–Здравейте, аз съм г-н Мус. С мен разговаряхте! – Човекът протегна ръка за поздрав. Както винаги в такива случай, Джонатан му отвърна с неуверено ръкостискане при което ръката му сякаш увисна като умряла риба в захвата на събеседника.
–Здравейте, да….хм.. аз съм г-н Од.
–Тук са два контейнера по три тона злато. – Продължи търговецът. Няма промяна в плана ще искаме от вас да ги предадете на нашият агент, на планетата Вега 1. Пътят до там е дълъг, но опасният участък ще е само в началото, докато сте на около 3 светлинни години от Плаймонт.
–Не се притеснявайте за това. Поръчката ще пристигне навреме. – Каза малко по-уверено Джонатан. Въпреки, че дълбоко в себе си бе напълно сигурен в собствените си способности и в превъзходството на кораба, който сам бе построил, при общуването си с други хора не можеше да се отърве от усещането, че те непрекъснато го преценяват, че му нямат доверие и се съмняват в уменията му. Ето защо му бе крайно трудно да изглежда уверен, каквото и да ставаше.
–Сигурен съм в това г-н Од. Репутацията Ви е безупречна. – Отговори г-н Мус. Джонатан направи опит за нещо като усмивка.
         Търговецът се отдалечи и започна да се разпорежда, така че контейнерите да бъдат натоварени час по-скоро на кораба. В тези кратки минути на бездействие Джонатан се облегна на кораба си и вдиша от въздуха. Е, трябваше да признае, че животът на открито имаше някои предимства. Макар и пълен с аерозоли, алергени и какви ли не други гадости, естественият въздух все пак бе някак по-приятен за дишане.
       Изведнъж се случи нещо което привлече вниманието му. Младата пилотка на странният изтребител, който го бе ескортирал, се разхождаше по пистата. Тя бе оставила шлема си и пустинният вятър игриво развяваше прекрасната и кестенява коса. Момичето изглеждаше по-младо отколкото бе предположил. Може би нямаше двадесет години. Нима позволяваха на такива хлапета да карат изтребители?! Луда работа! Впитият пилотски костюм сякаш извайваше стегнатото и стройно тяло. Тя се придвижваше уверено, същевременно елегантно и сякаш крехката ѝ снага едвам докосваше земята. Кожата на лицето ѝ имаше приятен тъмен загар, който някак естествено преминаваше в блестящите ѝ кафяви очи. Очи, които сякаш го пронизаха щом погледите им случайно се пресякоха.
–Здравей...ъ-ъ-ъ...– Той чувстваше, че трябва да каже още нещо– Как мина...полетът? – Тонът, гласът, нервните кълчения на пръстите му, всичко издаваше ужасна неувереност и дори страх. Тя го погледна с онзи поглед, с който повечето хора го даряваха след неуспешните му опити за осъществяване на социален контакт. Особено хубавите жени.
–Ами...нормално. – Отвърна тя сконфузено. Само за няколко секунди и едно изречение, той някак си бе съумял да я накара да се почувства некомфортно. Чак сам се учудваше на таланта си!
          Все пак си заслужаваше да опита да продължи разговора. Тези устни изглеждаха твърди и същевременно чувствени. Пустинният вятър изпращаше ароматът ѝ право към неговото обоняние.
–Хей, Ейнджъл! Ела насам! – Някакъв груб мъжки глас се провикна откъм изтребителя. Човек приличащ на механик бе спрял с всъдехода си наблизо.
–Добре, татко сега идвам! – Отвърна тя и тръгна забързано.
          Поне научи името ѝ.