— Ще се отместим от пътя им — каза Мегън и направи корекция в курса. Все пак ако Ягуарите не ги забелязваха нямаше как да избегнат сблъсъка. Двата изтребителя приближаваха все повече. Петимата тръпнеха в напрегнато очакване, без да знаят какво ще се случи само след секунди. Мегън рефлекторно потърси мястото за включване на сензорите, които щяха да покажат дали изтребителите са със заредени оръжия, но после осъзна, че малкият цивилен кораб, с който летяха не разполага с такова оборудване. За щастие Ягуарите прелетяха над тях, без да реагират по никакъв начин и продължиха по пътя си.
— Представяте ли си каква ирония, ако тези двамата са Арвин и Златина! — отбеляза Зак.
— Нямаше да се учудя, вече веднъж за малко не ме изгониха от флота заради Арвин! — отбеляза саркастично Габриела, което предизвика усмивки по лицата на останалите. Алекс усети как напрежението, натрупало се през последните няколко минути се разсейва.
Предстоеше последното предизвикателство. Трябваше да приземят малкият кораб на „Оазисът“, без да бъдат забелязани. Петимата вече бяха уверени, че щом радарите не са ги засекли досега, значи най-вероятно няма да бъдат засечени. И все пак съществуваше реалната опасност някой от стотиците хора на „Оазисът“ просто да ги види как кацат.
— Предлагам да заходим успоредно спрямо плоскостта на „Оазисът“. Така, щом пресечем енергийното поле, ще се окажем ниско над гората и шанса някой да ни види, е малък — предложи Алекс.
— Да, по-трудно ще е за изпълнение, отколкото ако се снижим, идвайки косо отгоре, но наистина спестяваме много време, в което някой може да ни забележи как се снижаваме и кацаме — съгласи се Мегън. Двете с Габриела поеха финото ръчно управление на малкия летателен апарат. Използвайки само тръстерите за маневриране, без да включват основните двигатели, те промениха траекторията така, че сега летяха в посока на „Оазисът“. Гигантският космически град ставаше все по-голям с приближаването им. Синкавата му атмосфера сияеше като полукръг над града, задържана от бледорозово сияние — енергийното поле. От докинг-станциите излитаха совалки, но „Инсиниум 1“ не се насочваше към портовете за кацане, а право към силовото поле. Мегън и Габриела направиха последни корекции на курса. Трябваше да навлязат в атмосферата по такъв начин, че да се озоват на метри над короните на дърветата.
— Гледайте да не ни забиете в някой бор! — предупреди ги Зак. Минутите се точеха бавно, гората пред тях вече се виждаше ясно. След секунди те прелетяха през енергийното поле и се озоваха на около петдесет метра над дърветата. Въпреки, че Мегън намали значително скоростта преди навлизането през полето, сега озовавайки се в среда с атмосфера, корабът започна рязко да забавя ход, сякаш някой натисна невидима спирачка. Никога не бяха изпълнявали подобна маневра преди.
— Губим височина! — извика Габриела, виждайки как короните на дърветата се приближават. Мегън се опита да овладее положението, но разбра, че единственият начин е да включи главните двигатели. Само те можеха да ѝ дадат необходимата мощ. Изригващата сила на двигателите сякаш ритна кораба обратно нагоре и полетът беше овладян. След това вече с плавен ход Мегън отново се снижи близо до короните на дърветата и петимата се заоглеждаха, търсейки място за кацане.