Златото бързо бе натоварено на борда на “Опортюнити”. Мустакатият търговец се приближи отново:
–Готови сме, г-н Од. Пожелавам ви късмет и успешно изпълнение на полета Ви. – Късметът нямаше нищо общо с успехът – замисли се Джонатан, но отговори на глас:
–Да...ъ-ъ-ъ...благодаря Ви. – След тази кратка размяна на реплики, г-н Мус сякаш понечи да му подаде ръка за довиждане, но в последния момент се отказа и просто кимна.
          Джонатан се покатери енергично по стълбичката и се озова на борда на своя кораб. Люкът зад него се затвори изолирайки го напълно от външният свят. Сега когато се намираше отново в центъра на собствената си вселена, той възвърна своята увереност и спокойствие.
–Сър, докато отсъствахте проведох пълна диагностика на системите. Всичко е в отлично състояние.
–Разбира се, че е Моз! Включвай двигателите и да се махаме от това проклето място, колкото се може по-бързо!
–Да, Сър! – Четирите мощни двигателя освободиха своята тяга и корабът плавно се отдели от повърхността на астероида. Когато Од стигна до мостика и се тръшна в капитанското кресло, те вече излизаха от атмосферата.
–Сър, имаме си компания! – На главният дисплей отново се появи в реално време образ на досадният малък изтребител, който явно не се отказваше да ги следва.
–Тук “Гардиън Ейнджъл” до “Опортюнити”, ще Ви ескортираме до края на нашата зона за отговорност, край!
–Разбрано! – Отвърна Джонатан едвам сдържайки раздразнението си. Какво си въобразяваше малката фръцла? Че, тя може да пази него?! Че нейният ексорт имаше някакво значение? Та нали ако пиратите наистина ги нападнеха, нейното присъствие щеше да е само едно усложнение и нищо повече.
         Такива мисли го вълнуваха до момента в който достигнаха границата от три светлинни години.
–”Гардиън Ейнджъл” до “Опортюнити” разделяме се! Пожелавам ви успешен полет.
–Да...ъ-ъ-ъ...лека и безаварийна! – Върви на майната си! – Мислеше си Джонатан, докато се разделяха.
         Сега вече той най-сетне остана сам. Макар и не за дълго.
–Сър, шестнадесетте пиратски кораба се насочват право към нас с голяма скорост.
–Изпрати им предупредително съобщение!
–Да, Сър!
         Пиратите обаче игнорираха съобщението и продължаваха да летят с пълна тяга към “Опортюнити”.
         Горките. Нямат си и идея с кого се захващат! – Помисли си Джонатан, докато наблюдаваше как първите три летателни апарата навлизат в обхвата на далекобойните плазмени оръдия. Системата за прицелване беше толкова усъвършенствана, че можеше с огромна прецизност да изчисли траекторията на снаряда съобразно посоката и скоростта на мишената.
–Огън! – Трите изстрела на плазмените оръдия се почувстваха като едва забележима вибрация на борда на “Опортюнити”. Съобразително, Моз показа резултатът от стрелбата на главният дисплей. И трите цели бяха поразени и се разлетяха на хиляди парчета, а искрящите експлозии заемаха половината от екрана.
         Останалите пиратски кораби рязко намалиха скоростта. Те вероятно си бяха мислили, че си имат работа с нормален TS-7. Че им остава още доста време преди да навлязат в ефективният обхват на оръжията му. Че дори ще успеят преди това да изстрелят своите самоделни ракети, които да поразят плазмените оръдия. Уплашени до смърт пиратите направиха завой на сто и осемдесет градуса и с пълна сила побягнаха в обратна посока. Битката приключи.
         Джонатан изсумтя. Разбира се можеше да изчака всичките шестнадесет кораба да навлязат в ефективния радиус на неговите оръжия. Така с един удар щеше да реши проблема с пиратите около Плаймонт поне за два-три месеца. Но защо да улеснява живота на нахаканата госпожица Ейнджъл? Нека се оправя сама, като знае толкова – и той се засмя при тази мисъл.

Twitter