Петимата аркусиански учени се върнаха в помещението с контейнерите и взеха нови. Докато ходеха, си разменяха по някоя приказка на техния странен гъргорещ език. Явно беше, че не подозираха присъствието на хора на борда на станцията, като се изключат тези, затворени в контейнерите. Когато излязоха, вратата се залости зад гърбовете им. В този момент Зак, Алекс и Габриела отвориха решетката на вентилационната шахта и се спуснаха в помещението. Знаеха, че разполагат само с около минута и половина, докато петимата аркусианци се върнат. На големите колички под всеки контейнер имаше множество маркучи, кабели и апарати с животоподдържаща функция. Те пречистваха разтвора, в който се намираха пленниците, обогатяваха го с кислород и хранителни вещества, така че човешкият организъм да може да оцелее. Именно там тримата решиха да намерят укритие. Алекс и Габриела бързо се набутаха всеки под един от контейнерите, провирайки се сред кабелите и маркучите. Зак обаче изпита сериозни затруднения, тъй като беше най-едър. Вече намиращ се сред гората от кабели, Алекс го наблюдаваше с нарастваща тревожност. Зак първо мушна карабината сред кабелите, след което се опита сам да влезе. Отначало се пробва с главата напред, но раменете му бяха прекалено широки. Алекс се усмихна и едвам се сдържа да не се засмее. Положението беше на живот и смърт и въпреки това опитите на Зак изглеждаха комични.
— Опитай да влезеш първо с краката, Зак! — чу се гласът на Габриела. Той я послуша и влезе с краката напред. Успя лесно да се провре до кръста, но торсът му остана да стърчи. Алекс разбра, че приятелят му няма да се справи, за това рискува и излезе от прикритието си. Хвана Зак за раменете и с големи усилия му помогна да се натика сред кабелите и маркучите.