— Ето там! — извика Силвия, сочейки първата попаднала пред погледа ѝ поляна. Без да губят време, Мегън и Габриела приземиха кораба. Петимата бързо излязоха и вече на твърда почва се почувстваха малко по-спокойни.
— Май никой не ни забеляза, летяхме само над гората — предположи Мегън.
— А какво ще правим с това? — попита Силвия, сочейки „Инсиниум 1“.
— Предлагам да го скрием в гората! — каза Зак и останалите се съгласиха. Мегън внимателно паркира кораба сред дърветата, а след това всички, следвайки съветите на Зак, направиха перфектен камуфлаж използвайки клони, трева и кал.
— Не предполагах, че знанията придобити в часовете по оцеляване ще ми бъдат необходими толкова скоро… — въздъхна Зак, след като приключиха.
Часът беше шест и половина сутринта. Упражненията им почваха в осем и половина. Те тичаха до докинг-станцията, за да хванат първата совалка към „Перперикон“, нямаха много време.
— Хубавото е поне, че толкова рано сутрин на „Оазисът“ няма никой, освен постоянния му персонал — отбеляза Зак, докато тичаха. Той единствен можеше да си поеме дъх, тъй като постоянните кросове бяха част от подготовката му като пехотинец. — Така шансовете някой да ни е видял са доста малки — продължи да разсъждава той, докато другите пъхтяха и се опитваха да си поемат въздух.
Когато стигнаха докинг-станция осемнадесет, Зак седна спокойно на една от пейките, докато останалите направо се свлякоха, сякаш всеки момент щяха да припаднат от изтощение. Совалката за „Перперикон“ пристигна след няколко минути и малка група от хора слезе на докинг-станцията. Петимата бяха единствените пътници, които се качиха за курса на обратно, тъй като толкова рано никой друг не се връщаше от „Оазисът“.
Когато се прибраха, имаха съвсем малко време да се освежат и закусят. След това Мегън трябваше да бърза за своето упражнение по десант, макар че едва ли нещо можеше да се сравни с десанта, който направиха днес на „Оазисът“. Зак имаше упражнение по тактическо ориентиране, а пък Алекс, Мегън и Силвия трябваше да се явят на поредното упражнение по бойно пилотиране. Тези упражнения ставаха все по-интензивни с наближаването на втори кръг на игрите. Командир Кърт искаше да е сигурен, че е изцедил от тях най-доброто. Проблемът беше, че те вече бяха изцедени, когато се явиха на упражнението. На продължилата два часа тренировка тримата дадоха най-слаби резултати, което не се беше случвало никога досега. Той ги извика в кабинета си.
— Какво си мислите, че правите?! — разкрещя се Кърт. — Нима си въобразявате, че сте толкова велики, та не си давате зор на упражненията?! Що за арогантност!
— Сър ние… — опита се да обясни Алекс.
— Не ми се оправдавайте! До игрите остава по-малко от седмица! Не е сега момента да се отпускаме! От вас точно най-малко го очаквах! — след тези думи Кърт забеляза умореният вид, зачервените очи и подпухналите клепачи, които тримата имаха. Докато говореше му стана ясно, че причината за лошите резултати не е мързел, а по-скоро физическа невъзможност.
— Аха, разбирам! — каза той. — Явно сте се размотавали някъде цяла вечер и сега сте като парцали! Това е недопустимо! Точно сега не е моментът да купонясвате по цели нощи!
След края на конското тримата си тръгнаха умърлушени от кабинета на командир Кърт.
— Е, като се има предвид каква всъщност е истината… — започна Алекс.