Джонатан успешно приключи излитането от търговското летище в Клей Сити. Пилотира кораба още около час докато напусне натовареното движение в системата Силия 35. От там нататък вече се намираха в открития и самотен космос. Координатите бяха зададени и неговото присъствие в командната зала нямаше да бъде необходимо в скоро време.

 

Реши, че ще прекара остатъка от деня в лабораторията, проектирайки изтребителя. Беше потънал в работа, когато тя се появи.

–Какво правиш? – Чу гласът ѝ зад гърба си.

–В момента проектирам корпуса на изтребителя – Отвърна той  без да отделя очи от монитора. – Смятам да го направя така, че да прилича максимално на Ягурар 1.

–Така ли? – Той усети как тя се приближава, но отново не се обърна.

–Разбира се, приликата ще е само външна. Технологиите ще са като нищо друго създавано някога.

–Звучи супер! – Тя се приближи още повече. Той усети непривично, свежо ухание на парфюм. Най-сетне реши да се обърне:

–Наистина ще бъде… – Спря се забравяйки мисълта си, поразен от това което се откри пред погледа му. Калина беше облечена в червена, вечерна рокля. Нежният плат очертаваше финият силует на тялото ѝ. Косата ѝ бе пригладена и се спускаше елегантно по раменете. На лявата ѝ ръка блестеше малка сребърна гривна.

–Какво ще кажеш? – Тя се завъртя с роклята си и уханието ѝ още веднъж го обля.

–Ами...доста добре. – Никак не го биваше в комплиментите – помисли си.

–Надявам се, че не съм прекалила с покупките, но ти каза да взема всичко което ми трябва и…

–О, не! Няма проблем.

–Искаш ли, като приключиш тук да вечеряме заедно?

–Да...да, разбира се.

 

Когато тя излезе от стаята, Джонатан за първи път ясно осъзна, че изпитва огромно привличане към нея. До този момент той някак си успяваше да подтисне това усещане. Игнорира го докато се грижеше за нея, когато тя още беше съвсем безпомощна. Правеше се, че не го забелязва, докато тя държеше силно за ръката му, мъчейки се да ходи. Опитваше се да не мисли за това всеки път когато виждаше прекрасното ѝ лице да се усмихва. Широките и груби работни дрехи които тя носеше, успяваха макар и малко да прикрият нейната прелест, но облечена в тази рокля, представляваше самото изкушение. Сега за първи път той призна пред себе си, че я желае. Неимоверно много. Това все пак не означаваше, че щеше да се поддаде на желанията си. Помисли си, че би било грешно, неморално и порочно. Щеше да се възползва по най-долен начин от нейното психическо състояние. Това, че беше загубила паметта си, чувстваше се объркана, уплашена от външния свят и изцяло зависима от него. Не, той не би могъл да си позволи да се възползва от това. През целия си живот не се разбираше с околните.  В миналото често влизаше в пререкания и конфликти. Но никога не се бе чувствал виновен за нищо и пред никого. Винаги постъпваше така както смяташе за правилно. Сега нямаше да е по-различно…

 

От този ден нататък им стана като традиция да вечерят заедно. Прекарваха все повече време един с друг. Калина искаше да участва в създаването на нейният изтребител. Понякога разговаряха с часове. Тя не знаеше нищо за света, но много се интересуваше. Когато не беше заедно с Джон обикновено четеше. Най-вече се интересуваше от Звездния флот, от съвременните изтребители и от войната с аркусианците. Също така изучаваше кораба и всичките предишни изобретения на Джонатан. Веднъж това доведе до малък инцидент.

      Той тъкмо работеше по сглобяването на основния корпус, когато Моз му съобщи:

–Сър, току що предотвратих нахлуването на нарушител в зона с първа степен на сигурност.

–Какво говориш Моз?

–Става дума за помещението за ръчен контрол на двигателите, сър!

–Откъде се взе този нарушител?

–Член на екипажа, без необходимите права за достъп, сър. –Сухо отвърна компютърът.

–Член на екипажа!? Значи Калина!

–Ако искате конкретното име, да сър, това е госпожица Атанасова.

–По дяволите, Моз! Какво си направил!? – Докато говорeше, Джонатан вече ходеше с бърза крачка към машинното отделение

–Използвах не-летална сила, сър нищо особено.

–Ще ти кажа аз нищо особено!

–Просто си изпълнявах работата, сър!

–Ще видиш ти една работа… – В този момент той достигна до входа на машинното отделение, където Калина лежеше просната в безсъзнание на пода.

–Какво си използвал? Докладвай!

–Обикновен електрошок, сър!

–Подяволите, Моз, защо не я предупреди, преди да стреляш!?

–Има си надпис, сър! – Действителност от ляво на вратата имаше малък почти изтрит стикер с надпис, който едвам се четеше: “Влизането на не-оторизирани лица строго забранено!”.

–Може да не го е видяла, глупава машино!

–Длъжна е да се запознае с правилата за безопасност, сър!

–Направил си го нарочно! Просто защото ревнуваш!

–Изобщо не ревнувам, сър! Такова чувство ми е непознато! Нищо, че ви служа вярно от петнадесет години, а Вие поставяте безполезната малка принцеса на първо място! Винаги!

–Млъкни! Забранявам ти да я атакуваш повече! Има право да ходи където си поиска, разбра ли ме!

–Да, сър! Разбра се, сър! Принцесата е на първо място! Винаги!

         Докато траеше разговора, Джонатан нервно се пресегна и взе един от комплектите за първа помощ, намиращ се в шкаф на стената. Отвори го и избра една био-трансфузионна спринцовка. Зареди я със синя на цвят ампула и приближи устройството до врата на Калина. Спринцовката инжектира, флуидът директно през кожата ѝ без нужда от игла.

–Джон, какво стана? – Тя отвори очи и инстинктивно се хвана за ръката му. Той ѝ помогна да се надигне.

–Спокойно, всичко е наред. Навлязла си в забранена зона без да разбереш и глупавия компютър те е зашеметил.

–Надявам се да не ти създавам неприятности, Джон…

–Не се притеснявай… – Тя се изправи подпирайки се на него и той ѝ помогна да стигне до стаята си.

Строежът на изтребителя напредваше, а Джонатан и Калина се сближаваха все повече. Сега те прекарваха почти цялото си време заедно. Той си даваше сметка, че тя е винаги в мислите му. Обичаше всеки миг в който е наоколо. А, Калина също изглеждаше щастлива. Непрекъснато се смееше и се шегуваше с него. Понякога шегите ѝ провокираха физическо контакт. Караше го да я гони из цялото помещение, а когато най-сетне я хванеше, тя го поглеждаше палаво с привидно невинен поглед и се смееше.

 

Разбира се той никога не си позволяваше да забрави, че отношенията им не могат да ескалират в нещо повече от това. Когато тя се ентусиазираше твърде много, той ставаше неочаквано студен и си намираше извинение да отиде някъде другаде. Понякога това се оказваше трудна задача, защото тя продължаваше да го разпитва, каква точно работа има и желаеше да отиде и да му прави компания.

 

Въпреки всичко той не се поддаваше на изкушението. Смяташе, че ще успее да завърши изтребителя до два месеца, да ѝ помогне да си възвърне паметта и тогава всичко щеше да свърши.

 

Една вечер те работеха до късно. Трябваше да монтират и свържат горивната касета. Тя му помагаше и главите им бяха една до друга през цялото време. Беше облечена с потник и къси дънкови панталони. Говореха си тихо, той усещаше дъхът ѝ, чувстваше топлината на тялото ѝ. Понякога ръката му неволно докосваше кожата ѝ.

 

Джонатан усети небивал порив в себе си, но се овладя. Неочаквано, каза че е уморен и има нужда да поспи.

 

–Добре аз...също ще лягам. Утре ще продължим! – Отвърна тя и се усмихна.

 

Той дълго не можа да заспи. Може би повече от два часа. Когато най-сетне започна да се унася, автоматичната врата на спалнята му неочаквано се отвори. На прага стоеше Калина облечена единствено с къса ефирна нощница.

–Не мога да заспя. – Каза тя, докато пристъпваше в стаята, право към леглото му – Сънувах кошмари.

–Така ли...какво сънува? – Попита той. Усещаше как сърцето му бие до пръсване и ще изскочи.

–Аркусианците. Мисля, че спомените ми се възвръщат. Сънувах как се бия с тях. Страх ме е Джон! – Докато го казваше, тя вече се намираше на колене в леглото му. – Може ли да спя при теб, ще се чувствам по-сигурна. – В този момент той се проклинаше, че си бе конструирал толкова огромно легло.  Можеха да се сместят четирима човека. За това ѝ бе толкова лесно да се намъкне в него.

–Аз...ами…

–Моля те, Джон!

–Предполагам ъ-ъ-ъ...мисля...има достатъчно място.  – Тя се шмугна под завивките до него. За пореден път неволно усети допира с кожата ѝ. Това предизвика у него нов силен импулс, който обаче успя да овладее.

–Лека нощ! – Каза той и се обърна на другата страна. Настъпи тишина, която беше прекъсната след по-малко от минута.

–Джон?

–Да?

–Спиш ли?

–Опитвам се.

–Можеш ли да ме прегърнеш? – Той се обърна и я погледна удивено.

–Но…

–Моля, те Джон. Това ще ме накара да се почувствам по-сигурна. Имам нужда да ме прегърнеш, за да заспя по-лесно

 

“Ако това ще помогне…” – Помисли си Джонатан. Тя лежеше с гръб към него и той внимателно я обгърна. Сигурен беше, че това е най-приятното чувство, което някога бе изпитвал. Тя се притисна още повече към него. Надяваше се тя да заспи, защото той със сигурност нямаше да успее. Нещата обаче приеха съвсем неочакван обрат. Преди да успее да реагира, Калина неусетно извърна глава и започна да целува врата му. Сякаш гореща вълна преминаваше по цялото му тяло, водейки началото си от мястото където устните ѝ докосваха кожата му. Все така неусетно, тя се извърна и започна да го целува по устните. Той не издържа на изкушението и отвърна на целувката ѝ. Не можеше вече да спира ръцете си, които обгърнаха бедрата и ханшът ѝ. Тя го избута по гръб и се оказа отгоре му.

 

В този момент Джонатан я отблъсна:

–Не мога, Калина аз…

–Какво, за грозна ли ме намираш!? – Тя почти извика. За първи път усети гняв в гласа ѝ.

–Разбира се, че не аз просто…  – Сякаш този отговор ѝ бе достатъчен. Устните ѝ отново се притиснаха до неговите. Веднъж отприщен, потокът на желанието вече не можеше да бъде спрян. С едно движение, тя съблече нощницата си и я хвърли на пода, откривайки божественото си тяло. Докато все още се целуваха, тя разкопча ризата му. Най-сетне той се отдаде на поривът си. Мощно я обърна и застана огоре ѝ. Косите и се разпиляха по възглавницата. Тя му се отдаде с готовност, двамата се овлякоха в буйният поток на отдавна подтисканата страст.

 

Утрото ги завари голи и притиснати един в друг. Джонатан бе сигурен, че е прекарал най-щастливата нощ в живота си. За първи път обаче го измъчваше чувството за вина.

–Как са спомените ти? – Попита той.

–Какво имаш предвид?

–Нали снощи сънува кошмари. Спомнила си си аркусианците и как се биеш с тях? Нещо друго върна ли се в паметта ти?

 

Калина се усмихна палаво в отговор:

–Не съм сънувала кошмари.

–Но как нали каза…

–Излъгах те. – Тя отново се засмя.

–Значи...–Трябваха му няколко мига за да осмисли чутото – Си ме прелъстила! Изобщо не те е било страх?!

–Не. Направих го съвсем преднамерено.

Джонатан въздъхна. Естествено не можеше да и се сърди или да я обвинява. Продължаваше да вини единствено себе си.

–Но...защо го направи.

–Защото те желая Джон! – Тя отново се притисна до него. Лицето и бе едва на няколко сантиметра от неговото. – Желаех те толкова силно! А ти все ме игнорираше! Държеше се студено. Не разбирах, защото в определени моменти си мислех, че и ти ме желаеш!

–Разбира се Калина! Пожелах те в първият момент в който те видях. Но нямах право на това!

–Но, защо? – Тя недоумяваше.

–Защото...– Той се почеса по челото, мъчейки се да намери точните думи – Защото ти си в...особено положение. Изгубила си спомените си. Объркана си и познаваш единствено мен. При нормални обстоятелства дори не бихме разговаряли!

–Джон...аз може да не си спомням миналото, обаче мога да разсъждавам. И знам какво ми харесва и какво не! Освен това имам свободна воля, както и ти.

Джон кимна.

–Спри да се обвиняваш. Не знам дали някога ще си възвърна паметта и колко време ще остана на този кораб. Но в момента искам да обичам теб!

Той я притисна силно до себе си. Никога не си бе представял, че това бе възможно да се случи.

В следващите два месеца, те продължаваха да работят практически по цял ден над създаването на изтребителя. Любеха се предимно през ноща, но се случваше неудържимата страст да ги споходи и в средата на работния ден. Тогава Джон с едно движение разчистваше работния плот и я полагаше отгоре.

Од не се бе чувствал толкова щастлив през живота си, макар и да знаеше, че това няма да продължи още дълго. С напредването на проекта над който работеха, той знаеше, че тези моменти на откраднато щастие са към края си. С изтичането на втория месец, констуирането на изтребителя приключи и проектът щеше да навлезе в тестовата си фаза. Това означаваше, че Калина за първи път щеше да влезе в кабината и да го пилотира в открития космос. Това можеше да предизвика силен изблик на спомени и всичко можеше да приключи още в този момент.

 

В деят в който тестът трябваше да бъде проведен, двамата се срещнаха в конструкторният цех. Там ги чакаше изтребителят – съвършено копие на някогашните Ягуар 1, поне що се отнася до външният вид.

 

Интериорът на кабината, уредите за управление, дори седалката също изглеждаха идентични с тези на оригинала. Двигателите, оръжейните системи и електрониката обаче представляваха собствена разработка на Джонатан и според него надминаваха дори съвременните флотски Ягуар 7.

 

–Е...нека подкараме това бебче!  – Продума Калина. Тя стоеше пред изтребителя облечена в бял пилотски костюм, създаден от Джонатан в текстилния цех. Сега докато я гледаше, си помисли, че е наистина красива в него. Сякаш тя и костюма бяха създадени един за друг.

–Не го натискай много силно в началото! – Предупреди я той.

 

С бързо и пъргаво движение, Калина се покатери в кокпита на изтребителя. Постави пилотския си шлем и люкът бавно започна да се спуска над нея, затваряйки кабината.

 

По специално пригодени релси изтребителят беше изведен в новият дек за излитане. Джонатан от своя страна бързо се качи в командната зала откъдето щеше да контролира тестовият полет.

–Тук “Йгъл 1” до “Опортюнити”, двигателите работят, чакам разрешение за излитане.

–”Опортюнити” до “Йгъл 1” задействам отваряне на главната врата! – Помещението за излитане беше дехерматизирано и секунди след това огромна врата в края на пистата започна да се отваря.

 

–Отварянето приключи. “Йгъл 1” имате разрешение за излитане!

–Разбрано!  – В следващите секунди, Джонатан наблюдава чрез вътрешните камери, как двигателите на изтребителя набират мощност. Същевременно следеше на мониторите телеметрията на машината имайки по този начин пълна информация за нейната работа. За момента всичко изглежда се развиваше според предварителните очаквания. Когато двигателите набраха достатъчно тяга, Калина освободи задържащият механизъм  и “Йгъл 1” се изтреля в отркирото космическо пространство.

–Невероятно е Джон! Летя! Сякаш цял живот съм го правила!

–Донякъде е вярно! Обаче за сега го карай по-кротко, нека не натоварваме машината на пълна мощност веднага.

 

В първите няколко минути, тя пилотираше предпазливо използвайки само 20% от капацитета на двигателите. Скоро обаче се почувства уверена и увеличи скоростта, съчетавайки я с остри завой и спиращи дъха маневри.

–Съпоставяйки нейното пилотиране със сравнителната база данни, трябва да отбележа, че се справя като първокласен боен пилот, сър! – Отбеляза Моз.

–Тя Е, първокласен боен пилот. Нужно ѝ е само да си го припомни.

 

Към края на полета, тя вече натоварваше двигателите на пълна мощност въпреки съветите на Джонатан да не го прави. Машината се справяше забележително добре.

 

Най-сетне първият тестов полет приключи и “Йгъл 1” се върна обратно в докинг станцията. Джонатан чакаше близо до пистата.

 

Тя изхвърча от кабината, захвърли шлема си и скочи на раменете му. Двамата страстно се целунаха.

–Невероятно е Джон! Усещането е незабравимо!

–Припомни ли си нещо?

–Много е странно. Спомням си всичките маневри, чувството да пилотирам ми е познато, като ходенето. Но нямам никакви спомени от  къде съм го придобила или каквото и да е друго за миналото си.

–Нищо ли не изникна в паметта ти докато пилотираше?

–Не.

 

Първият пилотиран тест на изтребителя, мина успешно, но главният експеримент – опитът да се възвърне паметта на Калина удряше на камък. Джонатан очакваше, че още първият полет ще предизвика поне малко възвръщане на спомени. Нулевият резултат обаче действаше обезкуражително. Самата Калина не изглеждаше разстроена от този факт. Напротив, единствено се забелязваше щастието, което пилотирането ѝ носеше.

 

Два дни по-късно, решиха да направят нов експеримент. Този път трябваше да бъдат тествани оръжейните системи на “Йгъл 1”. За целта като подвижни мишени щяха да послужат специално конструирани безпилотни дрони.

–”Йгъл 1” имате разрешение за излитане!

–Прието “Опортюнити”. – Калина се отдалечи на нужното за експеримента разстояние. След това от кораба бяха изстреляни три безпилотни дрони, които се насочиха към нея в атакуваща формация.

 

Схватката продължи едва минута и половина. Дроните бяха снабдени с лазерни маркиращи системи, които трябваше да симулират попадения върху корпуса на изтребителя. Калина от своя страна стреляше с двойка мощни плазмени оръдия от последно поколение използвани в съвременните Ягуар 7.

 

Маневреността на дроните обаче не можеше да се мери с тази на “Йгъл 1”. И трите бяха унищожени без да успеят да нанесат нито едно попадение.

–Това беше лесно Джон!

–Радвам се. Но сега ще ти пратя нещо повече!  – В този момент той нареди на Моз да освободи всичките останали – общо десет дрона! Те се разделиха и нападнаха Калина от няколко страни. Това я накара да приложи малко повече усилия в екстремното си пилотиране за да успее да избегне попадения. За три минути и половина тя се справи с нападателите без да понесе нито едно маркиране.

 

Тестването на оръжейните системи и бойните възможности на изтребителя мина успешно. Това обаче не провокира появата на никакви спомени у Калина.

–Смятам – Започна Джонатан – че тези дрони не представляваха никакво предизвикателство за теб.

–Така е. Признавам, че се забавлявах, но като цяло беше твърде  лесно.

–Ще поработя малко върху техният изкуствен интелект, и също ще се опирам да увелича мощността на двигателите им. Възможно е ако бъдеш поставена в условия близки до тези на истински космически бой, спомените ти да се възвърнат по-лесно.

–Има логика. – Съгласи се Калина.

 

През следващите дни, тя пилотираше всеки ден изтребителя. Провеждаха се редица тестове. Тя самата участваше в неговото допълнително настройване и подобряване. Същевременно Джон работеше върху дроните. Искаше те да се превърнат в съвръшени машини за убиване, така че да представляват предизвикателство за нея.

 

Две седмици по-късно беше проведен тест с новите модели дрони. Калина се сражава с тях в продължение на тридесет минути. Понесе общо петнадесет попадения, но накрая все пак ги унищожи. Тя стъпи обратно на борда на “Опортюнити” с широка усмивка.

 

–Беше страхотно Джон! Никога не съм се забавлявала така! Ако успееш да направиш дроните още по-умни, ще бъде супер.

–А не си ли спомни нещо?

–Не.

Една вечер Джонатан бе останал да работи до късно в библиотеката. Заедно с Моз проучваха нови възможности за справяне с амнезията. Данните които успяваха да открият обаче бяха доста оскъдни и нищо не отговаряше на особеностите на техния случай.

–Не мога да разбера! Пилотирането трябваше да отключи спомените ѝ! Мина вече толкова време, паметта ѝ трябваше да започне да се възстановява!

–Сър, не че искам да Ви обезкуражавам, но след седемдесет и две години прекарани в хибернация е възможно спомените и да са перманентно изтрити.

–Човешкият мозък не е като компютъра, Моз! Спомените никога не се изтриват завинаги. Следи от тях остават. Нужно е да измислим по-силен стимул с който да ги провокираме!