Именно такъв курс бе приел Од преди три дни. Обадиха му се от колонията на астероидът Плаймонт. Тя беше толкова отдалечена от, че на практика не се считаше за част от Земния съюз и военни кораби не патрулираха в този район. Опазването на колонията от набези на пирати, престъпници или аркусианците беше отговорност единствено на самите жители и те вече четиридесет години някак си се справяха. Районът обаче беше толкова опасен, че само неколцина закоравели космически вълци си позволяваха да приемат товари от чисто злато и да пътуват с тях докато достигнат до по-цивилизовани места. Од естествено беше един от тях.
          В този момент той се намираше в една от високо-технологичните работилници на борда на “Опортюнити”. Цяла сутрин бе работил по калибрирането на системата за впръскване на гориво в новият костюм за излизане в откритият космос, който разработваше вече половин година. Костюмът бе напълно готов, единствено проклетото впръскване на гориво в дюзите ставаше понякога твърде рязко. Това щеше да повлияе на координацията му, докато извършваше сложни ремонтни дейности по корпуса на кораба.
–Сър, извинявам се, че Ви безпокоя, но имам приоритетно съобщение! – Чу се гласът на Моз - бордовият компютър. Джонатан му бе заповядал да не го безпокои и щом като Моз въпреки това се свързваше с него, значи трябваше да е нещо важно.
–Какво има Моз?
–Сър, шестнадесет неидентифицирани кораба чакат в астероидното поле на около 3,5 светлинни години от предварително предвиденият ни курс. След сравнение с базата данни съм положителен, че това са пирати. Сегашният ни курс ще им предостави удобна позиция за атака от засада. Желаете ли да нанеса корекции в курса?
–Не! – Отговори Джонатан, като хвърли съвсем бегъл поглед върху навигационният дисплей, който висеше в от тавана в края на залата.
–В такъв случай бих препоръчал да присъствате на мостика в случай, че те ни нападнат.
–Първо, Моз, ти можеш и сам да се справиш с тези нещастници, голямо момче си! Второ, те няма да ни нападнат. Знаят много добре, че сме празни. Ще изчакат първо да натоварим златото от Плаймонт и ще ни атакуват на връщане.
–Да, Сър. Ще Ви държа в течение, ако има промяна на тактическата обстановка.
–Благодаря ти!
         Моз, изкуственият интелект на кораба, бе също творение на Джонатан. Сам бе написал програмният му код, а след това около две години отне “обучението” на новото изкуствено съзнание, докато стане що годе адекватно. В момента освен, че можеше почти самостоятелно да управлява всички процеси на кораба, Моз беше и отлична компания. Джонатан често пъти се шегуваше с него или водеше продължителни разговори. Имаше всичките положителни страни на общуването с човешко същество, но без излишните усложнения.
         Од работи над костюма още два часа, през които нищо извънредно не се случи. Той само веднъж хвърли бърз поглед на тактическият дисплей, колкото да се увери, че шестнадесетте пиратски кораба са си там, от където той подозираше че няма да се помръднат пред да е натоварил златото.