На другия ден, след часовете, кадетите получиха известия, че трябва незабавно да съберат нещата си и да напуснат стаите в хотел „Звезден Изгрев“. Ремонтът на техните квартири на борда на „Перперикон“ приключи и те трябваше да се нанесат обратно там. Най-лесно му беше на Джери, чиито вещи в по-голямата си част стояха неразопаковани след онази вечер. Ето защо, след като набързо събра остатъка от багажа си, отиде да помогне на Алекс. Двамата не си бяха приказвали като приятели от доста време. Всички тези проблеми покрай отбора ги караха да се чувстват неловко, но сега вече нещата изглеждаха наред. Естествено Джери не пропусна да засегне най-важната за него тема в цялата галактика.
— Сега, когато отново съм в отбора и имам шанс да се представя много добре на игрите, Габриела ще ме види в много по-различна светлина.
— Нали не правиш всичко това само за да впечатлиш Габриела?
— Не, разбира се! Да усъвършенствам способностите си е важно, за да може да съм ефективен, когато дойде момента да се бием с аркусианците. Трябва да дам приноса си в защитата на човечеството и т.н., но и впечатляването на Габриела също е важна част от целите ми.
— Както кажеш.
Двамата взеха куфарите си и се насочиха към докинг-станция шестнадесет, откъдето излиташе следващата совалка за „Перперикон“. Кръстосвачът беше видимо променен след ремонта. Централната зала сега бликаше от живот, всички заведения и магазини бяха обновени. Кадетските квартири също изглеждаха много по-добре от преди.
— Бре, да не повярваш, май трябва по-често да се бием с аркусианците! — пошегува се Джери. Скоро двамата се разделиха, защото всеки влезе в стаята си и се зае да подрежда.
Алекс тъкмо отвори първият куфар, когато на вратата се позвъни. Той извика небрежно „Влез!“. Сигурно беше Зак, или Силвия или някой друг от неговите приятели.
— Здрасти, Сашо — чу се гласът на баща му, адмирал Юлиян Стаматов. Носеше официалната си униформа и за момент Алекс си помисли дали не е редно да отдаде чест, но после само каза:
— Здрасти, татко.
Посещението определено беше неочаквано.
— Дойдох да видя как изглежда „Перперикон“ след възстановяването. Трябва да призная, че нашият приятел Лао Ян е свършил невероятна работа.
— Така е. Корабът изглежда много по-добре от преди.
— Сашо, аз…– адмиралът седна на празното легло, явно изпитваше затруднения как точно да започне. — Нямахме време да поговорим за това, което се случи.
— За кое?
— За това, че ти, заедно с останалите кадети, се оказахте на огневата линия. Това беше голяма грешка, която ние от командването допуснахме. При това в мое присъствие Лао ти обясни, че ако има опасност, вие ще бъдете евакуирани и няма да попаднете в горещата зона — думите на баща му звучаха почти като извинение. Нещо, което Алекс обаче не желаеше.
— Татко, това не е проблем за мен или за който и да е от кадетите. Ние трябва да свикваме с мисълта, че като част от флота сме непрекъснато изложени на риск. Това в крайна сметка е нашият съзнателен избор, нали така?
— Вие сте още кадети синко! — Стаматов нервно се изправи. — Не се предполага, че трябва да се излагате на опасности.
— Мисля, че беше полезен опит за всички ни — отвърна решително Алекс. Баща му леко се усмихна:
— Няма начин да изляза на глава с теб, напомняш ми на мен самия. Между другото, като капитан на „Мадара“, би трябвало да съм ти много ядосан.
— Какво?