„Не може да бъде!“ — помисли си Алекс, те ги отвличаха! Аркусианците никога не бяха проявявали интерес към вземането на пленници, дори с цел разпит, освен в последната една година. В техен стил беше да стерилизират повърхността на планетата, не оставяйки да оцелее нито едно човешко същество. Случващото се в момента, беше необяснимо. Те засмукваха стотици живи хора. Явно това представляваше част от новата стратегия на аркусианците, която стоеше зад множеството атаки през годината, включително и случаят, в който се бяха опитали да отвлекат няколко транспортни кораба. Тогава в старнет се появиха много статии, спекулиращи с вероятната причина за промяната в целите на аркусианците и предположения за желанието им да пленят живи хора.
Там в лъча обаче бяха приятелите на Алекс и момичето, което обичаше. Не можеше да допусне точно те да попаднат в ръцете на аркусианците.
— Трябва да стреляме в основата на излъчвателите! — извика по радиостанцията. — Ако ги унищожим, може да спрем лъча!
— Има шанс да убием всички, но поне ще ги спасим от съдбата да попаднат в плен на аркусианците! — отговори Габриела, след което добави. — Предлагам да стреляме в един и същ излъчвател, така имаме по-големи шансове!
Двамата откриха огън по един от петте излъчвателя, надявайки се бързо да го повредят. Огромният, дълъг няколкостотин метра извит стълб обаче представляваше много масивна и здрава структура, в която плазмените снаряди на техните Ягуари сякаш просто потъваха, оставяйки едва забележима следа. Двамата съжалиха в този момент, че не запазиха никакви ракети. Въпреки всичко продължиха да стрелят, прелитайки около излъчвателя. Бяха решени да използват ако трябва всичките си муниции. Докато пикираше към излъчвателя, в моментите, когато бе най-близко, Алекс можеше ясно да различи отделните летящи във въздуха тела. Дори успя да разпознае кадетските униформи на „Перперикон“, с които бяха облечени някои от тях. Изведнъж се случи нещо, което накара кръвта във вените му да замръзне. Неговият Ягуар спря устрема си и се забави, докато в един момент увисна неподвижно във въздуха. Алекс натисна дросела докрай, но Ягуарът не помръдваше. Около него имаше златисто сияние. Той погледна назад и видя, че сиянието всъщност е по-малък лъч, идващ от аркусианската база. Това лъчение задържаше Ягуара и скоро започна да го придърпва към себе си.
— Уловиха ме! „Огнен орел“, до „Златна стрела“, хванаха ме с лъч!
— И мен! Не мога да направя нищо! — чу се гласът на Габриела. Алекс погледна надясно и видя в далечината уловения Ягуар 7. През дюзите на двата двигателя излизаше синкав огън, те работеха на пълна мощност, опитвайки да откопчат Ягуара от клопката, но беше невъзможно. Скоро двамата с Габриела започнаха да се приближават към отвор в корпуса на базата. Тя щеше да ги погълне!
— Слушай! — извика Алекс, на когото му беше дошла отчаяна идея. — Има само едно нещо, което можем да направим. Да кажем, че вече съм го пробвал. Когато стигнем до основата на отвърстието, трябва да натоварим двигателите на максимум, над допустимия безопасен лимит.
— Алекс, дори тогава няма да имаме достатъчно мощност да се измъкнем! — отговори отчаяно Габриела.
— Не става дума за това — Алекс говореше бързо, защото вече приближаваха отвърстието. Още една минута и щяха да са вътре в станцията. — Когато пренатоварим двигателите, те ще избухнат. Взривът може да нанесе достатъчно щети на устройството, което ни привлича.
— Но така…