— Да, нахълтаха на първия етаж щом атаката започна, за да спасят своите приятели и най-вече вас двете. Вече би трябвало да са установили, че долу ви няма и някой им е казал, че сте тук. Сега те са някъде наоколо, въоръжени със своите карабини и се опитват да ви намерят. Колко трогателно! Героят, опитващ се да спаси красавицата, която е в беда. Тази нелепа история присъства в цялата човешка история от най-древните произведения. — Афтарон се засмя — Колко сте недорасли и елементарни! Сякаш, освен ако няма силен недостиг на женски, живота на една е от такова голямо значение? Типично за примитивните цивилизации, сред които е и вашата, е да отделяте такова голямо значение на чифтосването, чиито единствен истински смисъл е да увеличава числеността на популацията.
Силвия и Мегън нямаха думи, те гледаха аркусианеца с погнуса. Той продължи:
— Тъй като нямаме много време, не смятате ли, че е редно да помогнем малко на Александър и Закъри да намерят своите… „любими“? — при произнасянето на последните думи, в гласа на Афтарон се усещаше ясно изразена ирония.
— Позволявам ви да ги повикате!
Момичетата мълчаха.
— Хайде, давайте! Викайте: „Алекс, Зак, тук сме, помощ, спасете ни, помощ!“.
— Няма да ти играем по свирката! — извика със злоба Мегън.
— Е, скъпа, разочароваш ме! Нищо ли не научи от съвместната ни работа досега? Знаеш, че никога не ви моля за нещо, което не мога да ви принудя да направите.
Те продължаваха да мълчат.
— Щом като не искате да викате, ще попеете. Знаете, ли че някои видове привличат индивиди от противоположния пол чрез изпълняване на различни песни? Да видим дали при вас ще свърши работа.
Афтарон направи някаква настройка на електрическата си пушка, след което изстреля електрошок към водната повърхност на пода. Електричеството потече по телата на двете момичета и ги накара да се тресат от напрежението. Силвия се опитваше да не вика в първият момент, но болката беше прекалено силна. От устата й излезе отчаян писък. Афтарон активираше електрошока през интервал от двадесетина секунди. Писъците на двете момичета отекваха по празните коридори на затвора.

— Чу ли това?! — попита Зак. Спряха и се заслушаха. Тъкмо бяха изкачили стълбището и се намираха в мрачен коридор с голи бетонни стени. Двамата крачеха бавно, държейки карабините си насочени и готови за стрелба. Чуваше се едва доловим звук от стъпките им във водата на пода. От неизвестна посока по коридорите се носеше ехото на пронизителни женски писъци.
— Мисля, че познавам гласа на Силвия! — прошепна Алекс.
— Така е, другото е Мегън! Те двете са, какво им причиняват за Бога?!
— Може да е клопка! Трябва да сме внимателни — предупреди Алекс, макар че никак не му се искаше да бъде внимателен. Желаеше повече от всичко да се затича, да открие откъде идват писъците и собственоръчно да изкорми съществото, което причинява тези страдания на любимото му момиче. Зак вероятно се чувстваше по същия начин, но двамата се владееха достатъчно, за да не действат глупаво. Продължиха внимателно и методично да проверяват всяка отворена врата и всеки ъгъл на коридора. Преминаваха предпазливо където коридора завиваше, защото не знаеха какво има зад ъгъла. Писъците се чуваха все по ясно, приближаваха се. Скоро започна да се долавя и характерния звук от бръмчене на електрически искри.
— Чуваш ли това? — попита Зак — Май е електрошок.