— Ясно! — извика Алекс и побягна. Позиция „Браво“ се намираше на около два километра. Трябваше да стигне дотам колкото може по-бързо. Тичаше с все сили през джунглата, носейки на рамо карабината и един резервен пълнител в джоба. През цялото време докато си проправяше път през гъстата растителност изпитваше страх да не закъснее. Очакваше бомбардировката да започне всеки момент, представяше си как тя приключва и как Габриела и Зак се впускат в изпълнение на плана, докато той все още не е достигнал до стартовата си точка. За щастие гърмежи не се чуваха. Единствено ехото от сирената достигаше до слуха му заедно с грохота от излитащите изтребители. Бягаше с все сили и най-сетне достигна до позиция „Браво“, намираща се на около десет метра от оградата на базата. Имаше удобни храсти, откъдето можеше да се наблюдава широк периметър. Предните дни заедно със Зак и Габриела разшириха малката естествена вдлъбнатина под оградата, откъдето сега можеше да се провре. Алекс се скри в храстите и бяха нужни около две минути, преди да успокои учестеното си дишане. Едва тогава застана в позиция за наблюдение. Лежеше по корем и стискаше здраво карабината в ръце. Минутите се точеха бавно. Страхувал се бе да не закъснее, но ето, че бомбардировката така и не започваше. Чудеше се какво става. Притесняваше го мисълта, че сражението горе в орбита е много тежко и флотът още не е взел превес. Ами ако не успееше? Трябваше да се справят първо с гигантската аркусианска база и с кой знае още колко кораби, ами ако атаката се провалеше и бомбардировката така и не започнеше? Тези тревожни мисли нахлуваха в главата му. За да се разсее за момент, реши да провери комуникациите си. Извади старфона и включи картата с плана. На нея ясно се виждаха двете стрелки, означаващи Зак и Габриела, които продължаваха да се намират на позиция „Алфа“, точно където ги беше оставил.

* * *
Силвия отвори очи. Острият виещ звук на сирената я извади от кошмарния сън. Пое си дълбоко въздух и усети тъпа болка в дробовете си — остатъчен ефект от последното изтезание, което бе понесла предния ден. Звукът от сирената се врязваше болезнено в уморения ѝ мозък. Надигна се, усещайки болка при напрягането на всеки един мускул от тялото си. Чу стенание, идващо от съседното легло. Мегън също се будеше опитвайки да се надигне. Силвия погледна към нея срещайки уморените ѝ очи.
— Какво е това? Ново изтезание ли? Да не ни дават да спим! — гласът на Мегън звучеше като шепот. Тя нямаше сили да говори.
— Не знам, но е ужасно! — каза също съвсем тихо Силвия. С усилия на волята, двете момичета се надигнаха и в седнало положение вече можеха да гледат през прозореца какво се случва навън. Явно не ставаше дума за изтезание. Зад стъклото се виждаха стотици аркусиански войници, бягащи под тревога, бронирани машини и установки се местеха. Базата се привеждаше в пълна бойна готовност.
— Силви… те… май нашите нападат?!
— Да, наистина! Това трябва да е! Базата е под тревога… освен ако пак не е някакъв мръсен номер на Монконк, с който иска да види как ще реагираме.
— Виж, изтребителите излитат! — каза почти възторжено Мегън. От техния прозорец се виждаха сребристи стрели, изстрелващи се към небето една след друга.
— Ако битката действително е започнала — отговори Силвия — то ние двете скоро или ще сме свободни или мъртви.
— И двата варианта са за предпочитане пред настоящето ни положение! — коментира Мегън, докато опитваше да се изправи на крака, за да вижда по-добре.