— Официално е част от новия пограничен сектор. Седми флот е разположен тук до второ нареждане. Аркусианците не са направили опит да си я върнат засега.
— Ами станцията? Тя може да продължи да прави набези?
— Доколкото четох в старнет, от централното командване смятат, че ако Хелена 9 се превърне в укрепен аванпост, това ще попречи на нови атаки в населените райони на съюза.
На вратата се позвъни.
— Сигурно е Арвин! — каза Габриела и скочи ентусиазирано да отвори. Вместо младия лейтенант обаче пред вратата стоеше самият адмирал Юлиян Стаматов в официална униформа, придружаван от вицеадмирал Лао Ян.
— С-с-сър! — обърка се Габриела, изпъвайки се като струна и правейки място на двамата висши офицери да влязат. Останалите също се изправиха моментално и застанаха мирно.
— Седнете! — каза с благ тон Юлиян. Заедно с Лао си намериха място на килима и седнаха. Настъпи неловко мълчание, което само Габриела посмя да наруши:
— Сър, да ви предложа чай?
— Няма да стоим много — отвърна Стаматов — Знам, че след всичко, което преживяхте, сигурно сте страшно уморени и желаете просто да забравите за този кошмар, но се налага да поговорим малко.
— Решихме, че е най-добре ние лично да поговорим с вас — добави Лао Ян.
— Първо искам да ви поздравя за проявения кураж и за всичко което успяхте да извършите на „Хелена 9“. Гордея се с вас!
Докато го казваше, Стаматов гледаше сина си в очите.
— Това, за което съм дошъл обаче е, да получа изключително важна информация, която смятам, че само Мегън и Силвия могат да ми дадат. Момичета, знам, че е крайно болезнен въпрос за вас. Сигурно искате да забравите и никога повече да не си спомните за тези ужасни дни, прекарани в плен на аркусианците, но трябва да разберете, че е от решаващо значение да ни кажете каквото знаете. Вие сте единствените човешки същества, които някога са установявали контакт с аркусианци за толкова дълъг период от време. Ако искате, ще разговаряме насаме.
— Предпочитам да говоря тук и пред другите — каза Силвия.
— Аз също нямам проблем — отвърна Мегън — Ще ви разкажа за всичко, щом това ще помогне. Афтарон — така се казваше аркусианецът — вярваше, че няма да напуснем живи онова място и тази информация никога няма да стигне до хората, но ето, че сме тук и с радост ще я споделя.
— Каква беше целта на експериментите му? — попита внимателно Лао Ян.
— Искаше да разбере човешката природа — обясни Силвия — През вековете аркусианците са унищожили десетки цивилизации на други интелигентни видове. Афтарон лично ми го каза, бях ужасена. По неговите думи ние хората сме първите, които успяваме да им устоим толкова време и дори да ги победим, както сте направили Вие, Адмирале, преди осемнадесет години.
— За това са решили, че трябва да ни изучат. Да разберат повече за човешките реакции и мотивация, за това какво ни прави силни и какво слаби — намеси се Мегън — Това, което разбрахме за аркусианците е, че те считат себе си за най-добре приспособената раса в така наречената „междувидова борба“. Според тях всеки интелигентен вид в галактиката е потенциален съперник и трябва да бъде унищожен в името на тяхната собствена раса. Те смятат, че притежават огромно предимство пред другите, състоящо се в тяхната обществена система.
Лао Ян и Стаматов повдигнаха учудено вежди:
— Деца, това което ни казвате е повече, отколкото разузнаването ни успя да събере за аркусианците в течение на десетилетия — каза с възхита Ян — За съжаление сте платили висока цена.
— Каква е тяхната обществена система? — попита Юлиян. Мегън и Силвия се спогледаха, след което Силвия започна:
— Не съм сигурна как точно да го определя. От векове аркусианците са възпитавани да вярват, че смисъла на живота на всеки един от тях се състои в това да помогнат за междувидовата борба. Нищо друго няма значение. Учени са, че трябва напълно да пренебрегват собствените си желания, чувства и лични амбиции. Колкото повече аркусианецът успява да озапти личните си желания в полза на общата им цел, толкова по-морален е той.
— В този смисъл, възможно най-възвишената и достойна за преклонение постъпка, която един аркусианец може да извърши е да пожертва собствения си живот в името на борбата им — допълни Мегън.
— Така е, когато с Алекс се опитвахме да спасим момичетата, този Афтарон не спираше да обяснява, че не му пука дали ще умре, стига това да помогне на аркусианците да разберат повече за човешката същност — включи се и Зак.
— Докато бяхме в плен, той обясни как личните му чувства и удоволствие от работата са без значение, единствено важна е ползата за „междувидовата борба“. Казваше, че ако трябва би пожертвал без колебания всеки член от семейството си, защото личните му чувства към близките му са от пренебрежимо малко значение в сравнение със значението на борбата — допълни Силвия.
Стаматов въздъхна:
— Знам, че за вас беше тежко, но искам да ви благодаря. През целия си живот воювам с аркусианците. Първо като боен пилот, после като капитан на кораб, а накрая и като командващ на флота. През всичкото това време събирах разузнавателни данни за разположението на техните сили, за броя им, за въоръжението, за маневрите, които правят, за подобренията, които са постигнали. Това бяха важни въпроси, но един не спираше да ме гложди. Понякога нямах време да мисля за това, но въпросът винаги се връщаше. Кои са аркусианците? Защо го правят? Какво искат? Защо умират? Вие, деца, направихте нещо много важно — дадохте лице на нашият враг. Сега вече знаем за тях много повече, отколкото някога сме мечтали да разберем и то благодарение на самите аркусианци. Наистина съм ви благодарен.
Стаматов се приготви да става, когато Мегън се обърна към него:
— Сър, може ли да Ви попитам нещо?
— Разбира се, каквото и да е.
— Сър, това не Ви ли плаши?
— Кое да ме плаши?
— Аз лично сега се страхувам повече от преди. Винаги съм смятала, че се изправям срещу враг, който подобно на нас цени живота си. Не се ли ужасявате от мисълта, че имаме работа със същества, които са напълно безразлични към собствената си участ, които не обичат никого и нищо и които са готови да пожертват абсолютно всичко в името на това да ни победят? Не смятате ли, че много трудно ще се справим с такъв враг?
Стаматов се усмихна:
— Не напротив, сега дори съм по-спокоен.
— Но защо, Сър?
— Защото е много по-трудно да победиш човек, който защитава себе си и тези, които обича, който има живот и този живот е най-скъпото нещо за него. Който живее и обича неща по-истински от „междувидовата борба“. Не се притеснявай, аркусианците никога няма да ни победят.