– Не знам, човече, ще доживеем и ще видим.
– Как все така става, че момичетата се хващат с възможно най-неподходящия… – разсъждаваше на глас Джери. Това леко стресна Алекс. Мислеше си същото за Силвия. Очевидно, случая с Габриела се различаваше! Арвин беше готин и определено нямаше какво лошо да се каже за него. Докато Стийв – тъкмо обратното. И все пак, дали Алекс не се самозаблуждаваше…
Двамата с Джери пристигнаха при ледените пързалки и след кратко търсене избраха тази, на която имаше най-много място. Джери призна, че не е особено добър в този спорт. И действително, докато Алекс се рееше свободно из ледената повърхност, Джери имаше проблеми със завиването и често пъти спираше в загражденията или в други хора.
Алекс се плъзгаше по леда с кънките си все по-бързо. Мислеше колко би било хубаво, ако можеше в този момент да завърти и огнения си пой. Това разбира се щеше да му навлече големи неприятности. Изведнъж погледа му засече нещо познато, което за секунда успя да му привлече вниманието. Като че ли видя яркочервена коса на десетина метра от леденото езеро, обаче летеше прекалено бързо с кънките си и отмина, преди да успее да види кой точно стои там. Дали не му се беше сторило? Потокът от кънкьори се въртеше в посока обратна на часовниковата стрелка, като гигантска въртележка и трябваше да направи цял един пълен кръг на пързалката, за да може да излезе отново на позиция, от която да има видимост към същата точка. Засили се още повече, опитвайки да изпреварва колкото може повече хора. Скоро, наближавайки, забави скоростта. Да, това наистина трябваше да е тя, но не можеше да види лицето ѝ. Момичето, облечено в зимно яке, седеше на снега с глава, подпряна на коленете и закрито лице. Само червената коса се виждаше и по нея Алекс съдеше, че няма кой друг да е, освен Силвия. Щеше да се почувства неудобно, ако се окажеше, че се е припознал, но това не го спря. Напусна ледената пързалка, остави кънките си и се насочи към нея. Тя продължаваше да седи на снега, а около ѝ преминаваха весели компании от кадети, насочващи се към ледената пързалка или пък тръгващи си от нея. Той се приближи до момичето, надвеси се над него и внимателно попита:
– Силвия? Добре ли си ?
Тя надигна глава. Алекс не се излъга, наистина беше Силвия. Обаче веднага разбра, че нещо не е наред. Лицето ѝ беше почервеняло и подпухнало, а очите ѝ преливаха от сълзи.
– Не съм добре! – отвъена тя с хлипащ глас. Алекс приклекна до нея и отново попита:
– Какво има? Нещо случило ли се е?!
Тя започна да идва на себе си, сякаш присъствието на друг човек я караше да се вземе в ръце. Избърса сълзите си, след което отговори с не толкова хлипащ глас:
– Просто съм ужасно тъпа…
– Не говори така! – скара ѝ се Алекс – Какво толкова е станало?
– От година и половина ходя със Стийв, още отпреди да постъпим във флота и сега това… – тук Алекс започна да се досеща за какво става дума. Усети съвсем лека вина за това, че първото чувство, което изпита беше щастие…
– …видях го преди един час да се натиска със Саманта Хъджис, тя учи за медик на “Мадара”.
– Кофти работа… – продума Алекс, макар че вътрешно се радваше.
– Той се опита да ми обясни, че не било нищо сериозно и че всъщност държал на мене, но аз му казах, че между нас всичко вече е приключило!
– Добро решение!