— Разбрах! — каза Алекс. Още мислеше за неочакваната си среща със Силвия. Опита да се съсредоточи. Искаше отчаяно да й помогне, да я измъкне от този ужасен капан, но знаеше, че за да има някога подобна възможност, трябва първо да спаси себе си. Ако сега позволеше да го заловят, щеше да пропилее шансовете и на двамата.
Чу се звукът от отварянето на голямата задна врата на кораба. В товарното отделение нахлу дневна светлина. Последваха тежки стъпки на бронирани ботуши. Взвод аркусиански пехотинци се зае да изнася контейнерите. Те си говореха шумно на техния странен език. Алекс видя съвсем близо до лицето си ботушите на един войник, след което усети как количката започва да се движи. Излязоха навън, където Алекс почувства влажния и топъл въздух на планетата Хелена 9. Беше като в сауна. Войниците бутаха количките по нещо като алея. От позицията, в която се намираше, Алекс успяваше да види само, че отстрани на пътя има високи растения и дървета. Намираха се в джунгла. Зарадва се, тъй като това беше възможно най-добрият вариант, за да прикрият бягството си. Количките спряха. Бяха подредени до нещо като огромен камион. Войниците се отдалечиха, вероятно отивайки да вземат още контейнери от транспортния кораб. Алекс реши, че сега е шансът му да се спаси. Предпазливо подаде главата си измежду кабелите и маркучите на животоподдържащите системи. Намираха се на път, излизащ от летището. До тях беше паркирана огромна товарна машина, в която вероятно щеше да бъде натоварено съдържанието от техния кораб. В близост нямаше войници и Алекс изскочи от прикритието си. Видя, че другите двама правят същото. Зак отново изпитваше трудности да се измъкне и Алекс, заедно с Габриела, се завтекоха да му помогнат. След това тримата се втурнаха с все сили към джунглата пред тях. Алекс тичаше. Усещаше стъпките на другите двама, чуваше запъхтяния им дъх. Зак вероятно можеше да тича най-бързо, но бягаше последен и дори от време на време поглеждаше назад, за да се увери, че никой не ги следва. Алекс и Габриела тичаха на предела на възможностите си. Клонки и вейки се удряха в лицата им. Ръцете им се израняваха, докато си проправяха път през гъстата растителност. Тежкият влажен въздух беше труден за дишане. След десетина минути тримата спряха да си починат. Алекс и Габриела бяха толкова задъхани, че не можеха да кажат нищо в първия момент. Зак изглеждаше напълно спокоен, неговото дишане се беше ускорило едва забележимо.
— Само толкова ли можете? Това не е и половината от сутрешния ми крос.
— Не мога… повече! — каза едвам поемайки си дъх Габриела, докато притискаше корема си с ръка. Беше ужасно влажно и топло, затова след като се съвзеха, Алекс и Габриела съблякоха плътните пилотски костюми, оставайки само по фланелка. Зак по начало си беше по потник и камуфлажен панталон, тъй като аркусианската атака го бе заварила облечен по този начин. Нямаше признаци някой да ги преследва, затова тримата продължиха напред, ходейки по-спокойно и скоро достигнаха до малко езерце. В него от скалист склон се вливаше поточе. Слънцето почти не се виждаше от гъстите корони на дърветата.
— Чудесно! Задача номер едно за оцеляването ни току-що беше изпълнена — намерихме вода! — каза възторжено Зак. Тримата пиха от потока, водата имаше приятен разхлаждащ ефект. Алекс забеляза, че Зак оглежда внимателно скалите.
— Ако не греша, тук сред тези скали почти сигурно има пещера.