След тези думи Стаматов отново се съсредоточи върху тактическия дисплей. Огромно петно от бяла светлина се бе образувало около точката, където целият флот съсредоточаваше огъня си. Въпреки всичко, никакъв пробив не беше налице. Повреденият „Астория“ започна бавно да се придвижва, подпомаган от няколко изпратени на помощ влекачи. За съжаление минутите не стигнаха, за да може да бъде изведен извън района на бойните действия. Свръх-мощните оръдия презаредиха и изстреляха нов залп, поразявайки същите цели, но докато двата кръстосвача оцеляха и този път, то пораженията върху разрушителя бяха фатални. Мощна експлозия озари целия Седми флот, когато реакторите на кораба избухнаха.
— Изгубихме „Астория“, Сър! — каза с треперещ глас адютантът. Дълбокото болезнено чувство отпреди осемнадесет години се бе възвърнало в гърдите на Стаматов. Чувстваше се така винаги, когато губеше кораб. Разрушителят имаше близо петстотин души екипаж, останките им в момента се рееха из космическото пространство, заедно с отломки от взривения кораб.
Останалите продължаваха да стрелят. Светещото петно в корпуса на станцията ставаше все по-широко. Оставаше минута и половина до новия залп, Стаматов гледаше напрегнато. Повече от всичко искаше да предотврати загубата на още един кораб. Изведнъж мощна експлозия изригна от стената на аркусианската структура. На мястото на петното се образува зееща горяща дупка, показваща незащитената вътрешност на структурата. В командната зала на „Мадара“ се чуха радостни викове. Сега флотът стреляше през зейналата пробойна, нанасяйки нови и нови поражения на вътрешността на аркусианската станция. Изведнъж тя включи своите мощни двигатели и се оттегли с девета светлинна скорост, оставяйки стотици аркусиански щурмови кораби и изтребители да прикрият отстъплението ѝ. Те се биха до последно, не позволявайки на човешкия флот да се впусне в преследване на станцията. Пълното им унищожение дойде след около половин час. Когато битката приключи, Стаматов най-сетне се отпусна в капитанското кресло. Започнаха да валят доклади за състоянието на флота и планетата Хепсия. Беше време за равносметка, но най-тежка щеше да бъде тази за човешките жертви. Петстотин души загинаха на „Астория“ и близо две хиляди на Хепсия по предварителни данни. Няколкостотин пилоти на изтребители загубиха живота си по време на свирепата битка, заедно с мнозина на борда на „Мадара“ и останалите поразени кръстосвачи. Позволи си да отдъхне само за около минута и половина, след което се захвана да раздава заповеди. Лично трябваше да организира спасителните операции на Хепсия. Местните сили за реагиране при бедствия и атаки бяха почти напълно унищожени, ето защо флотът съставляваше единствената организирана сила, способна да сформира временни полеви болници и евакуиране на пострадалите от бедстващите райони. Най-пострадал беше районът, където се проведоха игрите. За щастие той беше слабо населен.
— Адмирале, имам спешни новини за Вас! — Лао Ян, се появи на тактическия дисплей в командната зала. Юлиян се почувства щастлив да види лицето на стария си приятел, макар и изражението на това лице да не вещаеше нищо добро.
— Какво има, вицеадмирал Ян?
— От моя кръстосвач изпратихме спасителни екипи директно в зоната, където се намираше общежитието на нашите кадети.
— Да, ние направихме същото, както и „Хелзинг“. За щастие общежитията са понесли незначителни щети.
— Опасявам се, че това на „Перперикон“ не е имало този късмет.
След тези думи Юлиян изтръпна. Синът му Алекс се намираше в тази сграда.
— Какво е положението?
— Общежитието е напълно разрушено, Сър!
— Има ли оцелели?
— Там е работата, Адмирале, не са открити никакви тела, нито живи, нито мъртви. В първия момент заподозряхме, че аркусианците са използвали някакво ново оръжие, което разгражда органичната материя. После обаче попаднахме на това видео, което местен жител е заснел с камерата на старфона си.
След тези думи Лао Ян изчезна от екрана и на негово място започна да върви видеоматериалът. Гигантски лъч, идващ от небето огряваше сградата на общежитието, която преди това беше повредена от няколко плазмени снаряда. Сякаш без причина по стените се образуваха пукнатини, ставащи все по-дебели. Скоро покрива, а сетне и стените започнаха да се разцепват и едри късове отлитаха нагоре, носени от светлинно торнадо. Постепенно цялата сграда и съдържанието ѝ бяха увлечени и засмукани нагоре. Достигайки определена височина, парчетата биваха изхвърляни от лъча и започваха свободно да падат. Всички без телата на кадетите, които единствени продължаваха да се издигат все по-нагоре.
Юлиян гледаше кадрите, мислейки, че синът му е някъде там, засмукан от аркусианците. Сега обаче не можеше да си позволи да даде израз на чувствата си. Всички очакваха от него хладнокръвие и ясни заповеди.
— Това е първият документиран случай на успешно отвличане на хора от аркусианците — заключи той.
— Да, знаехме, че от известно време насам се стремят да направят точно това, но не подозирахме, че са способни да организират подобна атака — отговори Лао Ян.
Юлиян замълча за няколко секунди, след което се изправи от стола си и каза:
— Може би е леко прибързано, но съм склонен да смятам, че това отвличане е истинската причина за атаката им.
— Съгласен съм. Явно за тях е било много важно да се сдобият с живи хора и то точно от флота. Иначе атаката им на това място би била напълно безсмислена.
— Така е. Страх ме е да си помисля какво ще сторят на нашите деца! Но ние няма да им дадем много възможност да си играят с тях. Ще организираме контраатака колкото можем по-бързо, дори това да коства нова голяма война!