Майката на Габриела си тръгна от кабинета на Стаматов, който остана известно време замислен, преди да се върне към работата си. Разговорът с нея имаше изненадващ ефект. Очакваше срещата с разстроена майка на отвлечен кадет да го потисне и сломи, а всъщност се чувстваше точно обратното, сякаш камък бе паднал от шията му. За първи път има възможността да говори за неща, които не беше споделял с никого. Почувства, че не е сам в нещастието си, но същевременно не е сам и в надеждата отвлечените деца да бъдат върнати. Сега вече не изпитваше страх. Грабна старфона и уверено набра номера на Мария. Щеше да бъде дълъг разговор, но знаеше, че има нужда от него.

* * *

Габриела опъна тетивата на лъка и внимателно се прицели. Знаеше, че има само няколко секунди, преди ръката ѝ да се умори и да започне да трепери. Усещаше вятъра, който леко развяваше вързаната ѝ на опашка коса и мислено преценяваше силата му. Когато се увери, че се е прицелила добре, пусна тетивата. Чу се свистене, последвано от неприятен гърлен звук. Животното беше пронизано смъртоносно и след няколко резки конвулсии остана да лежи неподвижно на земята.
— Ставаш все по-добра! — коментира Зак, който стоеше до нея. — Това май е първият ти Хеленски козел.
— Така е! — каза Габриела, избърсвайки потта от челото си. Зак грабна убитото животно и двамата тръгнаха към пещерата.
— Ще оставя Алекс да го одере, а сега ще отида да го сменя на поста.
— Не ми се стои сама, ще те придружа и после ще се върна с Алекс.
— Както кажеш.
Двамата тръгнаха през джунглата.
Изминаха десет дни от аркусианската атака над Хепсия и около седмица, откакто тримата се намираха на планетата „Хелена 9“. По пътя им се беше образувала просека от многократните преминавания по този маршрут. Скоро двамата се изкачиха на един хълм, откъдето Алекс с плазмена карабина в ръка наблюдаваше аркусианската база. От новото им място за наблюдение имаше добра видимост към летището и казармите, докато сградата на затвора стоеше скрита зад други постройки. Бяха стигнали до извода, че ще е от по-голяма полза да наблюдават ескадрилата на аркусианците, тъй като при атака на флота изтребителите щяха първи да бъдат вдигнати под тревога.
— Идвам да те сменя, нещо ново? — попита Зак.
— Тук ли? Не. Никакво раздвижване. Как мина лова?
— Габриела уби първия си Хеленски козел.
— Наистина ли? Браво!
— Да, чака те в пещерата да го одереш! — засмя се Габриела.
— Ами да тръгвам тогава.
Алекс и Габриела понечиха да потеглят към пещерата, оставяйки Зак на пост, когато той ги подсети:
— Нали сте заредили батериите на старфоните си? Ако случайно аркусианските изтребители почнат да излитат, трябва веднага да ви уведомя.
— Да, разбира се, моята батерия е пълна — отговори Габриела, поглеждайки за миг старфона си. Вместо да стори същото, Алекс въздъхна и направи неопределена физиономия.
— Какво има? — попита разтревожено Габриела?
— Помислих си… мина доста време…
— Какво имаш предвид? — Зак също изглеждаше загрижен.
— Не се ли питате защо флотът още не е нападнал? Честно казано очаквах контраатаката да започне почти веднага след като ни отвлякоха.
— Имаш право. Като се замисля, докато още се намирахме на аркусианската станция се страхувах, че флота може да атакува и да я унищожи заедно с нас вътре — отговори Зак.