Изтегли във формат за електронен четец

 

… няколко часа след атаката, в района на планетата Хепсия пристигнаха подкрепления от Шести, Четвърти и Трети флот на Земния Съюз. Присъствието на бойни кораби бе засилено по цялата гранична плоскост с Тъмния сектор. Марайският флот също се намира в най-висока степен на бойна готовност._
Президентът на Земния Съюз, Едуард Нелсън, отмени една от предизборните си прояви на планетата Оксика, за да присъства на заседание на Генералния щаб и лично да ръководи по-нататъшните действия.

Той направи прочувствено обръщение към нацията, обяснявайки за изненадващата и подмолна атака на аркусианците, довела до гибелта на близо три хиляди души и отвличането на около сто и петдесет кадети обучаващи се в Седми флот. В речта си Президентът, подчерта своята решимост и обеща, че безкомпромисно ще се бори, за да накаже аркусианците и да върне отвлечените кадети. Нека видим избрани моменти от речта на президента Нелсън…


Адмирал Стаматов гневно угаси тридевизора, без да дочака президентската реч. След като системно бе пренебрегвал предупрежденията, идващи от Седми флот, сега Нелсън се държеше пред камерите така, сякаш никога не бе подозирал, че нещо подобно би могло да се случи. Обещаваше енергични действия, които обаче бяха закъснели.
Опита да не се подава на гнева. В момента най-важното беше да се организира контраатака и пленниците да бъдат освободени, ако още бяха живи. Независимо от тяхната съдба обаче, заплахата трябваше да се неутрализира. Президентската заповед гласеше, че Седми флот е натоварен с изключителната задача да навлезе в Тъмния сектор и да унищожи намиращата се на орбита около „Хелена 9“ аркусианска станция, както и военните бази на планетата. Това щеше да гарантира, че подобна атака няма да се повтори. Освен това флотът трябваше да проучи евентуалното местонахождение на пленените кадети и да се опита да ги освободи. Пети и Шести флот щяха да се грижат за сигурността на пограничните райони, докато трае операцията.
— Сър, вицеадмирал Лао Ян иска да Ви види — съобщи Адютантът.
— Да влезе!
Вратата на кабинета се отвори и през нея премина Лао Ян с енергична за годините му крачка. В момента, в който вратата се затвори, двамата забравиха за официалностите:
— Какво е положението? — попита напрегнато Юлиян.
— Златина и Арвин се върнаха от разузнавателна мисия. Аркусианската станция е отново на орбита около Хелена 9, където си беше и преди. Текат интензивни ремонтни дейности с цел пробойната, която нанесохме да бъде затворена. На орбита са стационирани и три аркусиански кръстосвача, заедно с бойна група от пет разрушителя. Изпитват недостиг на изтребители и леки щурмови кораби, тъй като загубиха огромна бройка по време на битката при Хепсия. Въпреки всичко ще ни бъде изключително трудно да ги надвием.
— Да, така е! Първо трябва да се справим с кръстосвачите и разрушителите, огневата им мощ е твърде голяма. Докато се бием с тях, станцията ще ни обстрелва необезпокоявана. Чак след като унищожим другите цели ще можем да се заемем с нея.
— Компютърно моделираната симулация на битката предвиди загубите ни да достигнат до петдесет процента… може и повече!
— Трябва да има и друг начин!

— Не те съветвам да се бавим много, само им даваме възможност да попълнят липсите си…
— Лао, повече от всичко желая незабавно да започне атаката! Не спирам да мисля за сина ми, който може още да е жив! И въпреки всичко не мога да си позволя да пожертвам половината флот!
— Бихме могли да включим повече кораби в атаката — предложи Ян.
— Останалите обаче не са толкова добре подготвени и екипирани, както Седми флот. За да ги включим, ще трябва да отложим атаката поне с месец.
— Това също не е вариант! Достатъчно лошо е, че за възстановяването на Седми флот ще мине поне седмица!
В този момент се чу отново гласът на адютанта:
— Сър, някой си професор Ханк Клод иска да се свърже с вас?
Стаматов и Ян се спогледаха. Професор Клод беше изобретателят, който им продаде технологията на заглушителите, с помощта, на които в момента Арвин и Златина шпионираха аркусианците без риск за живота си. Това, че искаше да говори с тях в такъв момент със сигурност не беше случайно.
— Свържете го! — каза Стаматов.
На комуникационната конзола пред него се появи триизмерна проекция на бюста на Клод, който заговори:
— Здравейте, Господа! Знам, че моментът е много напрегнат и сигурно нямате никакво излишно време.
— Така е, Професоре, но за Вас винаги ще отделим някоя минута — каза с приятелски тон Юлиян.
— Вашите заглушители са ни от неоценима полза точно сега — добави Лао Ян.
— Радвам се за това, но не искам да говорим за заглушителите — гласът на професора стана още по-сериозен. — Разбрах, че сте били атакувани с мощни плазмени заряди, много по-силни от всичко, познато до момента. Това е била причината да загубите цял кораб, ако може да се вярва на журналистите.
— За съжаление е вярно — отговори мрачно Стаматов. — И причината е точно тази, която споменахте.
— В такъв случай мога да съм ви от полза. В ръководената от мен лаборатория по разработване на нови материали за космическата индустрия от около година и половина експериментираме с нов вид сплав. Получаването е доста сложно и изисква много енергия, но вече разполагаме с необходимите машини, за да произведем достатъчно количество за нуждите ви.
— За какво става дума? — попита Лао Ян.
— Нарекохме го Есфиров материал. Положен върху стандартната броня на корабите ги прави много по-издръжливи на плазмени попадения. Материалът успява да отрази до шестдесет процента от енергията на плазмения заряд, като по този начин значително намалява нанесените щети. Самите плоскости са тънки и леки. Могат да се положат върху съществуващата броня на корабите, без да се налагат конструктивни промени.
— Звучи чудесно! Можете ли в рамките на една седмица да ни доставите достатъчно материал, за да бронираме целият Седми флот? — попита Стаматов.
— Вече имаме готови количества, които смятахме да продадем на няколко транспортни компании, но още сме в ранен етап на преговори, така че може да ги вземете вие. Освен това производственият ни цех ще работи денонощно, за да достави останалото количество навреме.
— Вие сте надеждата ни, Професоре!
— Материалът не е изпробван с толкова мощни плазмени оръдия, така че не мога да ви дам никакви гаранции. Въпреки всичко съм оптимист, че ще намали значително щетите, които ще понесете.
— Дано да сте прав!

След края на разговора адмирал Стаматов се разпореди незабавно да бъдат поръчани необходимите количества Есфиров материал. Знаеше, че при сегашните обстоятелства няма да има проблем с отпускането на необходимите средства от страна на правителството. До края на деня настроението му остана приповдигнато. Имаше надежда да изпълнят мисията си, без това да означава кървава баня за Седми флот.
В следващите няколко дни Юлиян поддържаше съзнанието си ангажирано с ръководенето на всички дейности по подготовката на предстоящата атака. Осведомяваше се за доставките от Есфиров материал, лично инспектираше ремонтните дейности на „Мадара“ и другите пострадали кръстосвачи. Редовно обменяше информация с Лао Ян, който пряко отговаряше за разузнаването и непрекъснатото получаваше актуализации за състоянието на аркусианската защита. На третия ден от атаката пристигна новината, че аркусианците са успели напълно да възстановят бойната си станция, като са затворили пробойната, получена след последната битка. Това означаваше, че ще е също толкова трудно да я пробият, колкото и първият път, с тази разлика, че сега може би щяха да разполагат с по-добра защита за собствените си кораби.
И все пак, колкото и да бе ангажиран с дейностите около подготовката на операцията, в минутите, в които оставаше насаме със себе си, в кратките мигове, когато спираше, за да си отдъхне и късно вечер, преди да заспи една мисъл се завръщаше отново и отново. Дали Алекс беше добре? Не можеше да си представи, че не е жив, трябваше да е жив, но дали страдаше? Какво ли можеха да му причиняват аркусианците в този момент? Опитваше да не мисли за това, да не допусне отчаянието да превземе съзнанието му. Затова и не се обади. Всяка вечер стоеше със старфона си в ръка по няколко минути, готов да набере номера на Мария. Искаше да му се да я успокои, да ѝ каже, че ако трябва ще обърне цялата галактика на горе с краката, но ще доведе сина им жив и здрав обратно. Не го направи. Страхуваше се от това, което щеше да чуе. Страхуваше се от отчаянието и болката, която Мария сигурно изпитваше и щеше да му предаде. Не можеше да си го позволи. Трябваше да остане съсредоточен.
На четвъртия ден след атаката, беше изненадан от неочаквано посещение. Работеше в кабинета си, обмисляйки подробности около стратегията за атака, когато адютантът му го уведоми с леко притеснен глас:
— Ъъъ, Сър, тук е една жена, иска да говори с вас.
— Каква жена?
— Ами, сър… твърди, че е адвокат от Земята. Настоява да я приемете, тъй като в момента е официално обявеният Ви приемен час и нямате други насрочени срещи.
— Сега съм зает!
— Сър, тя цитира параграф от устава на флота, според който, ако нямате други насрочени срещи в приемния си час не можете да откажете да я приемете. Заплашва, че ще ни съди и…
— Добре, добре, нека влезе!
Вратата се отвори и в кабинета нахлу с напориста крачка висока и слаба жена с дълга черна коса, официален костюм и решително изражение на лицето. Високите токчета на черните ѝ кожени обувки отекваха в пода при всяка отсечена крачка.
— С какво мога да Ви помогна? — попита с леко раздразнен глас адмирала.
— Името ми е Елена Каменова и дойдох лично да видя човека, поради чиято некомпетентност дъщеря ми е изгубена!
— Какво искате да кажете?! — Стаматов изглеждаше изненадан.

— Дъщеря ми Габриела беше приета тази година като кадет-първокурсник във вашия Седми флот. Обучаваше се за пилот на изтребител на борда на кръстосвача „Перперикон“. Тя, заедно с още много кадети, стана жертва на отвличане, след нападението на Хепсия.
— Това е така, но…
— Според член 165, алинея 13 от устава на флота, кадетите не се предполага да влизат в бойни действия, докато не приключи обучението им! Дъщеря ми е едва първи курс. Тя и останалите кадети не е трябвало да попадат на огневата линия. Искам да Ви уведомя, че аз, заедно с много други родители на отвлечени кадети, възнамеряваме да заведем дело срещу флота.
— Госпожо! — започна този път с по-твърд тон Стаматов. — Бяхме подложени на масирана изненадваща атака! Загубихме над три хиляди души по време на битката. Смятате ли, че ако можехме, нямаше да го предотвратим?
— Въпросът е защо не сте държали кадетите на безопасно разстояние от потенциалните опасности? Ние, родителите на отвлечените деца, ще настояваме за мащабно разследване и ще заведем дело!
Стаматов се изправи и застана с лице към прозореца.
— Какво, гръб ли ми обръщате?! Това няма да Ви помогне, Адмирале! — каза жената с язвителен тон.
— Можехте и мен да ме впишете в списъка на ищците…
— Моля?
— Госпожо Каменова, аз ще направя всичко по силите си да върна отвлечените деца! Ако се проваля, можете да ме съдите. Но повярвайте ми, каквото и да реши съда, то ще е нищо в сравнение с най-тежкото наказание, което сам ще трябва да преживея.
— За какво говорите?
— Синът ми Александър също е първокурсник. Ако става дума за същото момиче Габириела, което познавам, а струва ми се е точно така, тогава двамата с Алекс са от един клас.
— Тя… — жената едвам сдържаше вълнението си — … беше капитан на отбора на пилотите-първокурсници от „Перперикон“.
— И все още е! — каза Стаматов. Елена Каменова се приближи до прозореца, гледащ към звездите.
— Бях против, от самото начало да постъпва във флота. Знаех, че ще е опасно! Но истината е, че не очаквах опасността да дойде толкова скоро. Мислех, че поне трябва да завърши…
— Не, че искам да Ви плаша, но в докато аркусианската заплаха съществува, никой не е в безопасност, дори хората, живеещи далеч от пограничната зона.
Елена Каменова го погледна уплашено.
— Знаете ли какво ме крепи в този момент? — попита Юлиян.
— Какво?
— Това, че в последната една година опознах сина си в нова светлина. Наблюдавах и приятелите му, сред които е и дъщеря Ви. Те са невероятно талантливи и способни млади хора. Нещо ми дава увереност, че пред каквото и да са изправени, ще се справят.
— Не го казвате, само за да ме успокоите нали?
— Надявам се, че не го казвам само за да успокоя себе си. Но не мисля. Наблюдавам ги цяла година. Съжалявам, че се налага да го чуете при такива обстоятелства, но имате пълното право да се гордеете с дъщеря си.
— Трябва да призная, Адмирале, не очаквах разговора ни да протече точно по този начин, но Вие ме изненадахте. Ще изчакам края на операцията за освобождаване на пленените кадети, преди да реша дали да заведа дело.
— Ако операцията е успешна, това ще е облекчение за всички ни. Ако се провалим, тогава вашето дело може да притесни някои хора от флота, но за мен ще е последната ми мъка.

Майката на Габриела си тръгна от кабинета на Стаматов, който остана известно време замислен, преди да се върне към работата си. Разговорът с нея имаше изненадващ ефект. Очакваше срещата с разстроена майка на отвлечен кадет да го потисне и сломи, а всъщност се чувстваше точно обратното, сякаш камък бе паднал от шията му. За първи път има възможността да говори за неща, които не беше споделял с никого. Почувства, че не е сам в нещастието си, но същевременно не е сам и в надеждата отвлечените деца да бъдат върнати. Сега вече не изпитваше страх. Грабна старфона и уверено набра номера на Мария. Щеше да бъде дълъг разговор, но знаеше, че има нужда от него.

* * *

Габриела опъна тетивата на лъка и внимателно се прицели. Знаеше, че има само няколко секунди, преди ръката ѝ да се умори и да започне да трепери. Усещаше вятъра, който леко развяваше вързаната ѝ на опашка коса и мислено преценяваше силата му. Когато се увери, че се е прицелила добре, пусна тетивата. Чу се свистене, последвано от неприятен гърлен звук. Животното беше пронизано смъртоносно и след няколко резки конвулсии остана да лежи неподвижно на земята.
— Ставаш все по-добра! — коментира Зак, който стоеше до нея. — Това май е първият ти Хеленски козел.
— Така е! — каза Габриела, избърсвайки потта от челото си. Зак грабна убитото животно и двамата тръгнаха към пещерата.
— Ще оставя Алекс да го одере, а сега ще отида да го сменя на поста.
— Не ми се стои сама, ще те придружа и после ще се върна с Алекс.
— Както кажеш.
Двамата тръгнаха през джунглата.
Изминаха десет дни от аркусианската атака над Хепсия и около седмица, откакто тримата се намираха на планетата „Хелена 9“. По пътя им се беше образувала просека от многократните преминавания по този маршрут. Скоро двамата се изкачиха на един хълм, откъдето Алекс с плазмена карабина в ръка наблюдаваше аркусианската база. От новото им място за наблюдение имаше добра видимост към летището и казармите, докато сградата на затвора стоеше скрита зад други постройки. Бяха стигнали до извода, че ще е от по-голяма полза да наблюдават ескадрилата на аркусианците, тъй като при атака на флота изтребителите щяха първи да бъдат вдигнати под тревога.
— Идвам да те сменя, нещо ново? — попита Зак.
— Тук ли? Не. Никакво раздвижване. Как мина лова?
— Габриела уби първия си Хеленски козел.
— Наистина ли? Браво!
— Да, чака те в пещерата да го одереш! — засмя се Габриела.
— Ами да тръгвам тогава.
Алекс и Габриела понечиха да потеглят към пещерата, оставяйки Зак на пост, когато той ги подсети:
— Нали сте заредили батериите на старфоните си? Ако случайно аркусианските изтребители почнат да излитат, трябва веднага да ви уведомя.
— Да, разбира се, моята батерия е пълна — отговори Габриела, поглеждайки за миг старфона си. Вместо да стори същото, Алекс въздъхна и направи неопределена физиономия.
— Какво има? — попита разтревожено Габриела?
— Помислих си… мина доста време…
— Какво имаш предвид? — Зак също изглеждаше загрижен.
— Не се ли питате защо флотът още не е нападнал? Честно казано очаквах контраатаката да започне почти веднага след като ни отвлякоха.
— Имаш право. Като се замисля, докато още се намирахме на аркусианската станция се страхувах, че флота може да атакува и да я унищожи заедно с нас вътре — отговори Зак.

— Момчета, нали не смятате, че флотът ще ни зареже тук? — намеси се Габриела. — Или пък, че Земният Съюз ще допусне тази нагла атака да остане без последици? Според мен, организирането на контраатаката отнема технологично време.
— А не мислиш ли, че е възможно инвазията на аркусианците да продължава и в момента? Възможно е сега да се води пълномащабна война между аркусианците и Земния Съюз и ние да се намираме доста далеч зад фронтовата линия?
След тези думи на Алекс, приятелите му останаха за момент смълчани, сякаш изобщо не им бе хрумвала подобна възможност. Габриела възрази:
— Стига, Алекс, това е невъзможно! Всички знаят, че след като хората и Мараите разгромиха аркусианците, предвождани от Акзаман Гразър, последните се разделиха на множество враждуващи фракции и живеят на ръба на хаоса в Тъмния сектор. Това, на което са способни отделните аркусиански групировки са спорадични атаки в пограничните райони. Колкото и да е мощна тази фракция тук — и Габриела посочи към военния лагер, — тя със сигурност не може да се мери с флота на Земния Съюз.
— Съгласен съм с Габриела! — добави Зак.
— Вие просто не сте се интересували достатъчно от последните новини за Тъмния Сектор! — продължаваше да упорства Алекс. — Разузнавателните доклади, публикувани от Старлийкс показват, че точно тази станция, която ни отвлече, както и всички кораби около нея носят герба на Акзаман Гразър. Не казвам, че той превъзхожда Земния Съюз и Мараите по сила, но разузнаването смята, че е успял да възстанови контрола си над седемдесет процента от аркусианските сили. Въпрос на време е да възстанови напълно господството си в Тъмния сектор, а след това и някогашната си мощ.
— Надявам се, че този момент още не е дошъл! — отговори Габриела, която изглеждаше сериозно притеснена от думите на Алекс. Зак от своя страна извади старфона и използвайки приближението на неговата камера увеличи изображението на попадащия в обектива аркусиански изтребител. На корпуса му действително се виждаше добре познатият от времето на голямата война герб на Акзаман Гразър.
— Брей, не бях обърнал внимание на това, но си прав. Тези войски наистина са под командването на Гразър.
— Мислиш ли, че е възможно, Гразър толкова да е набрал мощ, че в момента флотилията му да възпрепятства настъплението на нашите хора? — попита разтревожено Габриела.
— Надявам се, не! — отговори Алекс. — Но е доста вероятно да е струпал големи сили около планетата, което кара Земния Съюз да бъде предпазлив и да отделя повече време за подготовка на атаката.
— Дано да е така. Ако наистина е избухнала мащабна война между Земния Съюз и Гразър, не искам да прекарам следващите двадесет години в тази джунгла — каза възмутено Зак.

Изведнъж разговорът им бе прекъснат от остър звук. И тримата автоматично извърнаха поглед към базата, от където се разнасяше протяжен вой на сирена. Стотици войници изскочиха от казармите си и затичаха към определени стратегически точки. Алекс забеляза група по-странно облечени войници, намираща се в близост до летището. Те се втурнаха към изтребителите. Това бяха пилоти, които под сигнал за тревога бързо се качиха в кабините на своите бойни кораби. Един след друг аркусианските изтребители започнаха да се изстрелват от пистата, издигайки се за секунди към горните слоеве на атмосферата, където се губеха от поглед. За броени минути летището се опразни. Междувременно течеше трескава дейност в базата. Навсякъде се движеха самоходни бойни машини — големи плазмени и ракетни установки, имащи за цел да спрат евентуална космическо-въздушна атака. В рамките на секунди се разгърнаха немалко машини и персонал, предназначени да се справят с десантните части на противника.
— Това е! Започва се, нашите атакуват! — извика възторжено Зак. Останалите също наблюдаваха с нарастващо вълнение. Нямаше как да видят какво се случва в орбита около планетата Хелена 9, но щом аркусианците изпаднаха в състояние на бойна тревога, това можеше да значи само едно — флотът идваше. Изминаха няколко възторжени секунди, преди тримата да си спомнят, че имат план и че неговото изпълнение започва сега.
— Алекс! — извика Зак. — Трябва незабавно да се насочиш към позиция „Браво“, както се бяхме разбрали. Аз и Габриела оставаме тук на „Алфа“.
— Разбрано! — отговори Алекс. Тъкмо понечи да тръгне, когато Зак го предупреди:
— Не забравяй, трябва да изчакаш масираната бомбардировка от орбита да приключи, преди да преминеш към следващите стъпки от плана. Ние с Габриела ще направим същото. Ако се втурнеш да изпълняваш плана преди бомбардировката да е спряла, най-вероятно ще станеш жертва на приятелски огън.

— Ясно! — извика Алекс и побягна. Позиция „Браво“ се намираше на около два километра. Трябваше да стигне дотам колкото може по-бързо. Тичаше с все сили през джунглата, носейки на рамо карабината и един резервен пълнител в джоба. През цялото време докато си проправяше път през гъстата растителност изпитваше страх да не закъснее. Очакваше бомбардировката да започне всеки момент, представяше си как тя приключва и как Габриела и Зак се впускат в изпълнение на плана, докато той все още не е достигнал до стартовата си точка. За щастие гърмежи не се чуваха. Единствено ехото от сирената достигаше до слуха му заедно с грохота от излитащите изтребители. Бягаше с все сили и най-сетне достигна до позиция „Браво“, намираща се на около десет метра от оградата на базата. Имаше удобни храсти, откъдето можеше да се наблюдава широк периметър. Предните дни заедно със Зак и Габриела разшириха малката естествена вдлъбнатина под оградата, откъдето сега можеше да се провре. Алекс се скри в храстите и бяха нужни около две минути, преди да успокои учестеното си дишане. Едва тогава застана в позиция за наблюдение. Лежеше по корем и стискаше здраво карабината в ръце. Минутите се точеха бавно. Страхувал се бе да не закъснее, но ето, че бомбардировката така и не започваше. Чудеше се какво става. Притесняваше го мисълта, че сражението горе в орбита е много тежко и флотът още не е взел превес. Ами ако не успееше? Трябваше да се справят първо с гигантската аркусианска база и с кой знае още колко кораби, ами ако атаката се провалеше и бомбардировката така и не започнеше? Тези тревожни мисли нахлуваха в главата му. За да се разсее за момент, реши да провери комуникациите си. Извади старфона и включи картата с плана. На нея ясно се виждаха двете стрелки, означаващи Зак и Габриела, които продължаваха да се намират на позиция „Алфа“, точно където ги беше оставил.

* * *
Силвия отвори очи. Острият виещ звук на сирената я извади от кошмарния сън. Пое си дълбоко въздух и усети тъпа болка в дробовете си — остатъчен ефект от последното изтезание, което бе понесла предния ден. Звукът от сирената се врязваше болезнено в уморения ѝ мозък. Надигна се, усещайки болка при напрягането на всеки един мускул от тялото си. Чу стенание, идващо от съседното легло. Мегън също се будеше опитвайки да се надигне. Силвия погледна към нея срещайки уморените ѝ очи.
— Какво е това? Ново изтезание ли? Да не ни дават да спим! — гласът на Мегън звучеше като шепот. Тя нямаше сили да говори.
— Не знам, но е ужасно! — каза също съвсем тихо Силвия. С усилия на волята, двете момичета се надигнаха и в седнало положение вече можеха да гледат през прозореца какво се случва навън. Явно не ставаше дума за изтезание. Зад стъклото се виждаха стотици аркусиански войници, бягащи под тревога, бронирани машини и установки се местеха. Базата се привеждаше в пълна бойна готовност.
— Силви… те… май нашите нападат?!
— Да, наистина! Това трябва да е! Базата е под тревога… освен ако пак не е някакъв мръсен номер на Монконк, с който иска да види как ще реагираме.
— Виж, изтребителите излитат! — каза почти възторжено Мегън. От техния прозорец се виждаха сребристи стрели, изстрелващи се към небето една след друга.
— Ако битката действително е започнала — отговори Силвия — то ние двете скоро или ще сме свободни или мъртви.
— И двата варианта са за предпочитане пред настоящето ни положение! — коментира Мегън, докато опитваше да се изправи на крака, за да вижда по-добре.