Това бяха най-дългите мигове в живота на Алекс. Имаше чувството, че стои в храста, стиснал карабината в ръка вече повече от час. Когато погледна за пореден път часовника на старфона си установи, че са минали едва седем минути. Всичките му сетива бяха изострени до краен предел. Усещаше по неповторим начин обкръжаващата го среда. Всеки повей на вятъра, всеки шум от потрепващо листо се долавяше от възбудената му сетивност. Какво ли се случваше там горе? Дали флотът удържаше победа над аркусианците или отстъпваше? Отговорът, който чакаше, най-сетне дойде под формата на ярка светлина, падаща от небето. Първият плазмен снаряд се разби в средата на аркусианската база, избухвайки във фонтан от пурпурни, бели и жълти пламъци. Ударната вълна изстреля във всички посоки бетонни и метални отломки, остатъци от поразената цел. На Алекс му се стори, че сред хвърчащите парчета вижда тяло на аркусиански воин, размахващ безпомощно крайниците си. За миг долу в аркусианската база настъпи същински ад, след като плазмените снаряди заваляха като градушка. Алекс инстинктивно се оттегли назад, прикривайки се зад по-едър камък. Слухът му едва понасяше оглушителния грохот от безбройните експлозии. За момент се зачуди възможно ли е живо същество да оцелее под тази канонада, но отговорът дойде съвсем скоро. Плазмените оръдия в базата откриха огън право нагоре към невидимия противник идващ от орбита. Когато превъзмогна първоначалния шок, Алекс изпита съмнения за успеха на собствената си мисия. Опита се да пробие с поглед през гъстия дим и му се стори, че сградата на затвора също е засегната. Струваше му се, че стрелбата е напълно безразборна. Ами, ако заповедите бяха да се унищожи напълно аркусианската база? Ако флотът не смяташе за вероятно да има оцелели хора и просто искаше да унищожи всичко. Ако кадетите, включително и Силвия, бяха обречени да изгорят под този огнен дъжд, а той, заедно с Габриела и Зак, осъдени да останат на планетата Хелена 9 завинаги? Тези мисли си проправяха път в съзнанието му, докато наблюдаваше унищожителната бомбардировка. Погледна към комуникационния трафопост, който беше целта му. Ако снаряд уцелеше трафопоста, с мисията му бе свършено. Никога нямаше да може да се свърже с флота и това можеше да реши съдбата на всички. Спомни си думите на Зак, при никакви обстоятелства да не започва операцията, преди бомбардировката да е приключила, но може би нямаше време за чакане. Не можеше да си позволи риска затвора или трафопоста, или и двете, да бъдат унищожени. За миг зарови лице в дланите си, изгарян от ужасно колебание. Рискът беше огромен, но в крайна сметка реши да го поеме. Хвана с една ръка карабината, провря се под оградата на базата и се втурна напред към трафопоста. Попадна в епицентъра на ужасяващото бедствие. Снарядите валяха като градушка, взривявайки се навсякъде около него. Веднъж ударната вълна го изтласка и той изхвръкна, падайки по очи в калта. Нужни му бяха няколко секунди, за да се опомни, след което отново грабна карабината и продължи да тича към комуникационния трафопост. Погледът му се размътваше от гъстия дим, но не изпускаше целта, продължаваше да тича към нея, пропадайки и прескачайки кратерите, образували се от взривените снаряди. Най-накрая достигна до трафопоста и се облегна на стената му. Знаеше, че тя му дава измамно чувство за безопасност. Прикриваше го от хвърчащите осколки, но самият трафопост представляваше мишена и можеше да бъде поразен всеки момент. Усещаше, че няма време за губене

Twitter