— Да, да, знам! — отговори Габриела, докато се опитваше да се изправи. За щастие и двамата не бяха получили сериозни травми. Те се заоглеждаха. Намираха се в нещо като огромен коридор, осветяван само от малко на брой лентовидни осветителни тела по стените и тавана. Отломките от двата Ягуара се търкаляха навсякъде. Отстрани имаше система от тръби и шахти. Двамата взеха оръжията си и се насочиха към една от шахтите. Алекс махна капака, опитвайки се да бъде максимално тих. Влязоха вътре, след което той намести обратно решетъчния капак. Тъкмо в този момент взвод аркусиански войници пристигна на мястото. Чуваха се гъргорещите им гласове, изговарящи странни комбинации от звуци. Алекс и Габриела бавно се придвижиха по шахтата, без да вдигат шум. Надяваха се, че аркусианците ги мислят за мъртви. Известно време се движеха тихо в шахтата, без да продумват. Алекс осветяваше пътя с фенерчето на старфона си. Скоро достигнаха малко по-широк колектор, където се срещаха няколко шахти. Пространството беше достатъчно широко, за да може двамата да седнат. Виждаха лицата си, огрени от светлината на фенерчетата.
— А сега какво ще правим! — каза Габриела, но изречението й не прозвуча като въпрос, а по-скоро като констатация на отчаяното положение, в което се намираха.
— Как се забъркахме в това? Знаех си, че трябваше да си стоим в общежитието и да бъдем отвлечени като всички останали! — пошегува се Алекс и двамата тихо се разсмяха.
— Наистина ценя чувството ти за хумор, Алекс. Не го губиш никога, което е забележително.
— Хубаво е, че има кой да го оцени.
В този момент двамата замлъкнаха. До тях по тръбите идваше странен звук. Първоначално звучеше като вой на вятър, но после започнаха да разпознават отделни гласове. Стотици човешки крясъци, сливащи се в общ хор на ужаса.
— Да се опитаме да проследим откъде идва! — предложи Габриела.
— И аз това мислех!
Двамата тръгнаха по една от шахтите. Ходеха на четири крака, така че скоро ги заболяха коленете, но въпреки това продължаваха. Често пъти минаваха покрай решетъчни капаци, което им даваше възможност да разгледат части от вътрешността на станцията. Понякога това бяха пусти коридори, складови помещения, но друг път попадаха и над нещо, приличащо на поточна линия и водещо в неизвестна посока. Когато доближиха повече до гласовете, се озоваха над капак с изглед към поточната линия. Крясъците се засилиха, поточната линия се включи. Скоро те забелязаха първите човешки създания, привързани на носилки, движещи се по линията. Всички бяха кадети от „Перперикон“, понякога дори се виждаха познати лица. Някои крещяха и се мятаха в ужас, други просто лежаха и гледаха шокирано. Двамата не можеха да откъснат поглед, но си наложиха да продължат да се движат. Приближаваха към мястото, откъдето крясъците ставаха най-силни. Скоро достигнаха до решетъчен капак гледащ към гигантска зала с много висок таван. В средата през тавана и пода преминаваше енергийният лъч с диаметър около десет метра. Вътре в него „плуваха“ много човешки тела. Намиращите се около лъча аркусианци ги ловяха с устройства, подобни на клещи и ги полагаха на носилките, където насилствено ги привързваха. След това носилките се поставяха на поточната линия, която ги отнасяше в неизвестна посока.
— Виж, това там е Алиса Бруни! — каза Габриела, показвайки на Алекс. Алиса беше уловена от клещите, след което те я извадиха от енергийното поле. В този момент двама едри аркусианци я поеха, поставяйки я на носилката. Съпротивата й бе яростна, но неефективна. Те положиха ръцете и краката й така, че около китките и глезените й се заключиха автоматични метални окови, привързвайки я към носилката. Тя продължаваше да се мята в отчаян опит да се освободи, но без да й обръщат повече внимание, аркусианците я поставиха на поточната линия и се захванаха със следващата си жертва.
— Ето там, това са те! — Алекс посочи и тогава Габриела ги разпозна. Бяха Силвия, Мегън и Зак. Зак държеше двете момичета за ръце, докато тримата заедно се въртяха в енергийното поле.
— Държали са се за ръце през цялото време! — каза с треперещ глас Габриела. Клещите ги хванаха, скоро щяха да бъдат положени на носилки.
— Знаеш ли какво? Можем да се върнем назад! Имаше едно място, където поточната линия сякаш навлиза в празно помещение. Там можем да ги освободим! — Алекс изговори всичко това много бързо. Двамата разполагаха с по един малък лазерен нож, като част от стандартното оборудване на пилотските си костюми. С помощта на ножовете можеха да разрежат металните окови и да освободят приятелите си. Те забързаха обратно по шахтата, за да стигнат там, преди да е станало късно. Когато се надвесиха през капака, разгледаха по-подробно помещението. Беше съвсем малко и докато пленниците преминаваха през него върху тях се напръскваше препарат имащ остра специфична миризма.
— Изглежда това е камера за дезинфекция! — предположи Алекс.
Всяка носилка се задържаше в камерата за около двадесет секунди, след което преминаваше през тесен отвор в стената, отивайки в неизвестна посока.
— Алекс, няма да можем да измъкнем и тримата! Мисля, че са един след друг и ще имаме време да отрежем оковите най-много на един от тях.
— Да, така е! — съгласи се Алекс и мъчителна мисъл се появи в главата му. Кого да освободят? Най-много от всичко искаше да спаси Силвия, но знаеше, че това не е правилното решение.