртна агония. Пълнителят свърши и изстрелите секнаха, мъртвите тела се свлякоха на пода. Тясното помещение беше изпълнено с лек дим, навсякъде имаше петна от кръв. За миг Алекс остана прав и задъхан, все още натискащ с всичка сила спусъка на карабината, въпреки, че куршумите отдавна бяха изстреляни. Опомни се бързо и затвори врата на трафопоста. Приближи се към оплискания с кръв пулт започвайки да го разучава. Символите на екраните и бутоните бяха аркусиански, но принципното устройство на апаратурата беше подобно на това, което използваха и хората. Като пилот имаше добри познания по комуникационна техника и знаеше, че трябва да накара усилвателя и антената да започнат да препредават сигнала от неговия старфон като синхронизира честотите им. Лесно разбра откъде се прави настройката, но символите, показващи цифрите на дисплея бяха неразбираеми за него. Ето защо използва старфона си, за да измери честотата на приемащата антена. Така вече можеше да направи съответната настройка и двете честоти да съвпаднат. След като настройката беше направена, комуникационния пункт щеше да препредава излъчването на старфона му на същата честота, но усилена многократно. По всяка вероятност, ако старфонът на баща му се намираше някъде в орбитата на планетата, щеше да позвъни. Алекс трескаво потърси номера в менюто и го набра. Изминаха няколко напрегнати секунди, в които устройството се опитваше да се свърже. Отвън продължаваха да се чуват мощните експлозии, всяка от които разтърсваше тънките метални стени на трафопоста. Потта се стичаше по челото на Алекс, знаеше, че се намира в обект, който е потенциална мишена и всеки следващ взрив може да порази точно него. Устройството отказваше да се свърже. След двадесет секунди се изписа съобщение, че номерът, с който се опитва да се свърже, е извън обхват.
— Не! — извика Алекс и трескаво пренабра номера. Беше сигурен, че баща му ще ръководи операцията. В момента „Мадара“ трябваше да се намира наблизо, просто нямаше как да е иначе! След като опита за установяване на връзка се провали отново, в главата на Алекс запрепускаха всякакви ужасяващи мисли. Ами ако антената не препредаваше сигнала достатъчно силно? Ако беше повредена? Ако бомбардировките създаваха твърде големи смущения? Ако настройките на честотата не бяха правилни? Алекс продължаваше да набира. Знаеше, че не се ли свърже, е обречен. Всеки момент някой снаряд щеше да унищожи комуникационния пункт или аркусианците щяха да нахълтат и да го убият. Трябваше да получи отговор! Продължаваше отчаяно да набира…

* * *

— Сър, засичаме странна емисия, идваща от един аркусиански комуникационен пункт в периферията на базата им — съобщи вторият пилот.
— Какво е особеното на тази емисия? — попита с изненадан вид Лао Ян, чудейки се, какво толкова важно нещо може да накара пилота да отвлече вниманието му от ръководенето на бомбардировката.
— Честотата съвпада с тази на старфоните, Сър. Ако не идваше от антената на аркусианският пункт, бих се заклел, че някой се опитва да се свърже с нас по старфона си.

Лао Ян се замисли. Какъв беше шансът някой от пленените кадети да е успял да запази своя старфон и сега да се опитва да се свърже с флота? Разбира се, вероятността това да е аркусиански капан беше много по-голяма.
— Аркусианците сигурно са разшифровали честотите на нашите най-употребявани средства за комуникация. Нека да видим какво искат да ни кажат. Свържете ги с нас! – заповяда Ян.
— Да, Сър!
Вторият пилот прихвана честотата и я свърза с комуникационната конзола на „Мадара“. Изумлението на целия екип беше пълно, когато видяха лицето на Алекс на главния дисплей, но най-силно шокиран остана Лао Ян, тъй като той единствен го познаваше лично.
— Сър? Вицеадмирал Ян, това Вие ли сте? — попита учудено Алекс, който изглеждаше силно притеснен и се оглеждаше да не би отнякъде да се появят аркусианци.
— Алекс? Какво става? Ти ли си наистина?
— Опитах се да набера номера на баща ми, Сър. Защо не отговаря?
— Баща ти не е тук, момчето ми, той в момента изпълнява друга задача. Кажи ми как е името на огнения клуб, в който и двамата сме членували?
Всички в командната зала погледнаха втрещено. Алекс също се облещи в първия момент, недоумявайки защо адмиралът му задава такъв нелеп въпрос в този момент. След секунда обаче се досети. Ян имаше пълното основание да подозира, че това е някакъв аркусиански трик и искаше да се увери, че говори с истинския Алекс.
— „Инсиниум“ Сър! Вие лично ни дадохте позволението да го кръстим така.
— Чудесно, каква е ситуацията на терен, младежо?
— Сър, Аз, Габриела и Зак успяхме да избягаме и да подготвим план за евакуация на кадетите, тъй като знаехме, че флотът ще дойде за нас. Изпращам ви подробна дигитална карта на района с местонахождението на затвора. Имате честотите на нашите три старфона, така че ще можете да ни разпознавате като приятелски единици.
— Адмирале, свалихме дигиталната карта. В момента я сканираме за зловреден софтуер, след секунди ще можем да я ползваме! — заяви офицерът по сигурността.
— Добра работа сте свършили! Десантът ще започне след минути, а на вас тримата ви препоръчвам да се прикриете, докато битката приключи.
— Да, Сър! — отговори Алекс.

* * *


Той взе старфона си и прекъсна връзката. Знаеше, че ще е опасно да остава още в трафопоста, но нямаше намерение да послуша Лао Ян и да се скрие до края на сражението. Сега работата му беше да се присъедини към Габриела и Зак. Изхвърли празния пълнител на карабината и зареди резервния. Изскочи бързо от трафопоста. Навън бомбардировката беше почти прекратена. Тук-там се чуваха експлозии, но мощната канонада секна. Допълнителните мишени, обсъждани в плана, бяха унищожени от плазмените снаряди на „Перперикон“, така че Алекс реши направо да се насочи към сградата на затвора. Погледна картата на старфона си и видя, че в този момент Зак и Габриела се спускат от позиция „Алфа“. По предварителен план и тримата трябваше да изчакат края на бомбардировката, преди да напуснат позициите си. Той обаче тръгна предварително и затова сега щеше да се присъедини към тях в изпълнението на задачата по евакуиране на пленените кадети. Алекс тичаше и се прикриваше сред развалините. На няколко пъти успя да се промъкне незабелязано покрай групи аркусиански войници, които също тичаха в неизвестна посока. Скоро допря гърба си до бетонната стена на затвора. Забеляза, че вторият етаж на сградата е пострадал от попадение на плазмен снаряд. В корпуса на зданието зееше пробойна с неправилна форма и стърчащи от срутените стени стоманени арматури. Алекс силно се надяваше точно там да не е имало пленници. Провери отново положението си на електронната карта, за да се увери, че чака Зак и Габриела на правилното място. Намираше се на позицията, отбелязана като „Чарли“, точно както се бяха разбрали. Двете стрелки с имената на Габриела и Зак бързо се приближаваха. След по-малко от минута забеляза силуета на Габриела, прескачаща отломките и кратерите, а зад нея се движеше едрата фигура на Зак. Двамата бързо достигнаха до него.
— Добре ли си, Алекс?! — извика Габриела и го прегърна така силно, сякаш бе смятала, че го е загубила завинаги.
— Да, добре съм! Успях да се свържа с флота!
— Много си тъп, щяха да те убият! Казах ти да изчакаш бомбардировката да спре! — сряза го Зак.
— Не можех да чакам! Ако бяха поразили затвора или комуникационния център…
— Добре, после ще се обясняваме. Трябва да намерим начин да проникнем в затвора!
— Успя ли да се свържеш с баща си? — попита Габриела.
— Не, но се свързах с вицеадмирал Лао Ян. Той ръководи операцията.
— Значи разчитаме на „Перперикон“ да свърши трудната работа, както винаги! — възкликна Зак.

— Внимавай! — извика Габриела. Алекс видя как тя светкавично извади стрела от колчана на гърба си и я изстреля с лъка. Стрелата излетя в посоката, от която идваха двама едри аркусиански войници и отскочи от бронята на единия от двамата. Алекс и Зак бързо се прикриха в един кратер и откриха огън с карабините си. Единият аркусианец не можа да избяга и беше повален от изстрелите, но другият се скри зад преобърнат аркусиански бронетранспортьор. Завърза се престрелка. Алекс и Зак знаеха, че не разполагат с много муниции. Аркусианецът обаче имаше добро прикритие и скоро щеше да извика подкрепления. Положението изглеждаше отчайващо. Изведнъж двамата забелязаха, че Габриела я няма. Тя бе обходила противника по фланга и сега се намираше до трупа на първия убит аркусианец. Стоейки на открито, в много уязвима позиция, тя вдигна аркусианската карабина и я насочи към оцелелия аркусианец. Той не очакваше атака от тази посока и изстрелите го повалиха. Габриела се приближи до убития и взе резервните пълнители от снаряжението му. Така вече и тримата бяха въоръжени.
— Страхотен изстрел, трябваше да станеш пехотинец! — каза Зак.
— Така мислиш, защото не си ме виждал да пилотирам!
— Слушайте, аркусианците в момента са доста ангажирани, но все пак могат скоро да разберат, че сме тук, затова нямаме време за губене! — започна да обяснява Зак — Трябва бързо да проникнем в затвора и най-лесният начин е като разбием някой от прозорците.
Останалите го слушаха напрегнато.
— Прозорците вероятно са от бронирано стъкло, но ако стреляме едновременно и тримата, има шанс да разбием едно от тях!
Те се прицелиха в най-близкото стъкло и започнаха да стрелят с карабините си. Искрящата плазма отскачаше от стъклото като огнен фонтан. Алекс се притесняваше, че единственият му пълнител ще свърши, но скоро забеляза, че по стъклото се образува пукнатина. След това пукнатините станаха много на брой. Когато пълнителите на трите карабини се изпразниха, стъклото изглеждаше като гъста паяжина. Зак добута до стената един голям бетонен блок, изхвърчал от взривена наблизо постройка, и се покачи до нивото на прозореца. След като погледна внимателно вътре, извика:
— Хей, тук вътре е приятелят ти Джери с още няколко кадети!
— Вярно! — извика възторжено Алекс — Можеш ли да разбиеш стъклото?
Зак заблъска с приклада на карабината си по напуканото стъкло, което поддаваше и скоро хлътна навътре. Той скочи в килията. Габриела го последва. Преди да се качи, Алекс притича до трупа на втория убит аркусианец грабвайки неговата карабина. След това се покатери на бетонния блок, прехвърли се през парапета и се озова на пода в килията. Там Зак и Габриела вече се прегръщаха с приятелите си от „Перперикон“. Джери и останалите изглеждаха слаби и измъчени, облечени в окъсани пижами, с които бяха заловени. Лицата им обаче бяха щастливи.
— Какво е тактическото положение? — попита Зак, който нито за миг не забрави, че са по средата на важна мисия.
— Това място е наполовина затвор, наполовина лаборатория за експерименти! — каза с погнуса Джери. На първия етаж, където се намираме в момента, са килиите. Като излезем през тази врата в дъното на коридора се намира залата, откъдето надзирателите наблюдават и контролират килиите. Оттам можем автоматично да отключим всички килии.
— В момента аркусианците са заети да защитават базата си от десанта на Седми флот, затова не очаквам да срещнем сериозна съпротива! — отговори Зак.
— Да, иначе те вече щяха да са тук — обясни едно от момчетата.
— Значи трябва да превземем контролната зала, за да отключим всички врати, след което да изведем кадетите към точка „Делта“ откъдето ще се извърши екстракцията! — заключи Зак с все така решителен тон.
— Не е толкова просто — намеси се отново Джери. Горе на втория етаж, където по принцип са лабораториите, държат двама „специални“ затворници.
— Познаваш ли ги? — попита бързо Габриела.
— Да, веднъж имах нещастието да участвам в експеримент заедно с тях — отговори Джери и останалите забелязаха болезненото чувство, изписано на лицето му при спомена за случката — Това са Силвия и Мегън.
След тези думи Зак и Алекс се спогледаха.
— Ще трябва да спасим и тях! — заяви твърдо Зак.
— Не познавам добре секцията, в която се намират те. Бил съм само веднъж.
— Добре, нека първо се захванем с превземането на контролната зала! — каза Зак и насочи плазмената си карабина към механизма на вратата. След като го порази с един точен изстрел, той хвана двете плъзгащи се врати и ги разтвори. Джери ги поведе по коридора към контролната зала. Мястото изглеждаше пусто. Алекс очакваше всеки момент от ъгъла да изскочи взвод аркусиански пехотинци, но това не се случи. Когато достигнаха до контролната зала, тя също беше изоставена.
— Май всичките им сили са изпратени да посрещнат нашите пехотинци! — коментира Алекс. В залата имаше огромно табло с десетки бутони. Габриела натисна един от бутоните и в дъното на коридора проехтя отварянето на заключващ механизъм. Всички се заеха бързо да натискат копчетата, а коридора се изпълни от звуците на отключващи се килии. Скоро започна да се чува и глъчката на радостните кадети, наводняващи коридора. Алекс, Зак, Габриела и Джери скоро напуснаха контролната зала и се присъединиха към радостното множество. Пленниците изглеждаха в окаяно състояние, облечени в дрипи, много от тях имаха рани от изгаряния или удари. Скоро установиха, че в килиите има доста кадети, които са толкова пострадали, че не могат да ходят сами.
— Габриела, трябва да се организира евакуацията! Направи така, че двама здрави кадети да носят по един пострадал! Аз и Алекс трябва да се качим на втория етаж и да открием Мегън и Силвия.
— Рабрано! — отговори Габриела — Хайде, Джери, имаме доста работа за вършене!
— Веднага! — извика Джери с ентусиазъм.
Алекс и Зак нарамиха карабините си и забързаха по коридора. Движението им беше забавено от десетките кадети, които ги спираха и ги поздравяваха. Алекс беше потупан по рамото от Кобе Лий, Ай Юмико от неговия отбор го прегърна, Матю Хайърс, също от отбора му стисна ръката. Още много други спираха него и Зак по пътя им. Вече отдалечавайки се, до слуха им достигна ясният глас на Габриела, която командваше:
— Да, точно така. Вие двамата ще го носите, защото не може да ходи сам… Ти стой спокойно, сега ще намеря някой да те подпира докато ходиш. Всички, които могат да носят, да се наредят ето там! Хайде, нямаме време! Джери, преброй колко точно хора не могат да се движат изобщо и колко се нуждаят от един, който да ги подкрепя!