Изминаха два дни, откакто избягаха и установиха своя скрит лагер на няколко километра от аркусианската база. Животът на тримата се въртеше около две важни неща — събиране на храна и разузнаване. Бяха си направили график и разпределение на задълженията. Един от тях винаги даваше дежурство сред храстите на възвишение с изглед към аркусианската база. През това време другите двама или почиваха, или търсеха храна. Зак успя да изобрети лъкове, използвайки сухожилията на първите убити животни. Това значително улесни лова им.
Един късен следобед, Алекс почиваше в пещерата. Габриела тъкмо беше сменила Зак от поста му и той се прибра в пещерата. Алекс забеляза несвойственото изражение на лицето на му. Изглеждаше тъжен и замислен, липсваше му обичайния оптимизъм и жизнерадостност. Обикновено Зак сякаш изпитваше възторг от всяко свое действие, независимо дали става дума за тренировка, палене на огън или майсторене на лък. Сега се просна уморено в пещерата, облягайки се на един голям камък. Зак, който беше неуморим, сега изглеждаше скапан. Алекс подозираше какво го мъчи. Чувство преследваше и него самия, подобно на онова усещане, когато се редуваха на смени при контейнерите на станцията. Сега беше дори по-лошо. Пленниците вече не се намираха в контейнери. Държаха ги в аркусианската база. През по-голямата част от времето не ги пускаха да излизат от голяма бетонна сграда в базата. Тримата нямаха представа какво се случва вътре, но понякога аркусианците провеждаха експерименти с част от кадетите на открит полигон в близост до бетонния затвор. Трудно беше да се разбере каква точно е целта на експериментите. Някои напомняха на тестове за издръжливост. Човекът биваше поставян в екстремни условия и трябваше да действа на предела на възможностите си, с цел да избегне, в повечето случаи, голяма физическа болка. Например, в един от тестовете кадетите трябваше да бягат, преследвани от аркусиански ховър-дрон. Дронът се движеше на въздушна възглавница и от него стърчаха множество електроди. Когато настигнеше някого от пленниците, той го поразяваше с електрошок. За да избягат, кадетите трябваше да преодоляват различни препятствия по пътя си като вода, кал, дори изригващи вряща пара гейзери. Понякога се нараняваха сериозно. Тогава медицински екип отнасяше пострадалия обратно в сградата.
В други случаи изглеждаше така, сякаш целта на експеримента е да се провери действието на нови видове оръжия. Нито едно от тях не беше смъртоносно. Обикновено няколко кадета се пускаха да бягат свободно из полигона, преследвани от аркусианци, въоръжени с експерименталните прототипи. На пръв поглед оръжията не изстрелваха нищо. Но застанеше ли на пътя им, пленникът започваше да се гърчи от болка или пък просто губеше съзнание.
За тримата беше истинско мъчение да наблюдават всичко това. Те познаваха една голяма част от пленниците — техни приятели от „Перперикон“. Алекс си спомни всички, които бе успял да разпознае на полигона за тези няколко дни. Алиса Бруни и Кобе Лий, веднъж мярна Джери, Ивелина — една от ученичките им в клуба по въртене на огън „Инсиниум“, Матю и Джулия от отбора на пилотите. Всички те страдаха пред очите му, пред очите на Зак и на Габриела.
Алекс реши, че е време да повдигне духа на Зак. Неговият най-добър приятел имаше решаващ принос за тяхното оцеляване, но и се нуждаеше да му бъде вдъхнат кураж.
— Виждам, че си се сдухал…
Зак го погледна безизразно.

Twitter