— Какво ще направиш тогава, Зак? — попита предизвикателно Монконк — Ти все още държиш карабината. Ако ме застреляш и двете ще умрат, ако ме пощадиш, приятелката на Алекс ще живее, но твоята ще умре. Ще можеш ли да се примириш с това, че си пощадил убиеца на Мегън? Дали желанието ти за мъст ще надделее?
Зак стоеше, вдигнал карабината си, продължавайки да държи на мушка аркусианеца, хапейки нервно устните си, а по напрегнатото му лице се стичаха едри капки пот. Афтарон извади от кобура, намиращ се на колана му, обикновен плазмен пистолет и го насочи към Мегън, докато с другата си ръка продължаваше да държи електрическата пушка.
— Съжалявам, мила, беше ми наистина приятно да си общуваме…
Неочаквано Алекс се хвърли със всички сили към аркусианеца. Знаеше, че има само един шанс, че живота на всички е заложен на една карта и беше длъжен да спечели. Блъсна се с всичка сила в тялото на Афтарон, отклонявайки изстрела. С дясната си ръка силно го обхвана през кръста, докато с лявата държеше електрическата пушка, така че да не падне на пода в случай, че притежателят й реши да я пусне. Краката му блъскаха мокрия под в едно върховно усилие да тича напред. Избутваше загубилия равновесие Афтарон и двамата бързо се приближаваха до ръба на етажа, където външната стена липсваше. Всичко стана за части от секундата. Вкопчен в Монконк успя да го избута до ръба, от където двамата полетяха.

Алекс падаше. Единственото, което чу, бе радостният, безгрижен смях на Афтарон под себе си, докато двамата летяха надолу. След това настъпи мрак. Обгърна го топлина и спокойствие. Всичко беше наред. Не чувстваше болка, единствено безгранична ведрост. Много пъти си бе задавал въпроса какво разбират хората когато казват „душата му да намери покой“? Сега му се струваше, че разбира. Ако това бе края, душата му наистина се намираше в покой. Успя да предотврати най-лошото, смъртта на хората които най-много обичаше. Дори цената да бе собственият му живот си заслужаваше. Нещо вътрешно в него се възпротиви. Не желаеше това да е края. Знаеше, че времето му не е дошло. Усети остра болка в гръдния кош, когато си пое въздух. Почувства студ и едри капки дъжд, стичащи се по лицето и китките му. Мъглява светлина измести мрака. Някой го викаше.
— Алекс! Алекс! — беше познат приятелски глас. Гласът на Закъри. С усилие успя да фокусира и видя лицето на приятеля си.
— Ще се оправиш! Само няколко ребра са!
Алекс бавно повдигна ръката си и Зак я обхвана.
— Браво, братле, страшен си!